Весели пуканки с комерсиални и с церебрални смущения.

(Откровенията на Пинокио Лентяйков по прякор Горския)

 

Чудя се от къде да започна с въпросите си, но тя ме изпреварва като реакция. Вади няколко листа и казва:

- Тук съм ти разпечатила най-важните неща за аутизма и в частност за Регресивния. Като започнеш от класическите дефиниции от МКБ 10 та стигнеш до някой по-различни гледни точки. Тя вашата оперативка нали този петък дето идва ще бъде?

- Да!

- Ето! Заучи основните неща! А ако има нещо, което не ти е ясно ще ти дообяснявам на ход.

- Виж ти! Благодаря ти! Запомнила си значи за оперативката! А МКБ 10 се явява какво?

- МКБ 10 е Международен Класификатор на Болестите десета ревизия. Пък ако се случи така твоята шефка да ме приеме да подоброволствам някой и друг месец… Там като се поогледам, мисля ще мога и още неща да ти кажа. Да речем детайлчета, с които да си още по-убедителен при защитата на Твой Човек.

- Ооо… ! Много ти благодаря, че си се ангажирала. Извинявай! Пропуснах да ти кажа! Аз говорих с нея! Ама нали сутринта се завихри оная среща около беседката и съседката, че май се отнесох. Шефката каза още утре в Понеделника ако имаш възможност да отидеш до Центъра. Там очи в очи да си поговорите… Че тя пък в следващите дни май можело да е заета…

- Еее… Значи нещата донякъде се подреждат – усмихва ми е се Флаерка – Аз пък снощи си поумувах по твоя проблем…

- Кой проблем? – питам донякъде в недоумение.

- Какво ли друго можеш да добавиш към защитните си действия. И знаеш ли какво измислих!?

- Казвай!

- Няма да е зле да видиш защо Твой Човек мирише толкова лошо. Причините за неадекватните реакции при аутистите понякога са крайно специфични. Не рядко доста странни. Мисля ако откриеш нещо около тази загадка може да докараш някоя и друга точка в негова полза.

- Това ли?

- Ами да! Както се е случило с предното му оневиняване… Там дето ми разказа за девойката Флекси и нейните сандали.

- Неее…! Бъркаш ги. Флекси е тази с холограмата от планети. А Девойчето със сандалите е Мечтателката. Но да! Това е идея да се поровя по посоката на миризмите.

- Еее Горски то твоите героини от Центъра чет нямат. Може и да ги бъркам коя коя е – смее се събеседничката ми.

- Няма нищо. Даже добре че ме подсети за Флекси… Имам около нея една неяснототйка която ми пече мозъка… Малката и тя из онези дни ми наля масло в огъня. Вярно с едно доста детско обяснение… Ама на мен като ми влезе една муха около поведението на Флекси… Няма избръмчаване - и това си е. Ти нали не възразяваш да те питам нещичко по-така нестандартно?

- Питай.

- Малката все гледа някакъв сериал - Тийн Вълк. В него се говори за смесица между две раси от различни планети.

- Знам го. И аз му хвърлям по едно око понякога – започва със съвсем сериозен тон Флаерка, но после изведнъж прихва в някакъв откровен смях – Как? Как го каза това! Смесица между две раси ли? – после малко се поуспокоява и продължава - Че то това расите да не са сол и пипер, че да ги смесваш на пиперица… Горски недей такива изрази да използваш… Разсмиваш ме колега. Нали и ти си ги учил тези неща по генетика… Но пък от друга страна виж ти какво въображение имало детенцето ти!

- Смееш се ти, ама на мен хич не ми бе до смях когато моята хубавица ме втрещи с абсурдното си твърдение, как било проста работа да смесиш две различни цивилизации.

- Извинявай че така реагирах! Казах ти! Бива си го детето значи! И как става това според нея? – продължава да се смее на глас Флаерка – А тя вече разбира ли от такива неща като секс?

- Не знам колко разбира от интимности. Но както самата тя каза простичко било.

- Кое секса ли? – не може да спре със смеха Флаерка.

- Не секса. Самото смесване. Твърди, че било подобно като това да смесиш две различни по цвят боички. Даже ми го демонстрира с четката и палитрата си.

- Дааа… За дете на нейната възраст наистина твърде находчиво обяснение …

- И аз като такова го намерих. Ама нали не съм много наясно с химическите процеси. И май не мога да открия приликата с комбинацията на гени от различни цивилизации.

- Чакай сега! Тук май нещо ми избяга целия смисъл на питането ти. Защо изобщо я търсиш прилика? Защо намеси детето? И къде е ролята на Флекси във всичко това. Викам от там да почнем - а?

- Да, да, да! Аз грешно подхванах разговора. Извинявай. Ще започна от друго място. Не помня споменах ли ти, но имам странно вътрешно усещане, как във въпросната Флекси сякаш избива нещо като че ли неземно. Нещо като сякаш от друга цивилизация. И то сякаш като проявление е доста различно от нашата човешка раса. А и някак си сякаш на бягаща птица или на онези динозаври дето тичат на два крака ми прилича. А и един филм за извънземни съм гледал в който бяха показани извънземни хуманоиди, които си наклоняват напред тялото точно както Флекси го прави!

- За толкова многото „сякаш” мисля не сме си говорили до този момент. Та ако махнем някое и друго „сякаш” по-конкретно въпросът ти какъв е сега?

- Ами виждайки тази странност в походката и поведението на Флекси питането ми е следното - може ли да има истина в моята догадка за някакво неземно вмешателство? И другото - от чисто медицинска или научна гледна точка това изобщо възможно ли е да се случи?

- Кое това?

- Как кое?! Кръстосването между две разнопланетни раси. Защото от моите изпитчета по генетиката знам, че няма как различни видове да се кръстосват. Там с онези изключение между кон и магаре. Или лъв и тигър. Но те пък са стерилни. Не могат да образуват нов вид. И се явяват като задънена улица относно видообразуването.

- Да! Ако двете цивилизации са с различен хромозомен набор ще е невъзможно. Но тя природата си знае работата. Нали за това когато има големи разлики в хромозомите има и генерални разлики в морфологичните структури за съвкупление. Или по научно му казано има несъвместимост в модела, стандартите на размера и местонахождението на копулационните органи. Което пък до някъде прави и невъзможно осъществяването на кръстосване по полов път. Все едно да се опиташ да кръстосаш прилеп с врабче.

- Не ми е минавало наум за такава кръстоска! Как се сети?

- Ти ме провокира! Виж при условие че знаеш как птиците нямат пенис, а на прилепите, които са бозайници им липсва клоака… Я помисли! Само от това следва извода, как е пълен абсурд някое от тези животни дори да има сексуални подбуди към другия вид. От което пък следва, че няма как и да има витален плод. Но да оставим животните настрана. Дори това твоето извънземно да е имало близки до човешките структури и сходна морфология на размножителни си системи… Хайде да прибавим и равен по брой хромозоми… Ако изключим вегетативните форми като пъпкуване или делене. И говорим единствено и само за полово размножаване … Ами изобщо шантаво ми се струва като идея, някой нормален земен жител да иска доброволен сексуален контакт с непознат инопланетен вид… За това и моето мнение е, че работата около твоите вътрешни усещания е по-скоро Мисията невъзможна… Ти майката познаваш ли я?

- Разбира се че я познавам! Нормална българка на средна възраст. Добре сложена. И като външен вид и като интелигентност… Така де. Ама то и аз си ги мислех подобни на тези твоите нещица. Че именно и за това ми забръмча мухата из главата я! Как ли може по принцип да се случи нещо такова - а?!

- Ако гледаме по принцип най-вероятното е и изобщо да не се е случило.

- Ясноо – кимам аз разочаровано.

- Мисля обаче мога да те разбера. Някой по-особени генни мутации наречени синдроми… Иии… По-конкретно техните чудати външни прояви, не рядко се използват като визуални модели във филмите за извънземни. Може би точно така сред обществото се създават и погрешните популярни разбирания по тези въпроси. Предполагам въпросната Потребителка просто си изглежда странно. Но не за друго, а поради гените си особености. А колкото до визуализацията ти на планетите, което ти наричаш виртуална холограма… Това може да си е било някаква си твоя халюцинация.

- Може! - привидно се съгласявам, замисляйки се дали съм споменавал на Флаерка за това, което ми сподели Преводача, че Флекси не показвала холограмата на всеки и за да не се дообъркам продължавам с въпросите – Да! Добре! Забрави за сега за холограмата. А може ли наистина да има някакъв друг безполов начин за вмешателство. И ти как мислиш?! Може ли чрез някакво крайно нестандартно действие да се постигне целия този особен ефект…

- Кой ефект? – прекъсва ме Флаерка.

- Онзи! – отсичам аз, но като виждам недоумението в погледа и пояснявам - Имам в предвид ако се абстрахираме от фактора генетична аномалия… То как и кога е възможно нормална жена и нормален мъж при нормални условия на живот да имат толкова особена рожба?

- Казионния отговор е прост. При убнормна делецията на хромозомите. Сиреч при грешка в обрзуването им по време на мейотичния цикъл. Но да ти призная ти ме замисли сега Горски! Защото пък ако се приеме, че няма основание за генетична аномалия, никак не е лесно да се случи такова нещо! Да - може да се говори за спонтанна мутация. Но и ти и аз сме учили по генетика какъв е процента на вероятност при тази спонтанност… А е очебийна истината, че в последните години генните аберации растат по експонента – спира да си разсъждава на глас Флаерка поглежда ме косо и отсича - Ами това е! Другото за което казваш ти - наистина е необичайно.

- Видя ли?! Видя ли на мен какво ми е! – почти възкликвам аз и продължавам въодушевено - На едното място виждам крайно необичайни човешки представители… От друга страна слушам крайно неочаквани обяснения от някакво невръстно дете. И не на последно място няма с кого да го споделя всичкото това, защото си е абсолютно нормално да те помислят за луд. И като ги свържеш тези три неща се получава нещо шантаво като Бермудски триъгълник…

- И какво да не би да си се засилил да изчезваш в него… - пак се смее Флаерка

- Аз не! Но сънят ми със сигурност е засмукан от бездната на тази мистична тривърхова геометрична фигура. И то да беше просто безсъние… С мед да го нахраниш! Ами то непрестанно ме връхлитат едни безкрайни въпроси, на които отговорите нийде си ги няма! – завършвам изповедта си, клатейки глава.

- Ами може и отговорите ти и те да са там някъде - в Бермудския триъгълник!

- Може и това да е! – вдигам рамене аз.

- Горкия Горски. Жив да го оплаче човек – връща ми усмивката моята събеседничка, след което обаче се замисля за кратко и добавя - Знаеш ли минава ми през ум една идея като възможност! Ноооо… - размърдва несръчно недъгавата си ръка и замълчава.

- Но какво?! – поглеждам я учудено и я подканям нетърпеливо – Кажи си де! Не ме дръж и ти сега в карибската мистичност на това празното „Но”!

- Но! Но! Но! Но много трудно може да бъде изведено научно доказателство, като потвърждение за това моето „Но”.

- Нищо де. На кой пък тук му е притрябвало научно доказателство?! Дай да чуя!

- Сещам се че един от начините всичкото това кръстосване да се случиии… И то без да има полов контакт еее… - отново спира по средата на мисълта си тя и несръчно се почесва с недъгавата си ръка, отсичайки отрицателно – Ама не, не, не! Май това е много фантастично!

- Нищо де – насърчавам я аз – Дай да го чуя!

- Ми примерно може да бъде извършено нещо подобно под формата на дискретно контролирана зараза.

- Трите думи по отделно ги знам какво значат. Но като цяло словосъчетанието ми е крайно неясно. И защо пък трябва да е така тайнствено че чак дискретно?

- По принцип обединени в едно онези три думи могат да бъдат наречени ваксина.

- Ваксина ли?

- Да ваксините са това. Омаломощени представители от вирусен щам или микроорганизмова посявка, инжектирани в един, няколко или краен брой пациенти.

- И за какво ще ни ваксинират. Или от какво ще ни лекуват?

- Няма да ни лекуват от нищо. Просто това е един от начините техен гемон да се слее с наш, заобикаляйки процеса на копулация или сливане на полови клетки като репликация. По просто казано алтернативна форма на генетично сливане без секс.

- Въх! Колко поритански звучи! Чак настръхнах! Направо като някакъв си аскетично мъченически противосекс ми прозвуча.

- Както искаш така си го наричай. Аз го дефинирах - ваксина, защо като цяло процедурата е много подобна на ваксинирането.

- Хубаво! Ама аз точно това не разбирам! Защо им е на онези да правят с нас нещо като антисекс, ако няма да ни лекуват от нищо?! Лелее… тез зелените гадинки да не би да са някакви си извратеняги – фетишисти?!

- Не знам! Необходимо им е за нещо.

- Лелее ама има ли в природата такива гадини дето от аскетичен противосекс да получават тръпка?

- Не знам! Аз съм учила медицина. И какво как става при земните хора. Но и ако се замисля по-така… Може да се окаже че нещата са твърде далеч от твоите помисли за каквито и да е палави щения или тръпки…

- Ми за какво тогава ще да е това мъченическото натягане да се сливат с нас?

- Ами нали все се жалваш, че ти се струвало, как Потребителите те наблюдавали – усмихва ми се Флаерка, а засегнатото от церебралността й око учестено започва да трепка.

- Така е! И какво от това?

- Е как?! Можеее… - спира за момент тя, поглежда към небето и продължава - Ако изобщо ги има де?! Може пък по този начин – отново поглежда нагоре и добавя – Може Те да имат възможност да ни наблюдават. И то без ние да ги забележим.

- Те ли? – соча и аз на горе и виждайки я да ми кима в съгласие питам – А дали може да става така?

- Е защо пък да не става? Нали самия ти казваш, че между Потребителите имало някаква невидима невербална връзка. И още, как от последните етажи усещали кога имате празнинство – замисля се тя, но аз я подканям.

- И какво като Тихите води ни усещат празнинството?

- Защо какво? – стряска се не на шега тя - Това може да бъде някакъв неизучен досега трансфер на данни. Да речем различен от телепатичния … Пък и какво пречи твоята Флекси да излъчва някакво нещо, което да стига не само да последния етаж на сградата ами иии... – отново поглежда нагоре Флаерка и ми се усмихва загадъчно.

- Ами и какво! – недоумявам изначало намека и аз.

- Е! Не какво - а до къде?!

- Добре де! И до къде?

- До кораба майка – сочи към небето тя, но явно не успява да се сдържи и прихва да се смее.

- Кораба майка ли? - питам първо учудено но после и влизам в тона - Може! Но ако съм честен и ако изключим ироничния ти сарказъм около материнството на кораба съвсем сериозно мисля, как в другата част от идеята ти има доста здрава логика!

- Така си е Горски! - застава малко по-сериозна събеседничката ми и добавя - Ясно разбирам, че няма как майката на Флекси да е била в интимен контакт с нещо неземно. Но може пък да има друг момент… Амааа… - и отново прихва да се смее.

- И какво толкова му е смешното на другия момент?

- Може таткото да е имал това онова с някоя извънземна мома… - и прикрива със здравата ръка лицето си, явно в невъзможност да спре смеха си.

- Е как така таткото…? Един татко няма как да роди Флекси?

- Да! Но какво пречи извънземните някоя нощ да са приспали дежурните в родилното и да са подменили детето! – продължава да се държи за корема Флаерка, заливайки се от смях.

- Как така да са го подменили….

- Ами ако извънемната мома е заченала от палавия земен татко и после е родила на Кораба Майка. А по-късно Онези Те - стопаните на Кораба да са донесли нейното отроче на Земята. И тогава може да с го подменили с това на нищо не подозиращата земна съпруга на въпросния палав земен татко.

- Да бе! Това вече си беше жива фантастика сага с някакво еротично намигване тук таме! – поглеждам я почти смутено защото не съм я чувал до този момент да се шегува по този начин – Тъй то! Дрън! Ми нали по тази логика таткото трябва да е мърсувал едновременно на две места. Че и двете женски едновременно да са заченали… Стига Флаерче! Знам че ти е смешно моето объркване… Ти ги разбираш повече от мен тези медицинските неща. Но ако оставим на страна извънземения черен хумор, наистина как ли би могло да стане това със заразата?

- Би могло да го бъде - да. И то много просто – отново става сериозна Флаерка и заобяснява - Заразяват майка или баща… Или и двамата.

- Заразяват ги - ама с какво? Със заушки или с грип? Защото няма как да ги заразят с бебета?

- Да речем с устойчив на земните условия вирус.

- Добре де вирус - ама каква ще тази бебродилна болест?

- Няма нужда да е на някаква болест.

- Е как? Да не искаш да кажеш, че ще ни заразяват с извънземност?

- Да! Това е по-вярно и по-точно като мисъл, отколкото да се говори за конкретна болест. Пък и то вирусът може да бъде проектиран по такъв начин, че да не е приносител на каквато и да е било патологични информации.

- Я бе! И какъв да е тогава? Аз като чуя вирус и все за болест си мисля.

- По принцип в повечето случаи е така. Но тук е възможно да има импулсова „програмка". Такава с която единствено и само вирусът да се репродуцира директно върху човешките полови клетки…

- Леле! И от какво ще се разболяват тогава половите клетки?

- Нали ти казах от нищо. Той просто ще вгражда неговата ДНК в тази на земния човек

- Да бе! Как така?! Това звучи много изкълчено…

- И си е и точно такова – усмихва ми се отново тя и продължава - Вирусът изстрелва своята РНК или ДНК в половите клетки на реципиента. Онези полови клетки, в които се създават сперматозоидите или яйцеклетките.

- Знам ги! И какво?

- Как какво!? Това от своя страна ще способства за синтезирането на хромозоми преплетени с белезите на другата раса - нечовешката. След което… Или по-скоро поради което… Определени генетични данни от другата цивилизация имат шанс да влязат в информационната база данни на яйцеклетката или сперматозоидите на „заразените” земни човеци.

- И какво ще се получи?

- Ще се получи това, че основните характеристики в човешкия хромозомен набор ще са запазени. Но в тях ще има вплетена и друга дискретна генетична информация. Или ако разглеждаме посочената от теб Флекси… То може би ще са налични и определени морфологични разлики. А защо не и определени психически и интелектуални особености характерни за другата извънземната раса.

- Ехааа! И какво значи това? – питам почти като малко дете аз.

- Това значи че след съвкупление между два погледнати външно обикновени и нормални мама и татко ще се роди дете, което може да изглежда странно.

- И?

- И може би това то е много удобно за Онези – пак сочи към небето Флаерка – Защото най-вероятно рожбата им много ще прилича на дете с генетично увреждане. И никой няма да се задълбочава в детайлно изследване за наличие на извънземни гени. Ще го диагностицират като някакъв синдром в следствие на генна аберации и туй то. А по този начин чисто функционално плодът все пак би могъл да се вмества в това, за което е и планиран.

- Функционално ли? И да се вмества? Не разбрах!

- Ами да! Примерно да предава информация за случващото се около индивида-хибрид към другата цивилизация в достъпната и за това форма. Все едно са пришили към децата родени от такива родители скрити камери на биологична основа със звук и картина.

- Стига де! Толкова просто звучи! Ама наистина възможно ли е всичко това?

- Чисто теоретично – да! Виж за на практика нямам представа дали е възможно. Но признавам – дори само за едното му теоретичното предположение около подобна чуждоземна мешавица се изискват много, много задълбочени познания по генетиката.

- Ами ако тази зараза на извънземност плъзне на голяма територия из Земята като епидемия? Тогава!?

- Коя зараза?

- Ами тази с която извънземните ще заразят човечеството…

- Да ако е истинска зараза ще е проблем. Но има и друго. Може би аз неправилно използвах думата Зараза. За малко по-друго иде реч тука!

- За какво?

- Толкова прецизно вмешателство като локализация по-скоро би трябвало да се нарече генетично позициониране на индивидуален информационен инплант. Има даже хипотези че не е изключено по този начин на древни земни цивилизации да са им вменявани нетипични възможности и познания. Като да речем на строителите на пирамидите в древните светове.

- Ахааа… разбрах! Нещо като продуктовото позициониране … Дето ни насочват вниманието към конкретен продукт?

- Да! И понеже предполагам, че тук евентуално ще се търси някаква дискретност… Би било логично това мероприятие да се прицелва само в един или да речем в няколко човека. И то само ако те са на голямо разстояние един от друг в доста широк район.

- И защо?

- Съмнявам се да се прибягва до масовост на малка площ с плътна населеност. Но така или иначе лично аз имам огромни резерви около твоите… Твоитеее… Не знам как да ги класифицирам тези ти твърдения! Хипотези!? Идеи?! Или чисто и просто, като прекомерно емоционални притеснения.

- Еее аз съм в пъти по-невеж от теб. Но това което видях с планетната система в ония чудат случай с Флекси, определено няма как да го нарека емоционално притеснение. Аз и за това се интересувам дали по принцип не би било възможно някакво безполово вмешателство да е в основата на всичко това?

- Както предполагам подразбра определено не е невъзможно. Но то пък нали аз не разбирам от Уфологията… Че може би в тази насока да сме квит в невежеството си…

- Щом казваш… Но то и друго ми е чудно! Защо изобщо ще им е на тези неземници да го правят това генетично позициониране по този сложен начин. Ако са толкова напред с материала направо да ни завладяват и готово.

- Може би те го правят не за да ни превземат. Може просто да ни наблюдават и изследват.

- Може би! Но на дали? А ти как мислиш? Ако това се прави само, за да ни наблюдават, защо ще поставят тези живи наблюдателници в домовете за хора с увреждания? Не е ли по-удачно да извършват това смешение в сектори и зони където има повече информация. Вестник. Телевизия. Държавна институция…

- Не мога да ти отговоря. Ще помисля! Но честно да си призная, не съм много силна точно в този тип анализи…

- Доообре! Дай да оставим извънземни сега да си почиват. Ама Флаерче ти вчера ми спомена за още нещо. Звучеше ми така все едно хората с увреждания имат и някакво си голямо положително влияние върху човечеството…

- Имат да! И не съм забравила. Но искаш ли да го отложим. Не е ли по добре сега да ти доизясня повече подробности около диагнозата на Твой Човек.

- Може! Това е добра идея – съгласявам се аз и тя започва.

И така тя ми разказва това, което е прочела около другите мои въпроси. Дори не съм усетил кога са минали близо два часа и половина. Само в един момент я чувам да казва:

- Това е последния вход - махва небрежно с ръка и допълва - Много ти благодаря Горски. Наистина нямаше да успея без помощта ти!

- За нищо Флаерче. И аз благодаря за това, че си се потрудила да прочетеш всичкото това, което ми разказа. Утре мисля да пресрещна бащата на Мой човек и да си поговорим. Ти ако дойдеш до обяд може и да се засечем – говоря и аз но виждам че тя се е отнесла на някъде и сякаш не ме слуша, но миг след като спирам тя казва:

- Знаеш ли Горски докато ти обяснявах за извънземните и ми хрумна една идея. Би ли ми дал телефона на твоята Шефка. Искам за нещо лично да говоря с нея.

- Става! Нооо само ако обещаеш да не злословиш по мой адрес! Ааа! И да не ме предаваш какъв лаик съм по генетика – ухилвам се уж недоверчиво аз заравяйки се в мобилния си – На СМС ли да ти го пратя или ще си го записваш?

- Няма да те издавам Горски – смее се ведро Флаерка и добавя - На СМС ми го пусни.

- Давай си телефона! – казвам аз и си разменяме номерата.

- Благодаря! До утре тогава! - усмихва ми се някак си доста странно тя и след това се разделяме.

В късния следобяд ми звъни Шефката. Телеграфно ми съобщава, че са провели разговор с кандидат доброволката, която съм и препоръчал. В следващия миг обаче ме хвърля зад тъч линията с неочаквана покана за конфеденциален делови обяд. И то ако може в още Понеделник. Освен това ме моли по никакъв начин да не споделям с колегите за познанството си с Флаерка. Естествено около така създалата се ситуацията всичко в главата ми се превръща в логически миш маш. Със сетни сили се сдържам да не звънна на въпросната кандидат доброволка и да я попитам какво всъщност се случва. Ама то от сблъсъка между въздържанието и набъбналото ми до пълен безпредел любопитство у мен се появява випиющата необходимост по някакъв начин да потушавам породилото се напрежение. За това и решавам да оползотворя вулкана от изригналата неочаквана енергия с нещо по-рационално. Сядам и подхващам да чета най-важното от материалите, които Флаерка ми е дала за аутистите. И колкото и да ми е чудно, установявам как с всяка изчетена страница се настръвявам да науча колкото се може повече по въпроса.

Та така в някакъв неочакван за самия мен академичен устрем без време си правя нещо като неделно училище.

Но и Неделята като всеки друг ден от седмицата си има край.

А всяка нова седмица си има свое начало наречено Понеделник.

Че ето го и него.

Сутринта нямам търпение да отида в Центъра. Чак се дернах на две места докато се бръснах. Нооо… почти пръв съм от Колегите. Причаквам бащата на Мой Човек. Дръпвам го настрани. И по мъжки започвам да му обяснявам проблема около миризмите, които се носят от сина му. Моля го - ако може по-често да го къпе. Човечецът навежда засрамено глава и под сурдинката ми отговаря:

- Не мога по-често Пинокио. Паричките с които разполагам са ми бая кът. Къпем се почти едновременно. Делим си по един осемдесетлитров бойлер. Правя го след десет вечерта, заради по-тънката тарифа. Задължително три пъти го сапунисвам. Дори понякога накрая се обливам почти с хладка вода. Ама нали ти казах - трябва да пестим… Че наистина съм само на моята пенсия и на неговата инвалидната.

- Добре де! Поне два пъти в месеца нямаш ли възможност да го къпеш?

- Пинокио ти шегуваш ли се?

- Не! Как да се шегува? Честно ти казвам! Има дни в които наистина доста силно намирисва… Ама я ми кажи мъжката сега! В месеца по колко пъти се къпете?

- Не съм ги смятал. Щото те седмиците всеки месец са различни. Но гаранте го правим всяка Неделя и всяка Сряда. По-честно наистина не мога. Ако месецът има четири седмици, това са осем включвания на бойлера.

- Не е зле два пъти на седмица! А защо така става? Точно като на некъпан ми лъха. И туй много дразни колежките – обяснявам аз и за малко да се изтърва какъв Дамоклиев меч виси над врата на сина му.

- Чудно ми е и на мен – вдига рамене човека – Само една вечер да не е къпан преди Вторника и Петъка, ама и чак пък да се вмирисва?!

- Странно наистина! – напълно съм озадачен и аз.

- Не знам Пинокио! Наистина не знам защо така се получава.

- Добре! Опитай се да разбереш от къде идва тази миризма! Да не би понякога да се изпотява повече. Знам ли и аз! Примерно ако повечко го завиваш…

- Ще опитам. И ще си помисля. Все от някъде нещо ще изскочи… - отговаря ми той и после се разделяме.

Иначе деня си започва както винаги. Микробусите идват един по един от съответните населени места и райони. Посрещаме потребителите. Помагаме на тези, които са в колички. И на такива като Лелемаое, които се движат с помощта на придружител.

Правим си сутрешното кръгче за влизане в групова и времева кондиция.

Рутината като рутина.

И пак както си е нормално за ежедневието, някой за нещо се спречква. Този път са Мой Човек и Госпожица Бързакова. Конфликта възниква около една смачкана хартийка. Мой Човек я е набелязал като боклук. Разбираемо фобията му за подреденост на мига поражда непреодолимия импулс мръсотията да бъде изхвърлена в кошчето. Опонентката му обаче твърди, че това не е отпадък, а любовно писмо от въображаемото й гадже. Никой от двамата не отстъпва. Така след три минутно джавкане препирнята навлиза в някаква кулминационна фаза, при която Бързакова грабва хартийката. Вирва я високо над главата си. И цвилейки победоносно, хуква по коридора. Мой Човек видимо притеснен, че боклука не е в кошчето я последва, съответно виейки като линейка с неговото прословуто „Иии!”.

Няма как!

И аз се понасям подир тях, изпратен от ехидните подмятания на колегата Дидо и Медицинската сестра.

Нищо ново под слънцето.

Нормална случка за Центъра.

На един от поредните си опити да пресрещна гонещите се виждам Шефката. Стои до входната врата и говори с някакви хора. За секунди мярвам сред тях и Флаерка. В този момент обаче Госпожица Бързакова сама пада в разтворените ми обятия. Успявам да грабна листчето от ръката и опитвайки се с протегната ръка да държа на страна Мой Човек, започвам да обяснявам, кой какво е редно да направи, така че да не пречим на разговора на Шефката. При споменаване името на началството двамата за няколко секунди спират. В този момент погледите ми среща този Флаерка, която явно се е загледала в конфликта. Тя ми усмихва загадъчно, също като вчера на изпроводяк. Но преди да успея да й кимна заклаща отрицателно глава, поставяйки пръстите пред устните си. Разбирам жеста и продължавам с опитите си в помиряването на Бързакова и Мой Човек. Нещата с обясненията обаче никак не са лесни. Така в едни тежки преговори губя поне тридесет минути. Но слава Богу най-накрая двупосочните ми доводи достигат едновременно до специфичните несъвместими по интелект съзнания и възприятия на двамата спорещи. Буквално минутка по-късно обаче кухненската работничка съобщава, че е време да храним Потребителите.

Днес ми е ред да дежуря в две от смените.

И така докато се усетя, то взело че станало един и половина.

Съответно Шефката ме привиква, за това за което сме се договорили. И така и няма секунда време втори път да се огледам за Флаерка. Излизаме с Началството. Сядаме в една пицария. Поръчваме. Типично в нейния си стил тя минава направо на темата:

- Пинокио искам да говоря с теб по два въпроса. Всъщност не са въпроси! По-скоро искам да се обърна към твоята добра воля с молба за две неща. Надявам се да проявиш разбиране, както си го правил и до сега – завършва краткото си предисловие тя и ме поглежда в очакване:

- Няма проблем Шефке! Стига да е във възможностите ми! Слушам те!

- Първата ми молба е да не казваш и показваш на абсолютно никой, че познаваш момичето, което ми изпрати. И второ почти под клетва те моля да си траеш, че тя е устойчив високо функциониращ представител на церебрално увредените хора.

- И защо е тази секретност?

- Интересът ни с нея е взаимен. Тя иска да разбере лично, как се чувства един церебрално увреден човек в център като нашия. Аз пък искам да установя от първа ръка, как се отнасят служителите към потребителите когато мен ме няма. И то искам да го знам от човек с напълно съхранен интелект. Мисля това е една златна възможност…

- Кое?

- Да разбера какво се случва между самите потребители. И то разказано от първо лице единствено число от един от самите тях. Иска ми се още ако можеш да и помагаш когато се налага, но съвсем дискретно в този театъра. Ще успееш ли?

- Не знам. Но ще направя всичко, което е по силите ми!

- Благодаря ти предварително! И другото за което искам да те помоля е, ако имаш възможност да ми съдействаш с позициите си в общината. За да й придвижим на момичето максимално бързо документите. А ако можеш да направиш така, че застъпването също да е дискретно… Ще имам много да черпя.

- Добре Шефке. Значи ще имаш много да черпиш. А как смяташ да се оправите с това, че Флаерка има диплом за лекар. Даже и магистратура по медицински мениджмънт кара?

- Защо питаш за оправяне?!

- Ами нали спомена, как има някаква „порта” тук в колектива. Дето снасяла всичко в общината. Какво пречи след като научат за Флаерка там веднага да проверят що за птица е новата Потребителка.

- Измислихме го. Уредила си е от някакъв неин колега психиатър анамнеза, че по причина на церебралното си състояние се е претоварила с последното учене. Получила е траен нервен срив. И в момента присъствието й в такъв Център е препоръчително като форма на рехабилитация. Обещала ми е до утре да го има черно на бяло като диагноза, препоръка и дори направление.

- Вярно сте го измислили – намигвам и аз.

- Нали знаеш щом се налага мога да мисля…

- Знам, знам! И мога да ти кажа, че и нея я бива в тези мисловни гимнастики.

- Да! Подразбрах това. Между другото с нея имаме идеята да я представя с прякора – Флаерка! Каза че ти си й го измислил. Държи да е така, да не би случайно да се изпуснеш пред другите. Разбрахме се да твърди пред всички все едно се е наричала по този начин пред огледалото по време на срива. Това също е хубаво да го знаеш.

- Хитро… ! Добре! Ще видя какво мога да сторя по първата молба около театралниченето в центъра. Колкото за съдействието в общината – там нямаш никаква грижа.

И така в един момент от интересно започна да ми става още по-интересно.

В разрез с очакванията ми обаче Вторникът е пълна скука.

Идва Срядата.

Ама нали трябва да тренирам за играта ала партиджано… Та си викам няма сега да я търся Флаерка по телефона. Ще я пресрещна сутринта във входа до пощенските кутии. Ще си кажем туй онуй. Ще си уточним нашите сценарии, а след това ще отлепвам към Център.

„Нанайки!”

Минавам с боклука покрай пощите. Поглеждам. А те вече заредени. Явно тя е минала по-рано. Викам си чакай и аз така. И добре че го реших. Още с пристигането си съзирам на Мой Човек баща му. Стои пред входната врата. Докато се появявам, а то на лицето му грейва слънчева усмивка голяма колкото Сахара. И му личи, как няма търпение да ми се похвали:

- Пинокио открих от къде идва миризмата.

- Браво! От къде е?

- От дрехите

- Не разбирам.

- Нали ти казах че цепя стотинката.

- Каза – да! И какво?

- И с прането е като с къпането. Пера в Събота и Неделя след десет. Две перални единия ден и две другия. Ама някой път цветно ми се събира повечко за през седмица. Така част от него остава в коша за другия път. А нали знаеш, че Нашия е много по прибирането и подреждането.

- Знам.

- Тъй! Ама нали не може да разбере какво е то това изключение. Свикне ли с някоя порядка, всяко разминаване с нея го травмира.

- И това го знам.

- Предполагам тогава се досещаш, как той първо не може да понася това дето в коша с мръсното пране след някоя Неделя дрехите не са подредени.

- И?

- И явно след като съм прал и по изключение са останали дрехи за другата седмица той ги вади от там. Сгъва ги по неговия си прецизен начин и ги подрежда при изпраните.

- И?

- Предполагам че така много от чистите дрехи се вмирисват на мръсно. А после не мога да се ориентирам, кое е чисто и кое не. Може пък поради това понякога и аз да го обличам в мръсни дрехи, след като съм го изкъпал.

- Ясно! – клатя глава аз, но той не спира:

- Даже може и с тази обърквация някой дрехи да не ги пера и по две три седмици. Че и повече. Най-вероятно за това и мирише. Пинокио, ай извини ме мола ти се пред другите родители. Че може и пред колегите си за туй дет е станало! Ай мола ти се, направи го зарад мен! Че знаеш ли колко много ме е срам.

- Дообре това ще го направя. Но ти внимавай повече да няма такива миризливи случки.

- Обещавам Пинокио! Хайде аз да те оставям! Щото виждам Шефката май те вика! – побутва ме радостния татко и сочи зад гърба ми.

Обръщам се а тя маха настойчиво и ми подвиква:

- Пинокио хайде да те помоля да дойдеш на кръгчето. Днес си имаме нова потребителка. Искам да я представя наличния състав.

- Идвам началство! – провиквам се и аз и се ръкуваме за довиждане с бащата на Мой Човек

Отивам и едвам се сдържам да не се разсмея. Ама тя таз Флаерка си е направо за НАТФИЗ. Как само се прави на неадекватна. Шефката разяснява пред всички за временното и пребиваване при нас. После обявява, че заедно с една високофунционираща потребителка със синдрома на Даун ще са нещо като помощнички на социалните работници.

От тук нататък денят си продължава като всички тук досега. Повечето много добре приемат Флаерка. Пък и с този си недъг, тя буквално се слива с потребителите.

Четвъртъка минава без особени случки. Скука. Четене на нещата за аутизма. Скука. И пак четене че и малко учене наизуст даже имаше. И после пак – скука.

И ето го Петъкът с неговия дългоочакван миг на страшния съд.

Още от сутринта сред колегите се усеща напрежение. За следобяда са помолили една майка да дойде, за да може всички да сме в оперативката, но Шефката не присъства. Което ме озадачава. И още и ме притеснява. Другата Шефка е на линия, но аз не съм наясно точно с нейната позиция по въпроса. По дневен ред се започва с оплакванията от служителите, около причините поради които изобщо се е стигнало до тук. Първо взима думата колегата Дидо. Той е и най-напорист относно отлъчването. Нищо ново при него. За сетен път подчертава, как Мой Човек или трябва да е медикаментозно третиран, или направо отстранен от Центъра. Медицинската сестра е втора. Недвусмислово и демонстративно показва, че изцяло е на страната на колегата. Лошото в случая е, че по време на техните изказвания усещам, как много от присъстващите негласно са склонни да подкрепят идеята за прекратяване договора на Мой Човек с Центъра. Следват още две изказвания, които като цяло са малко по-омекотени в тона си, но посоката е твърде сходна с тази на прежеговорящите. Другата Шефка към момента се държи абсолютно неутрално. Прочита анкетите без грам емоция. По голяма част от написаното има пълно сходство с идеята за отстраняване. Само анкетата на чистачката по някакъв начин звучи обнадеждаващо. Или поне ми се стори как все пак не съм съвсем сам. Разбираемо е дадоха ми думата последен. Нали не съм от персонала. Дидо се опита да възрази, че изобщо се иска моето мнение по въпроса, но Другата Шефка на мига го скастря:

- Дидо моля ти се! Все пак към момента това е човекът, който макар и временно отговаря абсолютно персонално за потребителя, който е обект на настоящата анкетата и на дебатите.

- Благодаря ти началство – усмихнах и се аз и я подкарах – Като за първо ми се иска да изясня проблема с миризмата. Мога да ви кажа колеги, че причината е в него самия, но той не носи вина за това.

- Ехааа… Това се казва замазване с лекота и то на голям и тежък проблем на който всички сме свидетели – веднага ме апострофира колегата Дидо – Признавам ти Пинокио - майстор си в манипулациите!

- Дидо моля те дръж се на положение. Пинокио не те прекъсна нито веднъж докато ти говореше. Бъди така добър… Не сме на пазара! - пак го порязва Другата Шефка.

Така благодарение на нея успявам необезпокояван да изложа фактите около най-вероятната причината за ароматите, носещи се от Мой Човек. Учудващо и за мен самия, но моето обяснение предизвика доста интересни подмятания около ергенските навици на Мой Човек и баща му. От една страна донякъде в началото ме подразва, защото присмеха е подет от Медицинската Сестра. Но пък от друга страна това до някъде разведрява натегнатата атмосфера. А около усмихнатите закачки на колежките успявам да си взема глътка въздух. Което ми позволява след това спокойно и подредено да изложа онова, което ми беше написала Флаерка. Първо за аутистите по принцип. После малко по-конкретно за хората с регресивен аутизъм - като Мой Човек. И както ми бе заръчала за финал не пропускам да подчертая, че никак не е зле да сме по-добре запознати с особеностите на състоянията и синдромите на потребителите. Особено преди да започнем да ги съдим за този или онзи детайл от поведението им.

А след като завършвам усещам как в някой от колегите се поражда колебания относно собствените им позиции изразени в анкетата. Непримирими остават единствено Дидо и медицинската среда. Това предполагам не учудва никого. Но това което мен започва да ме озадачава е от къде толкова енергия за този мощен негативизъм при Дидо и Сестрата срещу Мой Човек. Започвам да се замислям даже дали всичкото това е личен неприязън към мен… Или някаква психологически непоносимост към Мой Човек… Или знам ли дали пък всичкото им това поведение не е подклаждано от някакъв страничен фактор. Но така или иначе точно подхранвам едни положителни мисли, как нещата вървят към по-добро и в следващия момент думата взема Психоложката. Както казах в самото начало тя е изключително начетена жена. Но за съжаление без голям опит конкретно в такава среда. С риск да се повторя ще припомня, че в нашите колегиални взаимоотношения основния спор с нея бе принципен. Аз държах на тезата, че ако има провокация спрямо Потребителите по време на присъствието им в Центъра, това ще им помогне да се развиват. Тя обаче бе на обратното мнение. Че противостояние може да има единствено и само около игрите по интереси. Не знам защо, но ми се струва че тя изпитва някакъв вътрешен страх от физически сблъсък с Потребител. Може би защото бе много дребна и грацилна. Позволяваше си само да ги прегръща и ласкае. Без да влиза в пряк конфликт, ако някой от тях с нещо нарушаваше ред, правила или инструкции. Разминаване имахме и по въпроса защо аз се отнасям към всички все едно са ми деца. И ако някой правеше нещо не до там редно, своевременно се опитвах да се обръщам със забележка или критика към него, като към нормален човек. Докато тя настояваше когато направят нещо добро да ги поощряваме но правеха ли нещо негативно да не реагираме защото от това Потребителите се травмирали. Да! Понякога не обръщах внимание на забележките и. Но сега нямах избор! Въпреки че бях изморен от досегашния диспут се налагаше да приема прекия спор. Естествено темата бе агресията на Мой Човек. Добре че три дена по ред четох дадените ми от Флаерака термини, постулати и принципни положения в психологията. Че като се грабнахме с Психоложката…

Единия говори другия го репликира.

После на обратно.

Колегите бяха като на тенис турнир. Само въртят глави ту към нея ту към мен.

Аз направо не мога да се позная. Направо като един самоотвержен психо-рицар размахвам термин след термин бранейки тезата си за невинност на Мой Човек. В един момент без да знам, как и защо, но ми хрумва идеята да спретна паралелен триптих между написаното в МКБ 10, случката със сандалите и онова фиаско, което Мой Човек направи с килима. Още не бях завършил с окончателната си констатация когато усещам, как Психоложката ме гледа доста стъписано. Това в началото ме сковава. Но окрилен от нейния смут усещам някакъв прилив на енергия. Честно! Не съм очаквал, че илюстративната връзка между двата мои примера и подготвените ми от Флаерка писания ще се превърнат в аргумент тип балестична ракета. Но така се оказа. Дори след последната ми реплика Психоложката изразява някакво полвинчато становище, в което явно се усеща омекване в непримиримостта й около отстраняването на Мой Човек.

И точно си представях как ще разцелувам Флаерка само да я зърна пред входа, чувам как някой нервно си сурка стола. Вдигам глава и виждам колегата Дидо да става и да излиза от стаята. Помислих че отива до тоалетната. Но малко след него напусна и Другата Шефката. По-късно разбрах, че това било демонстративно напускане на оперативката, защото не му харесвало, как се развиват нещата. Общо на оперативката дебатирахме повече от час и половина. Но след отстъплението на Психоложката вече ми се стори, как шансовете за оставане на Мой Човек са малко по-големи от преди.

Но ако трябва да съм откровен пререканията в оперативката бледнеят, в сравнение с това което преживях малко по-късно в Голямата стая. За какво става въпрос ли…

Връщаме се значи там доста възбудени от споровете. Разбира се спонтанно възобновяваме полемиката. Отново всеки защитавайки позицията си. Този път дори по-открито и без притеснения от началството. Ясно е аз си знам, че в стаята има човек под прикритие и се опитвам да съм по-умерен. Дори не се сдържах и яколко пъти дискретно поглеждам към Флаерка. Тя обаче е бетон. Никакви по-така реакции. Играе си с един комплект на Монтесори и се подсмихва под мустак. Дидо продължава да твърди, как агресията на Мой Човек трябва да се овладява с хапчета и такива като него изобщо да нямат място тук. Медицинската сестра само кима с глава и току повтаря:

- Точно така – да! Точно така!”

Аз обаче не преставам в свободен текст да твърдя, че не е логично да искаме потребителите да стоят като куфари по столовете. Заставам зад Мой Човек сочейки го с длан и продължавам да настоявам:

- Виж колега! Макар и да са със забавено развитие тези Човечетата си имат своите емоции, чувства и възгледи. И няма как да ги обвиняваме за това, че са живи хора с някакви трудно приемливи дефицити. Няма как и да не се съобразяваме с техните лични нужди от лично пространство, или вътрешна необходимост от динамика в техните разнообразия. Дори това тяхното удоволствие не рядко да се проявява под формата на дребни безобидни пререкания. Било помежду им! Било дрязги или непослушания спрямо нас самите. Било тоо… - спирам за момент мисълта си защото виждам, как Психоложката имитирайки ме застава до Мечтателката.

Прегръща я и вклинявайки се в репликата ми заявява, че донякъде е съгласна с това което казвам аз. Но отново изтъква, как по никакъв начин не би толерирала агресивността на Мой Човек. И че точно ние трябва да сме тези които подкрепят предимно на по-беззащитните в Центъра. При което разговора отново се завърта около оня случай, в който според нея тя е била нападната от Мой Човек. Повтарям за сетен път това, че тогава е била сама и няма никакви неопровержими доказателства около тази нейна случка. След което допълвам, как в края на краищата всеки допуснат до центъра потребител има право, ако не вреди на другите да проявява недъга си без значение дали той е психически, поведенчески или физически. В тази насока спора наистина става доста разпален. Аз не помръдвам от стола на който седи Мой Човек, Психоложката все още зад инвалидната количка на Мечтателката. Двамата буквално като адвокати в съдебна зала се замерваме с аргументи. Разбираемо нашето напрежение се пренася и върху потребителите. Някой от тях започват да проявяват признаци на нервност. Чистачката и една от социалните асистентки поне към момента стоят и слушат безучастно. Но така или иначе ако прибавя Дидо и Медицинската сестра съм сам срещу трима. И така настъпва един момент, в който аз съм изстрелял почти всичките си аргументи. Замълчавам, за да измисля още нещо, но насред тяговата тишина си давам сметката, как поне за сега губя по точки пред безспорната начетеност на Психоложката.

В този тежък за мен момент най-неочаквано Мой Човек се протяга през рамо. По много странен начин с едната си ръка ме хваща за главата с другата за врата и започва да ме придърпва към себе си. При това доста силно и настойчиво тихо произнасяйки неговото си: „Иии...!” Мечтателката нали си има някакви страхове в тази посока веднага извиква уплашено и се опитва да се обърне към защитничката си. Психоложката съответно сякаш само това чака. Усмихвам ми се победоносно, прегръща през рамо Мечтателката и успокоително и казва:

- Не се притеснявай скъпа! Всичко е наред! Той е колегата е мъж и ще се справи – после се обръща към мен и авторитетно заявява - Ето за това ти говоря колега. И мен тогава така ме сграбчи. И беше много страшно. А виждаш ли и нейната реакция каква е! Ето за това ти говоря! Възбуди ли се от нещо Твой Човек става агресивен.

В първия миг наистина нямаше какво да кажа. Провирам ръце между неговите и се готвя да му приложа ключ от свободната борба с помощта на който да се освободя. След което разбира се за кратко да го обездвижа. Миг обаче преди да стегна прихвата си виждам как Преводачът леко да се усмихва и да клати отрицателно глава. Това направо ме ошашвя. Задържам погледа си върху него. Знам много добре че от такова разстояние той не може да ме види. Но някак си вътрешно съм убеден как това неговото несвойствено надигане на глава и интензивно стискане не ръкохватките на инвалидния стол е някакъв знак към мен. Не знам как и защо но този му жест и изсумтяването му по някакъв начин ми подейства успокояващо. Или по скоро отрезвяващо. Веднага като мълния през главата ми минава мисълта, че Преводача прекрасно усеща всички Потребители. А тази му реакция едва ли е случайна. Нямам представа от къде и как, но първо, което ми се мярва като мисъл в ума е, че преди да приложа каквото и да е сила, или да се скарам на Мой Човек е по-редно да не правя абсолютно нищо. Решавам да не се дърпам и да се доверя на долетелия от някъдето мисловен импулс. Рискувам. Отпускам мускули, оставяйки се в ръцете на Мой Човек. Той разбира се продължава да се опитва да ме придърпа към себе си. В един момент аз се изкривявам до толкова, че има опасност да падна на пода, а захвата му през врата започва да оставя пареща диря в кожата ми. И тогава му проговарям:

- Хубаво де! Не мога повече да се наведа! Какво искаш? Кажи!

Не знам как, но в този момент Мой Човек явно разбира какво му говоря. Спира да ме тегли. Доближава главата си на половин педя разстояние от моята. Усмихва ми се дружелюбно и започва да ми раздава въздушни целувки. При което чистачката и социалната работничка прихват да се смеят, а няколко от потребителите в стаята оставят заниманията си и започват да ръкопляскат. Госпожица Бързакова чувайки аплаунда спира за момент да снове напред назад. Поглежда към нас. Вижда за какво иде рече. Вдига ръце и извиква едно:

- Ааа… - после хуква към врата водеща към коридора и се развиква - Мой Човек обича Пинокио! Аааа! Мой човек обича Пинокио!

- Мисля че точно това се опитвам да обясня вече повече от месец – казвам аз на свой ред, обръщайки се към Психоложката, после бавно се освобождавам от захвата на Мой Човек, но той обгръща ръката ми и започва да търка гальовно бузата си.

- Какво е неясното тук? Имаме отявлена агресия, а на всичкото от горе и хомосексуален изблик. Какво не е ясно тук? – пита колегата Дидо.

- Колега глупости говориш сега. В това му поведение няма грам сексуален подтекст. Нали го споменахме вече на оперативката. Той психологически е застинал в разбиранията си на възраст колкото тригодишно дете. Още по-малко пък съм съгласен с теб, че изобщо му е ясно какво са хомосексуално отношение. И мисля пак не си ме разбрал. Исках да кажа, как тези неговите сграбчвания по-скоро са някаква неадекватна проява на любов. Или изблик на смут от неяснота в ситуацията от колкото преднамерена агресия. Пак ще ти го кажа. Аутистите не се фиксират върху хора, а върху предмети. Просто вие се страхувате от него и аз не знам защо и от какво. Но си мисля, че точно поради този си необясним ваш страх не го оставяте да се изрази докрай в действието си. Ето аз го направих. И то пред очите ви. И какво?! Нищо! Получих въздушни целувки. След това колега ти изобщо забравяш, че той не може да говори. А това определено го лишава от възможността да ви изразява емоцията си с думи. Имено за това той го прави с действие. Които не знам защо на вас все ви се струват че са агресивни. Според мен в тях няма никаква преднамерена агресия. По-скоро е малко по-рязка и изпълнени с несръчна недодяланост непремерена реакция на човек с влошена фина моторика.

- И какво искаш да ми кажеш? – пак пита Дидо.

- Нищо сложно колега не искам да ти кажа! Опитвам се по шофьорски да ти обясня, че ако не положите някакво усилие да го подкрепите, когато той контактува с вас, няма как да го разберете и респективно да се грижите за него. А ние точно за това сме тук. Да се грижим за тези хора.

- И какво да направим за да го разбираме Твоя Човек?

- Ами като за начало би трябвало повече да четете за това кое, как и защо се случва в главата, сърцето и душата на човек с определен синдром или състояние каквото да речем е аутизма.

- Да бе толкова много натягане за тези пари не си струва! – отвръща ми Дидо.

- Еее! Най-сетне да изплюеш камъчето колега – хващам се за главата аз – Или по друг начин казано да си додем на думата.

- Не съм ти колега - ядно ми отвръща той - Ти си шофьор. А аз съм завършил колеж за социални работници. И плюс това ти тук си само един доброволец… А аз съм на щат.

- Дидо излагаш се! – прекъсва го Психоложката – Това последното с щата и колежа няма нищо общо със спора.

- Може да няма общо със спора, но е част от истината нали? – обръща се към нея той.

- Остави го колежке. Мисля на всички в стаята им стана ясно защо на колегата, за да се грижи за Потребителите са му необходими хапчетата– отвръщам аз, махвам с ръка и понечвам да изляза от стаята, но някой рязко ме сграбчва от зад, и издавайки мъркащи звуци, поставя главата си на гърба ми.

- Вижте! Вижте! – Възкликва Чистачката – Тук съм от основаването на центъра, но нея никога на никого не съм я виждала да прави така!

- И аз не съм я виждала! – подкрепя я седящата до нея социална асистентка – Да ти изръмжи или да те ухапе когато е възбудена - да! Но да те прегръща любовеобвилно… Не! Не! Не!

- Може пък да го е разбрала какво говори… - замечтано ме поглежда Чистачката.

- Да бе разбрала го била. Само си се пули с тези сините комбали – намесва се медицинската сестра.

- Така ами! На нея акъла и стига само до там да краде хляб в столовата – допълва я Дидо

- Ехооо! Кой е този някой, който толкова борбено иска да ми покаже, че ме обича? – разсмивам се на глас, без да обръщам никакво внимание на коментарите – Я да видя аз, кой е този който разбуни духовете в стаята?

- Някой който не може да говори и няма как да ти го каже – клати заканително пръст Чистачката – Аууу! Каква стана тя сега Пинокио? Днес май, май е щастливия ти ден! Ето че не само Твой човек иска да те цукне… - вайка се Чистачката но един познат до болка глас се извисява над нейния:

- Лелеее мауееее! Лелемауеее… ! Пиоокиуууу го ападнаааха юбоввввно! Лелемауеее… ! Лелемауеее иии ииикаат ‘а ‘у цукват! Лелемауее! – хваща се за главата Лелемале

Лекичко разтварям обгърналите ме ръце. Извъртам се на четвърт оборот и срещам в упор бездънно синия поглед на Флекси. Определено съм много изненадам. Даже притеснено се озъртам. Първото което виждам е, как Психоложката гледа вторачено към Флекси и замислено клати глава. Май тази реакция и за нея е твърде неочаквана. Повдигам рамене, опитвайки се да се освободя и виждам, как лицето на Флаерка буквално сияе. Миг по-късно погледите ни се срещат, а тя вдига недъгавата си ръка уж да се почеше. На мен обаче ми е ясно че се напряга в усилие да си вирне палеца. И преди да разбера това тик ли е, знак за одобрение ли е, или чиста случайност Флаерка казва на всеослушание :

- Може пък да е провокативен жест на добра воля от Кораба Майка! – после отпуска ръка и започва хистерично да се смее - Пинокио от днес е с нова почитателка!

Атмосферата която витае из стаята наистина е много особена. Дори Госпожица Бързакова се е спряла на място, вторачвайки се неразбиращо във Флекси. Но секунда по-късно излиза от вцепенение и се провиква:

- Ааа… И аз съм му почтитателка на Пинокио! Щото и той е готин! Също като министър Калфин. И той е много готин! Ааа… Пинокио и ако искаш да знаеш аз съм била при него в министерството. И той ми е приятел министър Калфин! Аааа – вдига заканително нагоре ръка Бързакова и отново започва да снове насам натам из стаята.

- Калфин отдавна не е министър – апострофира я Медицинската Сестра.

- Ааа… ! Ти ша кажеш. Аз като ходих при него си беше министър! И готин си беше също - хуква към вратата, пляскайки с ръце Бързакова и отново се развиква – Тя също иска да го цукне… И тя го обича! Майката на кораба майка, обичта и оная със сините очи искат да целуват Пинокио! Ааа… Пинокио искат да го цукнат!

- Да бе! Обичала го! – мръщейки се тръгва да излиза след нея колегата Дидо – Много и разбира на нея главата от обич! Това което тя обича е да краде хляб! Другото всичко си е от диагнозата й!

- Вярно е и това… - намесва се пак Чистачката – Но от диагнозата или не днес тя направо се опита да ни открадне Пинокио с прегръдки.

- Да, да, да! Да ни го открадне искаше с прегръдки – влита отново в стаята Госпожица Бързакова и препречва пътя на колегата към коридора, сочейки с пръст към лицето му - Пък Дидо теб никой не иска да те краде за нищо. Ама за нищо да те краде не иска никой. Тъй да знаеш – и после му се изплезва.

- Хич и не ми е и притрябвало някой от тук да ме краде за каквото и да било... – опитва се колегата да отмести Госпожица Бързакова от вратата, но тя разперва ръце и започва да му се смее.

- Дидо вече е много часа ще ми пуснеш ли кафе от машината. Тя мама ми позволява!

- Добре но само ако е отворено при Шефката –съгласява е колегата

- А бе Дидооо, Дидооо! – най неочаквано отново се намесва Флаерка – Тя искаше да го защити защото вие го нападате от много страни!

- Брей това новото момиче много разбирало от защити. Я остави сега ти тези защити ами ела да видим твоята колежката дали е изчистила в коридора! – надига се от мястото си Медицинската сестра хваща Флаерка за ръката избутва Бързакова и Дидо към коридора.