Тя седеше на дървената пейка пред вратата на къщата и гледаше към пътя... Поляната пред нея беше зелена, обсипана в жълти глухарчета. Въздухът носеше аромата на цъфнали дървета и песните на птици. Чуваше се глъч - на деца, на усмихващи се хора. Всеки дом сега беше пълен - всички близки се бяха събрали и празнуваха възкръсването на Христос. Само нейната къща беше смълчана... Тя сведе поглед към ръцете си - почернели и сбръчкани от кърската работа. Очите ù се напълниха със сълзи, които бавно започнаха да се стичат по увехналата и кожа, събираха се във фините бръчици около очите, потичаха за миг една след друга, сливаха се в едно, а после се разклоняваха в многобройни пътечки, за да се устремят все по-надолу, натежали от мъка... Сърцето ù гореше от болката, която носеше в себе си вече толкова години... Как не спря да чувства това пусто нейно сърце, как не спря да се надява, как не спря да бие... Самотата я смазваше... Тя беше единственият ù другар - и денем , и нощем. Понякога нощем, ги с ...