Нощта обгръща света в черното си було, светлините на къщите една по една угасват - само уличните фенери разпръскват светлината на бледи кръгове. Луната се е скрила зад облаците, вещаещи дъжд. Плътна тишина наляга градчето - не трополят карети, не се вайкат ограбени търговци, не подтичват весело деца. Малцината окъснели минувачи забързано преминават по улиците - гледат да се приберат у дома при близките си. Никой от хората не ме забелязва, когато се разминавам с тях. Не ме виждат, не ме чуват, не ме усещат. Не знаят за мен, въпреки че са ми дали име и че скоро и те ще проникнат в моя Дом също като останалите стотици хиляди хора по целия свят. През вековете съм имал стотици имена - гърците ме наричаха Хипнос - баща на Морфей и Никта, брат на Танатос. За обикновените хора от края на XIX в., моето име е синоним на блажено забвение, на глътка спокойствие след тежкия ден.
Моето име е Сън и вие всяка нощ прекрачвате портите на моето кралство.
***
Малко хора мога да срещна в града - освен все ...