Весели пуканки с комерсиални и с церебрални смущения.

(Откровенията на Пинокио Лентяйков по прякор Горския)

Част 10

 

Отварям очи. Въртя ги насам-натам. Светло е вече. Поглеждам към календара…

Мдааа…

След Петъкът явно несъмнено е дошла Съботата. Безкомпромисен факт от Земната ни реалност, неподлежащ на каквито и да е кoрекции – дори фантасамгорични. В кой ден от седмицата съм – разбрах!

А дали съм си у нас? Или пъъък…?

Ама къде да съм я? Щом висящия календар пред който съм заспал снощи е същия - моят дом ще да е това. Като гледам стените - не ми приличат да са на междузвездна станция.

Охо! Ето! Да!

Усмихвам си се по мръснишки наум:

„Че не съм и сам в леглото!“

Леееекичко пускам ръка по топлото отпуснато тяло лежащо току до мен, мислейки си:

„Опалаа…

Дори с женска плът съм се уредил!

Ахааа…!

И определено е човечка!

…а не някаква си незнайна хуманоидка! С три пръста, три очи и три… Е!Е!Е! Хайде другото да е по две и по едно – а?!“

Пак търкам очи и продължавам да си говоря на ум:

„Пинокио Лентяйков стига се прави на издухан! От къде седемнадесет години си женен…! Нали така!?“

Отново погалвам бедрото до мен.

А от ясно по ясно!

Жена ми изсумтява недоволно!

И с несръчна съненост отмества ръката ми. Не че съм очаквал друго. Още повече в събота сутрин! Но пък с усмивка на лице се сещам, как до ден днешен не съм си имал никакви интимности с жени от чужда човешка раса – освен европеидната ми е думата. И пак се замислям:

„Горски значи така се оказва - а?! Значи ти се явяваш един расово моногамен землянин! Пустото да опустее ама нямаш грам сексуален опит ни с негърки, ни с индианки, ни с азиатки! За папуаски и женки абуригенки пък да не говорим. Ето! Видя ли сега чичо Лентяйков. Ето! Може би и точно заради този ти сексуален аскетизъм, няма да ти бъде даден шанс за какъвто и да е плътски контакт и с нечовешка раса! Щото накъде без опит а? Хи, хи, хи! Така че хуманоидки в леглото ти в събота сутрин ще видиш - ама нанайки!“

Та в този ми интеррасов ред от полупошли помисли се опитвам да се сетя нещо:

„Пинокио, я остави междупланетните сексуални контакти ами я се замисли ти за какво толкова умува преди да заспиш?! А? Първото сякаш по май мога и да се сетя… Амааа за второто…! Еееххх! А сега де! Ако и успея да се присетя и какво съм сънувал. Защото за първото – да! Ми се струва, че като последно някъде броииих… Да! Да! Да! Първо броих галактики. После звездните системи! В тези по-близките до нас. Е! То не че ги знам кои са, но пък ги броих. И да, да, да! Малко след това си спомням, че смятах Земи от онези, за които разбрах от телевизията че ги има. Онези там дето им казвали - екзопланети!“

Но да!

Фактът си е факт!

Истината е, че не мога да си спомня точно какво съм сънувал.

Пипам си челото и ушите и пак си умувам:

„Даааа!

Главата като че ли си е моята - дървената… Значи и на друга планета от друга звездна система да съм бил, не са ми присадили нова кратуна…

Даааа!

А уж си е пак тя - същата. Моята! И от вън си е пак така дървена – като за Пинокио.

Даааа!

Но защо ли в тази Съботна сутрин сякаш обема на вътрешната й кухина ми се струва, че е в пъти по-голям от диаметъра на външната и обиколка.

Странно!

Дааа…!

А дали това е възможно? Как кое? Вътрешния диаметър на една топка пък било то и дървена глава като на Пинокио да е по-голям от външната й обиколка.

Що пък да не е възможно?!

В една дървена глава като на един Пинокио май всичко е възможно…

И така да е!

Но ако и моята глава сега е в това положение…

Защо ли е така?

А?

И защо ли по средата на всичката тази главова празнотия се кандилка нещо в някаква особена концнетрираност? Някаква дето е под формата на едно такова тежко настроение! Ама като казвам тежко - представете си едно десет килограмовото гюле да ви се мандахерца над раменете.

Защо ли така - а?“

Но пък от друга страна нали си е съвсем нормално, човек да се надига от леглото, воден от определени части от тялото си… Които да речем при нормални телосложения би трябвало да са от по-леките. И още и да са най от горе на тялото ви… А онези по-тежките които са под нивото на пъпа ви да следват най-горните!

Нооо… Знаейки за таз сутрешните си диспропорции…

Решавам да не издевателствам над съботния ми тегловен дисбаланс между задник и глава. За това и си позволявам да се поизлежавам. Затварям почти насила очи, хрантутейки някаква гола надежда, как онова гюле от тежко настроение ще се разпръсне като взривена звезда. А бляскавите му осколки ще се посипят следвайки гравитачния си път някъде надолу къде към коленете и глезените ми.

Е! Докато се размотавам около това мое надяване май се само забавям нещата.

Но отваряйки след малко очи и завъртайки глава върху възглавницата разбирам, как не съм постигнал някакви велики резултати.

Мдааа…

Пак поглеждам към календара.

След това към стенния часовник

Мдааа…

Освен това че след Петъка е дошла Съботата другият неизменен факт от реалността, за който се сещам към момента е:

„Че дори почивните дни да са за отдих - те все пак са си неотменна част от целокупността на динамичното ни ежедневие.

Мдааа….

И така Пинокио Лентяйков по прякор Горския…

Тежко не тежко!

Трябва да ставаш!

Е!

Ама естествено!

Главата си е глава!

Гюлето си е гюле!

Ритуалът си е – ритуал!

Дисциплината си е дисцилина!“

Или както казаха на един руски филм, от тези дето ми бяха в полезрението напоследък:

„Война войной – обед по разсписание“

Че и аз така!

Делник – празник!

Глава - Гюле – Колена!

… режима си го спазвам:

Боклукът.

Вестникът.

Кафето.

Но този път ей така спонтанно си решавам вместо на пейката пред входа да седна в беседката. Ей така пък за някакво извънделнично разнообразие. Днес… Пардон за цялото днес е още рано да се каже… Нооо… Поне за сега, и поне видимо - няма на кого да помагам... Флаерка трябва да е минала вчера - в Петък. Баба Цвета сигурно още снощи по лунно време… На нощната тарифа… Си е стъкмила вкусна манджица. Там от нещата, които и дадох. Е! Може сутринта и трудничко да станах… Но пък като се сетя за вчера… И ми става малко по-добре… Дето хем успях да изпълня на Шефката задачата, хем зарадвах женицата. Допада ми тази бабичката. За това и никак не ми тежи да си говоря по-дълго с нея. Пък дори и когато тя ми пълни главата с разните си нейните там бабини Цветинини…:

„Молитви към светлината… Божии възмездия… И завардвания от тъмните сили…!

Хи хи хи…!

Ама това наистинааа!

… са едни гранд-бабаини Цветинини!“

Че така!

Подхилвам си се наум.

Чета си вестника.

Попосръбвам си от кафенце…

Безгрижна работа!

Но пък от друга страна… Да го вземат мътните! В един момент уж чета, чета, чета – а се улавям, как грам дума не ми влиза в главата. Щото из онази раздутата моя кратуна се връткат какви ли не всякакви умувания от сорта:

„Какво ли ще стане в Понеделник?!

Как ли ще стане…?!

Ще ли мога да си върна доверието което така грозно самопоругах в Петъка?!“

Префърчат онез ми ти стрелкащи се мисли насам-натам… И току болезнено се дръннват в някой друг рикушет вътре там зад черепния хастар на челото ми. Добре че в главата съм корав като Пинокио. Но пък в оня ми ти дървена кухотия започва да се получава някакво гадно ехо, което звучи горе долу така:

„Ами ако не успея до Петък до оперативката да убедя колегите в това, което аз виждам като причина за поведението на Мой Човек – а?“

И насред целия този дървен кънтеж изникват някакви визуализации, които са си направо като едни реални ситуации пред очите ми:

„Как изхвърлят мой човек от Центъра. Ето - Чистачката му изпразва шкафчето… Аз съм там в края на деня. Виждам как двамата с баща му махат… И на мен. И на всичките колеги - за последно сбогом. Но уви! Мой Човек няма как да разбере веднага какво се е случило. На следващия обяд, че и после… Дни наред след това кара баща си да ходят до Центъра в делничните дни. Както там се е случило в онези извънредните почивни дни. И виждам как баща му го моли и му обяснява и му се кара - че вече край с ходенето в този Център. Но той - Мой Човек и така и иначе, но не може да проумее! Защо, как и поради какво само и точно него не го пускат вътре. И аз виждам през прозореца, как стоят двамата с бащата си на пейката пред входа. А Мой Човек всеки път щом стъклената врата се отвори за някой - става и започва емоционално да пърха с ръце. Така както правят много от аутистите когато получат някакъв емоционален импулс“

И докато всичкото това ми тече в съзнанието разбирам, че съм със затворени очи. А на всичкото отгоре осъзнавам, как съм ги и закрил с длани…

Стряскам се от окаяната позата в която съм застанал и плахо се оглеждам.

Защото какво ще си помислят комшиите. Че съм дошъл да плача в беседката ли? Веднага вземам предпазни мерки. Започвам макар и малко сконфузено уж да си галя лицето. И още и да имитирам с движения, как си оправям косата. А за да изгоня всички тези тежки помисли решавам да поумувам в чисто в делови план:

„Какво ли нормално, полунормално или дори ненормално, мога да започна да правя по въпроса?“

И си решавам:

„Каквото и да е правенето то е редно да се започне от най-нормалното!“

По-конкретно в понеделник на всяка цена ми се приисква да говоря с бащата на Мой Човек. Малко с малко да му подобри хигиената. Че поне от там да вземем някоя и друга бонус точка. И то ако може всичкото това хигеинизиране да се случи преди петъчната оперативка. Накрая май от всичкото напрягане нещо започва да ми се стяга около слепоочията и си казвам:

„Ха сега Пинокио! Дай пък заради няколко намусени колежки да си докараш главоболие. Дааа с нормалното то добре - все някак си ще се оправя. Но защо пък да не опитам и нещо полунормалното… Или хайде по-меко да го кажа нещо нереално за мен. Що пък да не опитам това което ми каза баба Цвета. Дето като не вярвам на Бог можело да се помоля на слънцето. Ми що пък не? Що да не опитам да спасявам ситуацията и с нещо не до там реално – поне за моята дървено шофьорска логика?! Ми да! Няма от една такава бабоцветина измишльотина да получа брадавица на табаните я? Ми тъй ами!“

Та така както съм си седнал се обръщам към дневното небесно светило. Лекичко отново се оглеждам - да не би някой да ме наблюдава. Тайничко склопвам ръце. Като за молитва. Ма не открито пред гърдите… Да бе! Не, не, не! Не го правя така явно! Държа си ръцете ниско долу в скута. И започвам да ги редя едни такива на ум:

„Слънце, Слънце прати ми ти Слънце - светъл лъч от помощ. С която на Мой Човек да успея да помогна. Нека Слънце той да си остане в Центъра. Помогни ми моля ти се Слънце! На мен лесничея шофьор ми помогни - в това ми начинание странно! Слънце, Слънце моля ти се Слънце! Дай ми знак за надежда - макар и малка да е като просено зрънце!“

После някак си ме досмешава за всичкото което правя. Но нали от вчера и от днес сутринта все ми беше така напрегнато. И нещо много, много не ми се прибираше. Пък след като го изрекох всичкото това на ум – сякаш ми стана такова едно такова ведро. Че и до някъде такова едно обнадеждаващо… Може такова едно да се каже, че забавно ми стана, чак зачудих си се даже:

„От откъде Пинокио в това си спаруженото състояние го докара ти тоз молитвения напев към светлината“

И си се усмихвам сам на себе си. Даже, даже си и казвам:

„Какво пък толкова срамно има я? Ще си го повторя още няколко пъти това сказание и си тръгвам. Пък каквото такова!“

Вече не помня до колко на брой молебени стигнах, но в един момент усещам една ръка на рамото си. И чувам до тила ми шепот. На глас. И то повече и от до болка познат:

- Горски! Горскиии! Ей! Братчееед! Ей Горски! Ти какво бе Братчед? Да не би от шофьор да си станал слънцеед? Кво си се размазал тук още от сутринта?

Отварям очи. И не малко - ами много повече и от много се притесних. Щото нали уж тайни предпазни мерки със скриване на ръцете вземах. Затова поглеждам малко плахо през рамото си. А тама - досами плещите ми виждам физиономията на един мой втори братовчед. С който не рядко заедно беладжииствахме, гонейки пуканки около Чугунко и Макаренко.

Милчо Тайната му казваме в родата.

От малък си е някакъв такъв.

Дискретно затворен.

И всичко е все някаква тайна за него.

И все така тихомълком се промъква от и към на всякъде.

Завърши нещо по Симеоново.

После мина в редиците на онези дето малко говорят. Пък не дай си Боже ако ги принудиш да го сторят - никога не ги знаеш какво точно искат да ти кажат. А колкото до това какво правят и защо всъщност го правят - там май не рядко и самите те не са наясно кое, какво, защо и как. Че по времето когато возих онзи от културния отдел, Тайната нещо се бе изпокарал с началниците си. Та те го понатириха от незнайното място, на незнайната служба, в която, незнайно какво и как работеше. А горкият той - имаше големшък жилищен кредит. С ипотека разбира се. Пък има три прекрасни дечица и още много добра жена. И бая беше провесил нос. Че тогава лично ходих да се моля на кмета… Пък и на този, който го возих. И на него му се молих. Да ударят по едно рамо. Гарантирах с главата със задника - с топките си даже гарантирах за наш Милчо! Щото пък наистина си го знам, как много го бива в тайнствата. А тогава работата взе, че стана. Та Братчеда го уредихме да бъде шеф на отдел сигурност в Общината. А той после насаме като сме се виждали ми е казвал, как ми е много, ама премного задължен. И ако някой някога ме закача за нещо… Хич и да не се притеснявам - да му се жалвам. Пък той каквото можел щял да направи.

То другото били квот било!

Но какви ги бълника точно той, точно тук, точно сега?

Щото то от друга страна нали си го знам още от малък.

При него няма случайни неща.

Няма светски посещения.

Няма спонтанни гостувания.

Няма безпричинни жестове на добра воля.

Появи ли се някъде от нищото като сега - нещо от неговите тайните работи все върши. Че и за това бая ми стана притеснено. От де на де толкова ненадейно… И то абсолютно конкретно в такъв мой миг на молебен… Точно пък Милчо Тайната да ми цъфне до главата.

Ха ти на сега!

Тръпкава загадка-бъдева!

Защото нали се сещате?

Ако съм се отървал и нещо от молебена по невнимание да съм го прошепнал…!

Ахааа?!

Ако се разчуе – а?!

Че Горския се моли на Слънцето за нещо си!

Ахааа?!

После отиде та се не виде!

Всички колеги, познати, непознати, че и цялата рода ще ме скъсат от майтап. И то най-малко поне за пет лета напред. За това и веднага отпускам лекичко ръце надолу. После с неглиже жест се опитвам да се измъкна от ситуацията:

- Еее Събота де Милчо! Ден за почивка! Препичам си се малко на слънчице.

- Препичаш се или нещо си и мърморосваш?

- Ааа почивам си! Що пък да не си почивам в Събота Братчед! – и давайки го все така непокист се опитвам на свой ред да контраатакувам с питанки – Ахаа! Питаш – а!? Ами ти бе Тайна! Ти кво праиш в ранни зори по наша махала?

- Да бе ранни зори. То станало десет часа – той ми говори за зори! Мен не ме мисли ти! Имах си работица една наоколо – както винаги с желязно спокойствие започва да ми обяснява Братчеда - Пък си паркирах колата две пресечки по-нататък. И си вървя и гледам някакъв виси в тази беседка. Ама виси ли виси? Но виси ли? Дреме лиии? Или пък му е прилошало ли? Не се разбира от далеч! Че зачудих се какво ли прави този някакъв! А кога се приближавам… И кога се позаглеждам… А то! Наш Горски! Че не само наш Горски - ами и пече нос.

- Ахаа работица казваш? – прекъсвам го отново, знаейки че той още преди да ме е закачил вече е бил готов с отговори поне за три различни мои въпроса, но за да спечеля време продължавам да питам – А Братчед!? Колата там, а? Ама да не е пак нещо от онез твоите тайните работки, а?

- Е! Е! Е! Тайна Братчед – нали си знаеш?!

- Знам! Знам! Знам! Това си го знам още там от село. Като ходихме да ловим пиявици в блатото. Ама да ти кажа Братчед - вие с моята сегашна Шефка ще каже човек, че сте от един дол дренки - не! То даже направо връз една трънкааа… Ама и даже и това – не! Ми още по и на една клонка чак сте расли ве Братчед.

- С шефката ти ли?

- Ми да! С нея!

- Ма Горски ти от кога си с жена началник на главата? Не бяха ли трима шефа в борд на директори във фирмата? И защо пък на шефката ти да приличам?

- Глей го моля ти се пак ме заразпитва! Ма няма ли за вас с моята Шефка - Събота, Неделя, Велик ден, Коледа, Осми март?

- Няма Братчет. Нали знаеш мнението ми за почивните дни. Особено за Осми март!

- Да бе да! Лошото и врагът дори на Осми март нямали почивен ден! Щото то враг било от мъжки род! Ама Брадчет знаеш ли? Теб само някой ангел небесен те изпраща в тоз момент… Пък нищо че не е Осми март!

- Леле… Това май за пръв път ми го казваш от как нарочно препикавахме бабините китките!

- Сигур! Ама то е щото си е точно така… Че даже си е едната му жива истина!

- Кое то?

- Ти все го играеше Гяволе. И все ни издебваше зад стобора като правим щуротии с другите брадчеди и братчедки. А после за някой друг бонбон или вафла ни тропкаше, я на дядо, я на баба.

- Ееее още от тогава съм си знаел за какво съм роден ве Братчед. Пък за ангелитее… - хили се той, прави крилца с ръце, махайки пародийно и накрая клати в отрицание с показалеца на дясната си ръка.

- Ахааа – имитирам го и аз с показалец - Казваш не си падаш да си на ти с ангелите? А Братчед?

- Ми да! Като все разни гяволи цял живот гоня… И май не си спомням да имам познати от тези белоперите фъракти… Ама щом пък си рекъл, че такива ме пращат… Казвай! Какво? Да не би да ти изтече наказанието…? И пак нещо да имаш зор с катаджиите?

- Неее! Не позна! Или не си информиран Братчед! Или си мнооого назад в темата!

- Леле Горски кво ша праим сега? – смее се на глас Тайната - Назад съм казваш в материала? А Горски? И сега какво? Да не ме пращаш екстрено вместо теб да се явявам на някой нов проверовъчен? А Братчед?

- Неее! Не става дума за шофьорско прегрешение защото още не съм си вземал книжката. Но пак да си кажа! Много съм ти балгодарен за онзи печения адвокат дето ме прати при него… Ако не беше ти и той сега изобщо нямаше да имам обезщетение. Да не говорим пък да ми пазят мястото на старата работа. Ама то друго ми е сега на главата.

- Еее имам дорбинка да си ти връщам! Казвай да ти чуя болката Братчед!

- Абе ходя там на едно място като доброволец…

- Доброволец?! Ти ли бе Горски – доброволец!?

- Ееее деее… Що пък! Аз завърших Лесотехническия в София. Не съм карал Икономика в еврейския университет. Нито пък банково дело в Арменския… Мога това онова и без пари да свърша понякога. Стига сега…

- Добре, добре самарянино… И къде и какви ги вършиш като това онова? – пита той и ми се усмихва малко мазничко – Ама не шофираш на черно без книжка? Нали?

- Не бе! Стига и ти бе Тайна. Стига веднага да започваш с твоето дебнене и с професионалните си мнителности. Нали знаеш, че не съм безотговорен елемент.

- Знам! Знам! И къде си казваш?

- В един Център за хора с вродени физически и ментални увреждания… Ама не ме питай сега как, защо, по колко… И другите там подобни… От онези твоите многото оплитащи мозъка въпроси…

- Няма, няма! – смее се отново той на глас – Няма да те преплитам и разпитвам. Тъй като те гледам, как си се разплул на това сутрешното слънце ти сам ще си кажеш всичко…

- Ще си кажа Братчед. Става въпрос за едни странни неща които се случват там. Дето май са по твоята специалност. Щото в Петък и с Гаврилов говорих…

- Гаврилов. Кой беше той?

- Знаеш го бе Тайна - бившия заместник главен архитект… Та Гаврилича ми наговори едни страхотийни теми за едни партийни схеми…

- Ахааа.. този Гаврилов дето Гаврил Гаврлич му викат. Знам го да. Я да чуя за схемите! – веднага наостря уши Братчеда.

Винаги ме е досмешавало, като го видя в тази му слухова настръхналост. Зърна ли го в тази поза на натопорчено изпружен навитак - все едно виждам хрътка на къс повод надушила заек. Пък то понеже от малък си го знам, че си е все такъв… Та май вече и не му обръщам внимание. Затова си му говоря спокойно и директно без заобикалки:

- Май някой е взел на мушка Шефката ми за нещо! А като параван за истинските си цели сякаш се опитва да накисва мен и един мой човек в някакви гадни натъкмени схеми – и започвам да му обяснявам с подробности за всичко, дори за снасянето на информацията до Общината и накрая го питам - Братчед ти нещо можеш ли да подушиш? Там по твоите канали! Какво всъщност става при нас и дали бурята дето се готви си е Божа работа или идва някъде къде вас? Там от общинарско поле?

- Какво имаш в предвид за посоката на бурята?

- Е как какво? Да не би някой партийно обезкостен от към морал и човечност общинар да и готви гадна кадрова калъчка на Шефката? А Братчед?

- Чакай сега! Веднага се задрачи с общинарите!

- Ми с кого бе Братчед? Нали на там ти казах че тече инфото!?

- Чакай ти казах! Потупай топката малко на едно място. Защото това дето ми го разказваш за тез къртици - малко като измислен сюжет на драскач дилетант ми мяза.

- Къртици са при вас спецовете. При нас простите шофьори Певци или Славейчета им казваме. Ама както и да е. Портата си е Порта навсякъде. Че за това те моля да подушиш! Щото явно някой грозно и гнусно ни порти така яко, че чак буйно течение от акита става в района на Центъра.

- Ахаа! Някой окъква шефката и Центъра? Така ли?

- Май така Братчед. Или поне аз с моите шофьорски очи така ги виждам нещата!

- Добре Горски – застава сериозен пред мен Тайната и ми подава ръка - Съгласен! Аз каквото мога ще подуша. Но ти най-първо ми кажи за кого по-конкретно да проучвам? За този дето казваш, че е твой човек? Или за шефката ти?

- Ако питаш сериозно и за двамата.

- Еха! Една молба за двама!? И то за хора дето сигурно са в коренно различни служебни положения като йерархия. Горски! Ти нещо с Шефкта да не би май, а? – и ми прави неприличен жест със среден пръст – Пък сега тук пред мен да е опитваш да се маскираш с измислени случки за някакъв си друг трети човек? А Горски?

- Не бе Братчед! Не си мисли глупости!

- Що да не си мисля? Аз от както те познавам ти за пръв път в живота си работиш за някой без пари? И то сега не е само просто и само за някой – ами е за жена! Аааа!? Еее! Горски ама то ние сме големи хора. Нали? Имаш две деца, съпруга, а работиш при друга жена за без пари. Така чеее… Що пък да не си мисля това онова…? А?!

- Щото ако бутнат Шефката от стола – май със сигурност ще натирят и моя човек. Или пък знам ли?! Може и обратното да е всичката тази игра. Ако успеят да махнат Мой Човек по начина по който са го подхванали… Случая ми се струва ще го ползват като гнусна уйдурма. И чрез него ще се опитат да подлеят вода на Шефката. Най-вероятно, обвинявайки я, че не може да се справя със задълженията си… Или не може да подбира кадрите си. Щом допуска такива непрокопсали лесничеи като мен да са доброволци в Центъра… Още повече и шофьори нарушители…

- Хубаво де! – прекъсва ме почти безцеремонно Братчеда и става още по-сериозен – Какво да си мисля Горски? Мога да си мисля например, как ти пак си в дъното на някакви простотийки. Както си и предположих в самото началото – отпуска склопените си вежди Тайната и с лека загадъчна усмивка довършва - Ей тоз моя Брадчед голям творец на гафове ще излезе че е… Ей тоз Горски веее…

- Стига и ти сега Милчо! Да не би да искаш да ми кажеш, как винаги си бил служител за пример и подражание. Айде сега. Да не би да не си гафил пред началствата? А?

- Добре, добре Братчед! Недей сега да ми ровиш с мръсни пръсти из старите рани! – усмихва ми се приятелски Тайната и пита вече сериозно - За онзи човек и за Шефката ясно. Ми ти къде си в тази схема… Щом казваш че си настъпил котето?

- В смисъл? – подемам вяло но веднага ме стрелка нещо в мозъка и питам на момента - И кога пък съм ти казал, че съм настъпвал котето. Това сега си го съчини!

- Ами съчиних си го защо за себе си нищо не каза.

- Айде наш Милчо пак мина на разпитванки! Ей тоз Милчо беее… Какво искаш да ти кажа за себе си Братчед?

- Е как какво? Около всичкото това за което ме молиш, ти нещо за себе си не искаш ли като помощ?

- Не! Че за какво за мен помощ? Просто ти казаха, че се опитват да ме топят. Не че самия аз пряко се нуждая от помощ. Щото то аз там съм само доброволец. Като си взема книжката и вдигам гълъбите от Центъра.

- Ахааа Горският! Да, да, да! Той никога не е виновен. Него само го топят. И той е преходно явление в Центъра - разбрах. Добре! Шефката ти ясно! Аааа… Тоз дето му казваш Твой Човек…? Той служител ли е, или е някой от онези пернатите? Това дай първо да изясним!?

- Ааа! Не! Не е служител. Аутист е! Ама не е пернат бе Тайна.

- Ааа добре, добре! Еее и аз да науча нещо ново. Щото това не съм го знаел, че аутистите не са пернати – усмихва ми се Братчеда – А за Шефката за нея какво ще кажеш…?

- Какво за нея искаш да знаеш?

- Как какво? Каква е? Що е? Да не ме караш да си гърмя патроните за някоя дето не я бива. Или пък не става!

- Еее аз не вдявам много от организаторски работи. Ама нали ти казах. Така като я гледам - много важи. И много я бива. И става - ако за онова питаш! Но най - важното е - оправя се без проблем с всички.

- С кои всички? И как се оправяяя! – доста ехидно ми се захилва Братчеда, но аз му изръмжавам и той вдига ръце все едно се предава – Е що бучиш де?! Нали сам каза че ставала… - върти мазно очи той, но се спира защото аз отново го поглеждам накриво и го прекъсвам:

- Казах ти че жената важи като жена. И си я бива от всякъде. Но не става изобщо въпрос в момента за тънките му там специалности… Така като я гледам с този Център изобщо няма и грам секунда свободен миг. Още по-малко пък и лично време. Още по пък да си помисли грам минута за наклонените плоскости. Камо ли пък да пристъпя към тях. To ако съм си честен аз и Друга Шефка имам. И тя също става. Ама и тя не си пада по тези неща.

- Охооо че и с една резервна готина шефка се уредил наш Горски. Бравооо! Браво Горски! Дай поне една на сам де! – пак се смее мазно Братчеда.

- Ще ти дам и двете ама нали ти казах, че нямат време за тайни мисии от тънко естество. Щото явните около Центъра са им предостатъчно дебели. Така че Братчед сега на тебе ти е ред да потопаш топката на едно място. И да успокоиш фантазиите. Пък колкото до другото… Справя се Шефката блестящо като началство с родители. Държи се печено с потребителите. Със служители винаги е на линия. Особено ако на някой нещо не му е ясно около работата. С общинарите там вече точно не знам, но ти ще научиш. С доставчици също много делово се държи. Поне това е което аз съм видял. Пък и то и от там съдя, че с всички, с които трябва нещо да прави около Центъра се оправя. И точно за това се чудя! „ Защо ли му е на някой да и врътка парчета?“ А Братчед!

- Щом е за мазни парчета винаги има кой да ти метне динена кора. Още по пък ако ти завиди, как стъпваш здраво напред. Успяваш! И от това да си курнас. Завистта човешка е страшно голяма мотивираща сила Братчед. Като неизригнал вулкан е понякога. Кво пък толкоз се чудиш?!

- Сигурно е така. Ама ай моля те ако можеш поослушай се…! А Братчед?! Подуши! Поогледай! Пък налага ли се - можеш и да позачистиш. Ако да речем има някой боклук който цапа с всичкото това миризливото около обстановката – а Братчед?! Там нещо по вашите си начини – а! – но като го гледам, как умислено клати глава довършвам - Или пък ако онзи някой с мизериите, е толкова бая клечка… Иии… Чистенето не е по твоите сили… Виж поне кой стои зад всичкото това…! А моля та Братчед!

- Добре, Горски! Ще видя какво мога да направя по въпроса. Казваш гарантираш за Шефката!

- Гаранте бе Тайна. Ама ми се обади после да съм наясно и аз. Че да знам, как да се държа. Да не е пак кат по онова време дето ми се спотайваше зад скрина… И после на обяд ми искаше рекет за дето си ме видял, как си крада вафли от сладкия шкаф на баба… Че и да ми се хилотиш накрая, как пак не съм те видял.

- Еее Горски… Нали си знаеш, че не всичко и не винаги мога да ти кажа около това което знам.

- Да бе - Милчо Тайната. Това си го знаем и двамата от малки. Каквото можеш Братчет - това ми кажи. Мен излишна информация ми не трябва.

- Добре! Разбрах! Остави я таз шефка и тоз твоя перо… Пардон не беше перо ми аутист – хили се гадно Братчеда – Остави ги за малко и ми кажи! Колко ти остана още от наказанието?

- Три месеца и половина.

- Еее то не останало.

- Абе не останало не останало, ама ха ела ти стой в къщи без да правиш нищо…

- Яснооо! – почесва се откривателски Братчеда по челото - Ти за това ли искаш да се оправят бакиите… Че да не те изрита новата управа, като човек на старата Шефката… Ейй голяма гяволе е тоз моя братчед Горския еййй…!

- Ами и това си е една истина – опитвам се да използвам случая и да отместя малко фокуса от сериозността на диалога – По-добре доброволец в центъра за хора с увреждания от колкото домашен каторжник около семейното огнище с тежки женски разпореждания…

- Брех! Тъй като те слуша човек жив да те оплаче. Друго си е казваш да връткаш на воля геврека по пътищата…

- Така е Братчед! Такааа! Геврека, свободата и седалката мека Санчо…Санчооо! Или гозбата домашна и салама Санчно салама… Турнат връз семйната бала мека слама…

- Хайде наш Горски пак ги започва ония връткавите сказания… Ей Братчед! Тук в тази беседка като те гледам… Как си се нагълтал с това слънце - може да си музицираш цял преди обед. Ма то колко му е я!? Нали наш Горски си е доброволно безработен… Широко му е около втрата…

- Айдеее… ! Широко ми било… Доброволно съм бил безработен. Нали знаеш как ме сгащи Дявола по дребни шорти… Я стига и ти сега да ме дразниш… Тичай си там да си душиш тайните – хиля му се аз и му подавам петак за удар.

- Хайде! – връща ми жеста Братчеда и продължава ехидно - Че да не ми избяга работата.

- Да бе ще ти избяга! И да поздравиш всички в къщи от мен.

- Благодаря и ти твоите.

Милчо си тръгва. А аз отново оставам насаме с мислите си:

„ Както вече казах от както го знам Братчеда все нещо някъде души. Така че може и случайно да се е появил няколко. Ама дали пък тази негова случайна поява има нещо общо с моите молитви преди малко…“

Почесвам се тук таме където май никак не ме сърби. Усмихвам се на себе си и пак си мисля:

„Молитвата довела Милчо! Да бе бабини ти Деветинини… Впрочем не! За моя случай това ще да са бабини ми Цветинини… Хи! Хи! Хи! Как се вързах на това за слънч-молитвите на старицата а…! Еййй ама си и ти един Дървен Пинокио с Пинокио… Ще кажеш че сто дървояда са ти надупчили дървената куфалница… Хи! Хи! Хи!“

И пак се почесвам тук таме където я ме сърби - я не. Но този път усмивката ми бързо се събира защото се замислям и за друго:

„Ами ако пък Мичло потвърди, че съмненията ми за калъчка срещу шефката се окажат верни…!? Още повече пък и ако успее да се справи с тези които клатят крушата… Тогава?! Това дето го правя с молитвата носи ли някаква реална полза или е бабино Цветинино внушение? А? Хм! Ама що да не направя още някакъв опит и да видя какво ще се получи… Пък после ще умувам… Най-добре така. Но как и за какво да направя друг опит…?!“

Та така за трети път се почесвам някъде където нищо не ме гъдилка. После за пореден път си се усмихвам. Защото не знам за кожата, но мозъка ми със сигурност го полазва друга една мисъл:

„Пинокио така както се дърлиш наляво на дясно… Ако те гледа някой комшия… Колко му е да си помисли, че или си хванал я краста, я нещо си се обринал. Ама я се стегни бе Горски! Какво само се чешиш?! Ето! Нали искаше да говориш с Флаерка! Уж да ти помогне в чистенето след онези ти тъпи опити да се правиш на по-умен от колкото си дървен. Ми опитай се за една такава среща да се помолиш! Че то в Събота по никое време и още по пък като седиш тука в беседката как да я срещнеш я?“

И пак попивайки се за пореден път по ушите продължавам съботния си мисливен маратаон:

„Ахаа! Ето! Това вече е идея… Тя щом е недъгава, а разнася флаери все тук… Може и някъде наоколо да живее. Ще взема да се помоля още малко. И после ще се разходя в съседните карета. Може пък и да я зърна! Ако там разнася в други дни - може да я срещана!“

И така речено сторено! Пак отпускам ръце. Изправям гръбнак. Завъртам се по посока на слънцето и започвам:

„Слънце, Слънце прати ми ти светъл лъч от помощ. Такава с която да мога да помогна на Мой Човек да си остане в Центъра. Помогни моля ти се Слънце на мен лесничея шофьор в това ми начинание да срещна Флаерка! Слънце Слънце моля ти се Слънце! Дай знак надежда - макар и малка като зрънце!“

И както и предния път започвам да си го повтарям. И колкото и да звучи странно… И колкото и да не ми се искаше да повярвам на ушите си… Но някъде по средата на четвъртото повторение в далечината чувам да се носи един много познат звук. Един такъв силно изпиляващ нервите ми звук. Който сериозно и надълбоко започва да дращи слуха ми:

„ Флииииик…Фиц Клик клик Фиииц… Фиц… Фиц! Флиииик Клиц… Клик Фиц… Клиц… Фиц!

И веднага си казавам:

„Еее! Не не не! Това сега съвсем не може да е самата моя истина. Сигурно нечия друга истина ще да е туй… Или пък може и да ми се причува!“

Плахо завъртам глава, поглеждайки към посоката от която обикновено идва Флаерка. Ми може не може… Боже не Боже, но си е точно Флаерка. Куцука си както всеки понеделник сряда или петък към нашия вход. И нищо че днес е Събота почти като по чудо тя ми се явява. Ама не като видение ами от плът и кръв.. Прави ми обаче впечатление как походката и е нещо малко по-скованичка от друг път. Вземам си чашата и отивам на пейката до входа. Поздравявам:

- Добро утро на неуморната флаероразпространителка!

- Добро утро Горски! Но то май вече си е почти добър ден.

- А Флаерче? Ти защо в Събота минаваш?

- Малко боледувах. И таз седмица срядата и петъка ги пропуснах. Та сега през двата почивни дни ще си доработвам.

- Много съжалявам че така се е случило. Дай да ти помогна.

- Благодаря ти Горски! Господ здраве да ти дава на теб и на децата ти.

- И аз ти благодаря Флаерче, че се появяваш точно днес.

- Така ли? Радваш се и защо?

- Насъбрали са ми са към теб цяла гора… Даже не гора ми направо джунгла от заплетени въпроси. Ама виждам май, че нещо не си във форма. Но щете помоля ако можеш да ми отговориш за това онова.

- Това онова нищо не ми говори.

- Ще разкажа, но се боя, че ще ни е необходимо малко повечко време.

- Колко малко повече?

- За едно две кафета. И като десерт три, четири чая. Дали ще имаш толкова време - а? В беседката ще си говорим разбира се.

- Охоо това звучи сериозно. Май ще ми е трудно. Заради болестта трябва да наваксвам. А не се знае кога ще успея с тази моя кьопавост.

- Ясноо – унивам за малко аз, но после ме стрелка една спасителна мисъл – Значи Флаерче аз имам идея!

- Каква?

- Да дойда днес с теб и да ти помагам. Хем по пътя ще си говорим. Хем ще ти ударя едно рамо в наваксването. Пък ако остане нещо неизговорено за утре… Тогава ще седнем в беседката да си го довършим.

- Еее щом ще ми помогнеш - не възразявам – усмихва ми се любезно тя - Давай да видим ще ли ни се получи.

- Благодаря ти Флаерче – давай!