Вечер е. Не знам от колко време стоя в една определена позиция в леглото си, но определено вече са изминали поне два часа. Чувствам се сама. Няма абсолютно нищо, което да разстрои тишината в стаята. Навън сякаш светът е спрял да съществува – хората ги няма, вятърът е утихнал, листата не шумолят – пълен вакум.

Заклещена съм в един миг, но той продължава вече цели два часа. Тъмнината се е пропила изцяло в костите ми, а въздухът тежи на гърдите ми. Опитвам се да помръдна ръката си, но сякаш съм парализирана. Единствено мислите ми текат. Първоначално се започва с нещо маловажно, което завлича други, подобни мисли, накрая всичко се събира е в една неконтролируема лавина, която повлича всичко със себе си. Тази вечер снежната буря е особено опасна.

Всичко започна с новото ми обкръжение – на ново място съм, всичко е различно и това поражда мисли на самота и обърканост. Минах през момента на отчаяността – разбрах, че никой нищо не ми дължи на това място. Всеки се бори сам за себе си, мисли за себе си, грижи се единствено за себе си...Така ли ще остане ситуацията до края? Ще продължи ли тази отвратително грозна тенденция сред хората и след първите няколко месеца от попадането на ново място? Наистина ли светът е борба на всеки срещу всеки? Или по-скоро е безразличие на всеки към всеки? Не мога да определя...

Идва втората вълна – има ли смисъл изобщо да правя нещо със себе си? Има ли значение дали ще стана сутрин и ще се усмихна, или просто ще се нацупя и ще се оставя на деня да ме повлече след себе си – без да се опитвам да се противопоставям на прищявките на съдбата? Защо да правя какво и да било усилие да се пробвам да се боря? Не свършват ли всички в  крайна сметка като победени, а не като победители? Единствено въпрос на време е да се откажеш да правиш усилието.

Трета вълна. Защо изобщо смятам, че съм толкова важна, че да смея да си помисля, че моята усмивка или не-усмивка в конкретния ден ще повлияе на нещо, или че ще има някакво значение?

Четвърта вълна – няма значение, няма и реалност. Всичко, което ме заобикаля в момента е една илюзия – една доста трагикомична илюзия. Тази вечер не съществува, следващата вечер няма да съществува, по-следващата – също.

Пета вълна. Апатия. Бурята е минала и е разрушила малкото градежи, които бях издигнала с труд през деня. Но, това няма значение за мен - утре всичко ще започне от начало. Ще се събудя, ще се пробвам да се усмихна, ще се пробвам да започна градежа от начало. След това? След това ще дойде вечерта.