Казвам се Василий (Βασίλειος). Аз съм беден корабен превозвач, роден и израснал в Константинопол. Родителите ми бяха прости и неуки. Те не успяха да ме просветят в нито една област на познанието. Като най-малкото от шест деца, от мен се изискваше единствено да се подчинявам на волята на майка и татко. Те бяха пияници, чийто смисъл в живота беше да тормозят децата си, докато се отдават на плътски удоволствия. Когато умряха, аз бях на 14 години. Това беше най-щастливия ден в моя живот, понеже видях тези двама тирани мъртви. За зла участ обаче, брат ми, Георги (Γεώργιος), който беше най-голямото дете, си присвои семейния имот. Останалите деца трябваше да се спасяваме поотделно. Трите ми сестри се омъжиха и бяха спасени, а ние с другият ми брат, Стефан, трябваше да скитаме из улиците на Града на пияниците, за да търсим временен подслон. След няколко месеца Стефан умря, покосен от страшна болест. Малко след това намерих подслон при един корабен превозвач, който ме взе за чирак. За моя радост, аз останах да живея в ромейската столица. Църквата помагаше на нас, бедните, с каквото може. Имах възможността от време на време да получавам храна и скъсани одежди. Макар в нищета, аз се крепях. Попечителят ми се отнасяше в пъти по-човешки към мен, отколкото покойните ми родители. За мое нещастие, едва след пет години, той умря от неизвестна болест, завещавайки малкото, което има, на мен. Така аз наследих покрив над главата си, но и занаят, който беше твърде сложен за мен. Губих целият си ден в работа, но това не ме направи по-богат. С ненавист наблюдавах клана от първенци, който си играеше със съдбите на хората в Константиновия град. С ужас разбирах, че ние, обикновените честни хора, ставаме все по-бедни и все по-нещастни, докато останалите, които са надарени с благословията да бъдат родени в благородническо семейство, или просто притежават подмолни нрави, успяваха да забогатяват и да живеят по начин, наподобяващ на онова съществуване, с което са известни някогашните източни монарси.

          В бедност и недоимък, аз живях година след година. Не успях да създам семейство. Лошата слава, с която бяха известни моите родители си казваше думата, а малките ми материални възможности ме правиха още по-противен в очите на девойките и техните родители. Останах без бъдеще и перспектива за развитие. Отворих сърцето си за Бога и живях по-бедно от църковна мишка. Не разбирах тези, които хвърляха малкото си средства, за да се позабавляват в градския бардак с някоя едрогърда пищна хубавица. Аз бях щастлив, защото имах покрив над главата си и хляб на трапезата си. Това ми беше достатъчно до онзи ден, в който на престола се възцари Андроник Комнин. Този възрастен господин си беше поставил за цел да манипулира нисшето население на столицата посредством твърде популистки мерки. Една от тия крайни мерки беше да посегне на нас, корабните превозвачи, понеже по-заможните ми колеги често вършиха големи злоупотреби. Така заради греховете на една малка част от тези, занимаващи се с тоя занаят, пострадаха всички – от първия до последния. Бях принуден да продавам малкото неща, които притежавам, за да свържа двата края, но дори това не ми осигури спокойствие. Започнах втора работа през нощта. Спах по три часа на денонощие, страдах от недохранване, изпитвах болки по цялото си тяло. В тия мрачни за мене нощи, аз пристъпвах божиите заповеди и кълнях своите мъртви родители. До ден днешен аз не успях да си отговоря на въпроса защо хората създават деца, които не могат да отгледат? Дори техните нрави да бъдат далеч по-различни от разюздания морал на моите родители, това не значи, че те трябва да отгледат един куп деца, които да умрат в бедност и недоимък. По моето скромно мнение, по-добре е човек да има едно дете, което да не обича особено, но въпреки всичко да образова и ощастливи с дом, отколкото да има десет деца, от които едно единствено ще получи дом, а останалите ще умрат прости и неуки, без да могат нито да напишат името си, нито да четат светото евангелие. Ако днес имах правото да осъдя някого, той нямаше да бъде Андроник Комнин, нито брат ми. С радост бих осъдил своите родители, които ме създадоха без да са наясно каква отговорност е да отглеждаш дете.

        Въпреки всичко винаги бях с високо вдигната глава, макар че с всеки изминал ден обеднявах все повече и повече. Усещах как скоро ще последвам участта на Стефан. Като по чудо за цели две години моето здраве не рухна чак толкова много. Имах болежки, но можех да върша работа, а това беше важното в моя живот. Ние, бедняците, се вълнуваме не от това, какво се случва около нас, а от това дали можем да продължим нашето нещастно съществуване. Аз определено можех да продължа и с двата си занаята, като твърде често имаше седмици, през които не съм спал нито за час, само и само, за да изкарам колкото се може повече пари. В една такава седмица, докато поправях лодката си, дочух че срещу Андроник се извършва преврат. Недалеч се беше събрало извънредно количество от граждани. Аз се затичах натам, като на три пъти имах чувството, че ще припадна от умора. Така или иначе, аз успях да се внедря в сборището от хора. Гневните крясъци на тълпата се набиваха в съзнанието ми. Андроник беше качен върху някакво мръсно животно, а гневните граждани го замерваха с това, което им е под ръка. Изглежда, че в своите крайни мерки, той беше разочаровал всички. Това, че си отива, ме караше да се радвам, но това, че намира края си по този жесток начин, ме караше да плача. Не разбирах гнева на тълпата. Аз с радост бих наблюдавал как страдат моите тирани, но не бих си помислил нито за миг да им посегна. Нараняването е нещо лошо. Няма как да има добро или заслужено физическо нараняване. Учудвах се, че тълпата от недоволни граждани не знаеше това... Така или иначе, краят на бившия вече император беше неизбежен. Той предаде Богу дух и първоначално всичко изглеждаше отлично. За жалост обаче по-късно всички останаха разочаровани. Хората бяха твърде слепи и повярваха, че са решили истинския проблем като свалиха този, който в очите им изглеждаше като истинското зло. За жалост обаче никой не разбираше, че невинаги всичко зависи от една единствена личност. Империята малко по малко продължаваше своя залез, а животът на всички ставаше все по-труден и по-труден. Победата, която беше извоювана, приличаше на истински крах.