Да пишеш е едно от най-самотните занимания на света... 

                            Паулу Коелю, „Захир“

    Да, определено беше самотно, но и адски неразбрано от повечето хора. А и не беше лесно да пишеш собствената си история, дори, и интерпретирана и описана под различен ъгъл, и мироглед.

    Да, беше самотно изписването на всеки ред, на всяка дума дори, но самотни бяха и повечето от творбите ми.

    Облегнах се на дивана и затворих очи. Опитвах се да мисля, но емоциите, чувствата, мислите ми и всичко в мен, беше толкова объркано, и разпиляно, че се чувствах изгубена.

    Бях на ръба на бездна като само трябваше да реша дали да скоча в нея или не.

    Всеки ден сме изправени пред някакъв избор, от който зависи животът ни или нечий друг живот...

(Е, добре, вложих малко повече драматизъм отколкото беше нужно, но така историята ми добива други и по - различни цветове).

    Оставих мислите си да блуждаят наоколо.

Погледнах през прозореца и се загледах в галопиращите облаци. Навяваха ми толкова много спомени и ме отвеждаха в отминали времена... Времена на нежност и споделеност, на разбиране, и детска обич, чиста и невинна... Обичта и любовта ни се изразяваха в часове наред вперени погледи един в друг, без дори да се докосваме и това бяха мигове на вълшебство... Незаменими и незабравими...

    Да, определено едно от най-самотните занимания е писането. Защо? Защото независимо колко души ще те прочетат, ти пак оставаш затворен в себе си. Затворен за себе си, за хората, за света... И без значение, че всеки има, и изказва различно или изобщо някакво мнение, творците оставаме най-самотните хора на света...

    „Студена декемврийска вечер. Като че ли слушам вълчи вой. Но аз напълних стаята с топлината ти и се радвам че с нея мога да се сгрея! Няма те тук да видиш колко е топло! Няма те тук да споделиш с мен безсънната нощ!

    Скъпа, аз знам, че ти също мислиш! Затова съм спокойна! Знам, че ти също чакаш! Затова съм нетърпелива! Затова те повиках тук - твоята топлина да разтопи леда на миналото, за да ти разкажа тъжни и светли неща, да ти разкажа за онова босоного дете, и за морето, със златни отражения привечер!

    Така растях... Улицата бе моят дом! Слънцето бе най - скъпият приятел, а небето - майка синеока, която единствена се радваше на моето веселие и знаеше детските ми тайни!

    Връщам се към забравеното детство, за да възкръснат отново очите непознаващи умората!

    Искам да ти разкажа и за други неща, но тази вечер нямам право! Тази вечер трябва да пиша за теб! А така не мога! И най - прекрасното е несъвършено!

    Постоянно срещам твоето възражение! Не настояваш да пиша за тишината и нощта! Не настояваш да пиша за очите, събрали цветовете на небесната дъга! Не настояваш да пиша за красотата на сънно разпилените коси!

    Искам да те поведа по същия път, който ме отвеждаше в полето с дъх на рози! Да наберем от разцъфналите цветя! Да бягаме и да се крием зад дърветата, и да се смееш на опитите ми да те намеря! И когато се наситим на игрите, когато задъхани от смях замлъкнем, то усмивката, о, тази усмивка, ще ни отведе в други страни...

    Скъпа, сутринта ме посреща пак в безсъние! Не се мръщи, когато пощальонът не ти поднесе честитка с декемврийски поздрав! Аз първа те поздравявам със светлината на днешния ден!“