Петък вечер.
- Искаш ли да забегнем нанякъде?
- Да, само да не забравя този път четките за зъбки.
Качваме се в колата.
- А сега накъде?
- Искаш ли да идем на вилата?
- Завивай обратно, супер!
Аз като седна в кола, млъквам. Обичам да гледам красотите, които се разкриват пред нас. Гледам облаците, които рисуват такива невероятни картини. Дърветата, планините, полянките, колко е красива нашата природа. Вечер обичам да слушам музика и да мечтая. Така, както не млъквам иначе, седна ли в кола, съм друга. Дали затова не ме вози моят, за да млъкна поне за малко?! И...
- Няма ли да ми разкажеш нещо? Хайде, позабавлявай малко водача на превозното средство.
Обикновено в такива случаи започвам да му пея: Няма ли в менюто ни водка с утеха. Не, не съм привърженичка на Ивана, ако тя я пее, чак толкова, ама веднъж като вечеряхме в една механа някъде из страната и тъкмо си поръчвахме водка - и хоп, тази песен. Следващото ни бягство, пак. Тази песен започна да ни преследва. Повече от текста не знам, но ...