Джоана-Бет Мъри

    Беше топъл февруарски ден.

    Слънцето едва се беше показало иззад планината, голямо и червено.

    Духаше лек, прохладен вятър, който разпиляваше всичко – мисли, мечти...

    Джоана-Бет Мъри беше изключително красиво момиче. Притежаваше златисти коси, а погледнеше ли някой с невероятните си зелени очи сякаш отнемаше душата му. Но животът я отгледал твърде строго и когато майка ѝ се пропила, а баща ѝ я изнасилил, Джоана нямала друг избор освен да избяга от порочното си семейство и да се посвети изцяло на изучаването на съблазняването, и сладострастието –съдбата ѝ отредила живот на проститутка.

    На пръв поглед тя бе изключително мило и невинно същество, но за да има всичко бе сключила сделка с Дявола, и му бе продала душата си.

    От енергична, винаги усмихната, изискана, консервативна и сериозна, можеше да се превърне в уверена в себе си жена, съблазнителна и импулсивна личност, чувствителна, нежна, срамежлива, и стеснителна дама. Нямаше никакви бариери и граници за нея, и можеше да бъде всичко, което си пожелаеше.

    Срещаше се само с мъже, които сводниците ѝ ѝ избираха – богати, влиятелни, млади, стари, сгодени, женени или овдовели – за Бет не беше от значение кой ще бъде в леглото ѝ тази нощ. Имаше всичко, за което някога бе мечтала - пари, слава, секс. Всички я обгръщаха с постоянно внимание; винаги беше в устите и мечтите на мъжете, а жените ѝ завиждаха, мразеха или боготворяха.

    Най-голямо удоволствие получаваше, когато мъжете, с които преспиваше се връщаха при нея плачещи, хленчещи, молещи да ги вземе отново; да ги покровителства; да ги забавлява и задоволява всяко тяхно желание.

    Тя не беше идеална, но когато поискаше нещо не се спираше пред нищо, докато не го получи.

    Това се случи, когато погледът ѝ се спря на Него и го пожела...

***

    Сянка влезе в бара, който се намираше в края на града.

    Странно име имаше – “Сянка”, но всичко в него бе странно, нечовешко дори. Носеше тъмен костюм, а очите му бяха дълбоки и жадни за жива, човешка плът. Лицето му почти не се виждаше, умело прикрито под голяма шапка. Не искаше да бъде видян, запомнен или разпознат.

    Сянка направи няколко крачки от вратата и спря в средата на помещението, след което се огледа.

    Димът от пурата му се разнасяше из стаята, замъглявайки всичко наоколо.

    Не стоя дълго така, а след като разучи мястото, на което беше попаднал този път, седна в най-отдалечения и тъмен край на бара. Личеше си, че не иска да бъде обезпокояван от никого.

    Поръча си чаша отлежало уиски, а докато чакаше да му го донесат извади малко черно тефтерче и започна да пише нещо в него. Мислите му бяха изцяло погълнати от изписаните страници, а когато му сервираха уискито, вдигайки глава съзря най-коварното същество, за което беше чувал – Бет.

    Когато златокосото момиче тръгна нагоре по стълбите, Сянка загаси пурата си в току-що донесеното уиски и я последва.

    Той знаеше как да убива – беше го правил толкова много пъти.

    Толкова безразсъдна и толкова глупава – тя нямаше никакъв шанс.

(Така и не разбра, че обектът на нейните желания бе именно този, който след броени минути щеше да се превърне в нейн екзекутор…)

    Сянка беше изключително нежен с нея. Без дори да го усети той запуши устата ѝ с едната си ръка, а с другата заби остър нож в гърба ѝ, разкъсвайки гръбнака ѝ.

    Докато траеше ритуалът убиецът тихо, шепнейки в ухото ѝ, редеше нежни, незабравими слова, а когато последната светлинка в очите ѝ угасна – екзекуторът прекъсна успокояващите думи, извади покрития с кръв нож, избърса го в палтото си и напусна стаята.

    Сянка не изпитваше угризения, не изпитваше и вина.

    Тя заслужаваше да умре...