Когато Султана отвори фурната в чаршията, много хора я гледаха с присмех. Де се е чуло и видяло, насред дюкяните с мъже - майстори да се пръкне и дюкян на жена… Еснафът няма ли думата? – чудеха и се маеха мъжете…
Гледаха я отдалече скептично, а иначе с любопитство надничаха какво става. А тя, Султана с мъжа си наравно работеше, измазаха пещта, белосаха стените, сложиха тезгях, донесоха тави, фурнаджийски лопати, чували с брашно, яйца, всичко дето беше нужно на първо време, а тя дори закачи и две бели перденца на джама.
- Манолее…- подхвана бай Пешо ханджията и се обърна към Манол - тая булка кукувица й изпила мозъка…моя хан на два разкрача, а тя фурна ще отваря…кой ще иде при нея…питам се ази… тук и ядене, и хляб, и пиене има…ама нейсе…ще я видим тази работа…
Манол се подхилкваше с лукави очи:
- Бай Пешо, не бери дерт… както отвори, така и след някой ден ще хлопне кепенците да знаеш…
Наговаряха се мъжете и й гледаха сеира. Ханджията продължаваше ехидно:
- Абе…и нейния мъж е един мек…по акъла й се води… угажда й, върти се покрай нея, метани й прави, слуша я… хахаааа … какво разбира Султана как се върти дюкян…
Още на другия ден в ранни зори Султана и мъжът й бяха там. Прекръсти се тя, пое дълбоко дъх и изля едно менче с вода по калдъръма отпред… да им върви по вода...
Сви се сърцето й притеснено. Но пусти мерак не я пускаше... хляб да вае... хляб да пече...гладни да храни... Мечтата й избуя, мира не й даваше... любов и хляб...знаеше го това...това бе истината на живота...
Усещаше няколко дни лошите очи как се лепят по гърба й, злите приказки, недомлъвките, завистта … ама тя лошотията край няма…
Дано ни провърви по вода, Боже… - прошепна Султана.
Запретнала ръкави, тя пресити брашното, а те прашинките като бял снежец се сипеха ли сипеха... чудни, леки, красиви... Замеси огромни топки тесто. Пот се стичаше по челото й, гърба й стана и той вир - вода, мускулите й затрепериха, но натискаше, огъваше, бухаше ... Ръцете неуморно работеха, тънките пръсти месеха ли месеха…
Султана затананика тихо:
Златен клас на нива расна,
златно зърно в хармана,
бяло брашно в корито ,
дъхава погача, девойко…
Тестото чу нежния й глас… Вложи Султана много любов, вложи мерака дето клокочеше в душата й, вложи и сърцето си, дето биеше учестено под бялата риза...
Затули го тя с шарени кърпи и седна с мъжа си да чакат. А то тестото нетърпеливо като малко дете засия, напъпи като пролетта, залудува като ручей, и немирно като вятъра се издигна в коритото...
Сипа чаша чай на мъжа си, а тя се сви притеснена от разни мисли... това начинание, що го започна ... и този мерак, дето я мъчеше... дали ще излезе нещо хубаво... мяташе се в догадки и неудомение...
Чу се подрънкване в съседните дюкяни, отваряха врати, метяха плочника, шумотевица някаква...
Надникна Султана и весело поздрави:
- Добро утро.
Начумерени и мрачни съседите й се правеха, че не са чули нищо, гледаха встрани, никой не й отвърна на думата… сумтяха и мърмореха нещо под мустак...
Тя се прибра вътре, а под лъжичката започна да й трепери… Поядоса се...
Няма да им се дам… Ще видят те… само слухтят…ще видят…
Оправи си забрадката и напук на всички, взе та се закичи с китка зад ухото.
Хвърли поглед на мъжа си. Стоил мълчеше като риба. Кротък, добродушен, спокоен човек, той веднъж не беше изразил мнение за нещо...
Дума не обелва, мълчи сякаш е ням… - мисли си тя и го пронизва с очи.
- Продумай, бе Стоиле… кажи нещо… сбъркахме ли…
- Не знам, Султанке… не знам… - и завдига рамена той.
Султана отметна кърпите и започна да оформя погачите. Щом пипна тестото, стана й леко, ефирно на душата. Кахърите й се разсеяха като лятна мъгла… Птици запяха в главата й... ей на, чува ги... чува... беше тя чудачка ли... луда ли... фантазии я заляха... завихриха се цветове... магия...
Захвърли всякакви лоши мисли, що я бяха налетели…всичко се стопи ... изчезна...
Правя това дето обичам...обичам да меся, да вая, да прави хлябове…
Направи погачите, поръси ги със сусам и ги сложи в пещта.
Замириса на дъхав хляб. Опече ги, а Стоил беше задрямал на стола.
- Хайде, Стоиле…вади хляба – сръчка го Султана.
Извади ги той, а те бели, пухкави, със зачервена коричка, със семенца отгоре… да протегнеш ръка и да отчупиш краешник…
Огледа ги Султана придирчиво, както се гледат малки деца, както се реди хубост, както се вае благост … нямаше грешка…
Спомни си баба Мирка, как я учеше:
- Слушай детко… никой не е по - голям от хляба…Хляба, дете най - сладни, когато е изкаран с честен труд, с чисто сърце и с блага дума да разчупиш питата…
Останала сираче отрано, баба й Мирка беше за нея и баща, и майка. Караха трудни години, работеха с баба си по чуждите ниви, често сълзи попиваха по коравия залък…
Въздъхна и разчупи една погача, подаде на Стоил едно парче.
А той замляска сладко, сладко…
Нареди ги на тезгяха, въздъхна тихо и зачака.
Беше пазарен ден. Глъчка се чуваше, трополяха каруци, търговията вървеше.
Изгладнели хора надничаха, влизаха, оглеждаха и купуваха погачите.
До обяд всичко се продаде.
Светнаха очите на Султана. Усмивка се разля по хубавото й лице. Подрънкваше и броеше грошовете, редеше ги на купчинки.
- Никой не е по - голям от хляба, Стоиле…никой… а те… - и посочи еснафите отвън - го забравиха…
Султана закима усърдно... а мислите й се рееха светли и хубави...
Знаеше тя, знаеше истината... че той, хлябът е извор на сила и чест, събрал обич и мъдрост …
… и вечен като живота…
© T.Т. Todos los derechos reservados