Едва ли има по-опияняващо и едновременно с това успокояващо чувство от това, което изпитвам, докато си скубя веждите. Тъкмо преди малко бях заклещил горката нощна лампа между ръба на леглото и още по-злочестата възглавка до нея в отчаян опит да ги наглася по начин, който да ми е удобен да си извия очите, ръцете, врата, пък и други части от физиологията си, че да не наруша правилната веждова линия. Някой мъдрец (не питай кой) е изрекъл прословутите думи навремето: „Вежди-говежди!“ Пълни са със смисъл и послание, нали? Е, добре де, вече може и да не звучат толкоз актуално, но в миналото хората не са ползвали пинцети, за да си скубят веждата (натъртвам на единственото число) и са имали само един начин да определят тази космата пътечка, започваща от единия край на сляпото око, та чак до другия. Но не в това е смисълът на цялата работа. Да се върнем към това, че просто си скубех веждите (забележи – множествено число), когато случайно нейде отвън чух да тътне гърмежен шум... И още един след ...