През топъл октомврийски делник, месец след начало на учебната година, едно младо и любопитно Вдъхновение дойде от Царството на Вдъхновенията, махна за поздрав на слънчевите лъчи огрели южната фасада на старото училище, проникна в класната стая на седми „а“ клас, повъртя се над приведените ученически главици и се опита да се всели в една от тях.

Доста неуспешен опит.

„Нищо, все пак ми е за първи път“, каза си Вдъхновението и се отдръпна навреме. Ръката на Избраника, заради когото бе тук – момчето от третата редица до прозореца, се вдигна и почеса мястото, на което стоеше Вдъхновението – в руса къдрица зад ухото му.

Учителката по българска литература, Симеонова, току-що омъжена, с будни за провинцията възгледи, беше раздала листовете за контролното и седнала до черната дъска, гледаше с майчина топлота учениците. В стаята бе тихо и тишината бе прекъсвана от подсмърчането на две ученички и момче с рижав цвят на косата. Ученичките си имаха причина да страдат. Те бяха отличниците на класа, най-трудолюбивите в подготовката си с учебния материал. Но сега беше различно. Да пишеш съчинение съвсем не се искаше да си научил урока и те донякъде се бяха загубили в дебрите на разказваческото изкуство. А рижавото момче наистина имаше лека хрема.

„След часа ще го пратя при лекарката“, помисли си Симеонова и от суетност погледна написаното от нея на дъската. Почеркът й бе едър и равен; „Какво интересно ми се случи през лятната ваканция?“.

Лятната ваканция?! Какво толкова се бе случило през тази лятна ваканция – мислеха учениците, хапеха върховете на писалките и гледаха унило белите листове хартия – летните дни бяха минали бързо, безгрижно, еднотипни, лениви.

„Защо не сполучих?“ – продължаваше да се упреква Вдъхновението, този път седнало на рамото на Избраника – „Навярно защото е разсеян.“

„Не, не е разсеян“, защити момчето Грешният Възглед, загнезден в подсъзнанието му. Беше излязъл да види кой се натрапва на неговата територия. „Просто не иска да изпъква пред приятелите си. Знанията и отличните оценки са за зубрачите.“

„Глупости!“, ядоса се не на шега Вдъхновението. „Без знания, той ще потъне в мрака на неграмотността и никога няма да съзре широките хоризонти на живота и да почувства свободата на знаещите.“

След тези думи на Вдъхновението, Грешният Възглед примигна три последователни пъти, което означаваше, че нещо правилно и по-смислено от онова в което той вярваше бе пречупило съзнанието му, бе го осветило с пръски вода налята от ручея на мъдростта, то загуби силата си да заблуждава и изчезна така както бе дошло. И ако някой се чуди, защо това се случва сега, а не по-рано, то е, защото, нали ги знаете закоравелите възгледи, те винаги са устоявали позицията си, колкото и грешна да е тя, но в случая Грешният Възгледът си имаше работа с авторитет от висока класа, с представител на рода Душевен Подем и това бе достатъчно за неговото падение.

Момчето усети промяната в себе си. Бе загубило доста време от учебния час в писане на някаква банална случка от играта на челик, която той и приятелите му играеха почти всеки ден на поляната до старата църква, но и малкото време, което оставаше бе достатъчно да разкаже за нещо друго. Той зачеркна написаното, вдигна ръка за нов лист и започна…

Това, което написа, накара на следващия час по литература Симеонова да влезе с тайнствена усмивка в класната стая. Тя сложи купчината с проверените контролни на масата. Направи кратко обобщение на резултатите, похвали няколко ученика за доброто им справяне с контролното, и… съобщи новината. Новината, която като падащо сияние извести гениалността на техен съученик. На момчето от третия ред до прозореца. На момчето, което бе написало съчинение достойно за най-голямата похвала и уважение…

Славата има добри и лоши страни.

Измина месец, откакто момчето Избраник се бе превърнало в героя на училището. Дали бе щастливо? Разбира се. Съучениците му го харесваха повече от преди, учителите го поздравяваха с авторитетните си усмивки, предназначени за специални случаи, дори Ирина, ученичката от седми „в“ клас, която то тайно обожаваше, най-накрая му обърна внимание. Наскоро го беше спряла, случайно, да го пита нещо, естеството на което беше забравил, но което го беше оставило без дъх и дълго време след това те си приказваха… усамотени в мислите, усамотени в непознат трепет полазил по младите им души.

Уви, добрата страна бе до тук.

Лошата. Лошата страна бяха три момчета от осми клас.

В тясна, незначима улица, до старата и необитаема постройка, в обраслия с храсти двор, стояха те, нашето момче, младият литературен талант и трима навъсени съученици. Най-високият от тях стисна момчето за рамото и с насмешлив поглед да го попита:

– Как е, Проза?

– Добре съм. – излъга то. Гримаса на болка се надигна по лицето му.

– Знаеш, че ме лъжеш! – дългият продължаваше да стиска. – Струва ми се, че се притесняваш за сигурността си.

– Аха!

– Боли ли те?

– Боли ме…

– Слушай, ако искаш болката да спре, ще ме слушаш, нали?

– Да.

– И ще обещаеш, че ще направиш нещо за мен!

Разбира се, в миг на паника, в момент на тягостен боязън срещу насилието, момчето щеше да обещае. И щеше да изпълни обещанието си. Щеше да изпълни молбата на насилника, колко и да не му се искаше. И да се учуди от себе си – направи го с желание. Защото то трябваше да напише текст, обяснително или някакъв вид любовно послание, който по-големият му съученик бе поискал и текстът трябваше да бъде адресиран до… не кой да е, а, до Ирина. До неговата Ирина. Най-хубавото момиче в училището. Толкова недостижима и горда. А сега, на пътя към сърцето й, той имаше конкурент. Силен грубиян. Грубиян ли каза… Момчето взе лист и химикал.

„ Скъпа моя…“ започна то с чувството, че пише лично от себе си. „Скъпа моя“ бе обръщение за едно откровено, чувствено обяснение. „Скъпа моя“ щеше да поведе низ от божествени думи и мисъл по-велика и по-влюбена от всякога.

Колко вълнение, колко жар са нужни за да се прочетат тези думи, тези редове в случайно подхвърлена бележка. Бележка за Ирина. И каква изненада бе за нея да прочете името на подателя й. Не, не беше възможно това… Този човек, подписалият се под думите, бе неспособен да изрази чувствата си по този начин. Имаше само един, който… И тогава те се срещнаха. Хванаха се за ръце. Прегръдката бе символ на бъдещата им приятелство. На скрита и далечна любов, за която момчето тепърва трябваше да се бори.

Ударът в лицето му бе силен. Кръвта от носа му изпръска съзнанието. Дългото момче посегна и втори път.

– На ти, поете! Да видиш как се крадат чужди гаджета…

Пред него всичко притъмня.

Вдъхновението отново седеше на рамото му. Е, май трябва да си ходя, каза то.

Остани – промълви Избраникът. – Искам да стана писател!

Не се ли отказваш… След този бой.

Разбира се, не…