Глава 3
Не усетих кога стигнах до същата онази уличка, на която срещнах за първи път Леон. Не знаех как се озовах там, но въпреки страхът все пак се спрях за момент. Припомних си всичко, което се беше случило онази нощ и когато погледнах към мястото където беше застанал Леон не повярвах на очите си! Моят загадъчен спасител пак стоеше там. Взираше се в мин и сякяш чакаше, точно както преди. Този път обаче аз знаех кой е кого чака.
- Е-май стана време.
- Взе ли си сбогом със Слънцето?-в гласа му имаше голяма доза тъга.
- Да. Хайде, ела!-Нямах търпение болката да отмине и да видя през нощта.
- Ако си готова...
- Готова съм.
Изпитвах единствено спокойствие, не ме беше страх-вярвах му.
Той се приближи и вместо да ме ухапе се наведе и ме целуна. Когато се отдръпна залитнах, а той много нежно ме подхвана. В следващия момент усетих лека болка от ухапване по врата. Чувството от допира на устните му по кожата ми беше невероятно. Ако ме беше убил нямаше да му се сърдя. Толкова ме беше унесло ухапването му, че едва се откъснах когато усетих топлата му кръв по устните си. Надигнах се и започнах да пия. Беше прекрасно. Това беше новият ми живот. Изведнъж като, че огромен нож се заби в сърцето ми. Болката беше огромна. Започнах да се превивам и да стена, а Леон гледаше отстрани. Ножа се заби отново. Започна да се върти. Кога ли щеше да свърши? Изведнъж болката отмина. Светът вече не беше същия. Погледнах с нови очи. Всичко сякаш беше живо, но не беше.
Погледнах към Леон, а той ми се усмихваше. Сега вече бях всичко това, което някога исках да бъда. Усетих глад. Леон се приближи и хвана ръката ми. Вече не я усещах студена, а само приятно хладна. Тръгнахме бавно, без да бързаме за некъде. По едно време стигнахме до спирката на метрото. Имаше четима души-Една двойка, момче и момиче, които изглеждаха много влюбени, жена на средна възраст и още едно момиче на около двадесет и седем-двадесет и осем години. Леон ми посочи двойката, а той се насочи към двойката.
- Не!-Гласът ми откна в празното пространство. Леон се обърна, явно учуден.
Върна се при мен и леко учуден ме попита “Какво, по дяволите, има?”.
- Не може да ги убиеш! Те се обичат!!!-Той повдигна въпросително вежда.
- Кейтлийн, у теб все още има нещо човешко.
- Не, няма! Макар и вече вампир аз все още имам чувства и не съм много сигурна дали искам да страдат.
- Но аз ще ги убия и двамата. Никой от тях няма да страда.
- Не! Моля те, Леон. Недей!
- Добре, но само този път! Обичам те, Кейт.
© Маделин Пейдж Todos los derechos reservados