За самотата и различията:

    “Основният мотив в „Степния вълк“ е самотата, схваната като съдба, усамотяването като особено отрицание на действителността. Но, потърсил свобода и независимост в тях, героят се оказва с по-тежки вериги.

     Пътят на примирението е изобразен като гибелен.

     Къде аутсайдерът Халер може да се докосне до обществото? Вече не и в професорския дом, само старата кръчма остава убежище за единството на огорчените, самотните и нещастните за час или два, където се залъгват до следващата вечер.

     Драмата на Хари е болест на времето — Хесе подчертава това, пътят към хуманността е мъчителен. Цялата му проницателност е насочена към себе си.

     Вглеждането в собствената същност е болезнено, но едновременно упойва болките, причинени от света.” - Херман Хесе, “Степния вълк”

     Казват, че всеки човек притежава две души, в които се преплитат божествено и демонично; две същества, които враждебно настроени едно към друго изпитват едновременно и щастие, и страдание.

    Казват също, че всеки от нас е преживял нещо, което го е белязало завинаги; нещо, което се е превърнало в път, който неотлъчно следваме; че търсим нещо в другите, а може би търсим нещо в себе си, което да превърне черно-бялата картина в пейзаж с най - различни цветове, носещи усещане за мир и спокойствие.

    И когато не намерим това, което търсим животът ни започва да губи своя облик; превръща се във вечно и мъчително вълнение, което ни прави нещастни, и ни кара да се чувстваме безсмислени, да се лутаме безцелно… Тогава виждаме и разбираме колко сме различни всъщност всички, което на свой ред води до отчуждение...

    Комбинацията между различието, отчуждението и изолирането ни прави студени, изкуствени, и самотни. Усамотяване водещо до ужасна празнота, “откъснатост от всички, от празния пустинен ад на безсърдечието и отчаянието...”

    Понякога заради различията ни с хората се ражда самотата и когато се почувстваме отритнати, и сами, започваме да търсим смисъла на живота. “Понякога свеждаме смисъла до това как да си изкараме хубаво - да забравим злободневните теми; да избягаме от действителността; да се почувстваме някак полезни, добри, доволни…”

    Цял един човешки живот преминава в търсене на смисъл, в търсене на себе си. И тогава, заради различията, търсим убежище и уединение някъде, където да излекуваме раните в душите си.

    Всеки от нас преживява неща, които оставят трайни следи в живота ни и когато сме наранени, и ни боли, това не значи, че непременно трябва да сложим край на живота си; не значи, че трябва да се откажем, защото всичко в този живот е борба за щастие.

    "И ако не можем ние, поне да направим някого другиго щастлив със своята любов, защото истинската обич е способността да обичаш, дори и без да бъдеш обичан..."

    “... и най-клетият живот има свои слънчеви часове, и малки цветя на щастието, които растат между пясъка и камъните...” - Херман Хесе, “Степния вълк”