Весели пуканки с комерсиални и с церебрални смущения.

(Откровенията на Пинокио Лентяйков по прякор Горския)

 

След усмихнатото утро на Понеделника седмицата отново започва изтерзано да влачи скучното си тяло. Вторник. Сряда. Четвъртък. Ееее! Ама и то е седемдневно като на предната. Е! И пак толкова са ѝ и дните. Като погледнеш, само цифрите на календара май са им различни на тези седмици. Иначе скуката им няма разлика. Пък и какво като цифрите са различни? Ей на! На последния пети делничен прешлен на семейния хоризонт отново се задават буреносни облаци. Викам си ахааа…! Пак ще имаме версия от старите времена. Тогава, когато Тайфуните бяха само с нежни имена! Нооо… Малко след като вече са се появили първите мълнии, ми звънва един братовчед. Имал повод. Дъщеря му се сгодила. Кани ни на гости. Ако може почти веднага, защото той бил подгрял вече барбекюто. Отиваме на вилата му с преспиване. Това внася малко семейна ведрост и роднински усмивки. Така е до Неделя до късния следобед. Но почивните дни отминават. 

Отново идва Понеделникът. 

Пак се протягам в леглото. Жената е станала по-рано. Явно не е приготвила дрехи за някое от децата. Днес май отново съм в поетично настроение. Разбираемо е. Нямаше ги почивните скандали, киселите гримаси и трясъка на грубо затворените врати. А на мен ми става весело от това и веднага се замислям: „Дали пък и от такъв тип семеен мир няма да ми доскучее някога? Също както това се случва в изпълнените с нищоправене делници, докато жената е на работа?!“ Оглеждам се в сутрешния сумрак и веднага ме пронизва гадната мисъл: 

„Уффф… Сигурно и тази седмица пак ще е същата безделнична скука! Но поне засега съм в настроение“! 

И за кой ли път поемам по тяговия виадукт на семеен безработен.

Ставане.

Банята. 

Зъбите. 

Дрехите. 

Закуската.

Торбата със смет. 

Контейнерите обаче са препълнени. Днес явно няма как да се правя на Въздушния Джордан. Жалко! Е! Това пък от друга страна все си е нещо по-различно? Нали!? Ето! И по обратния път също имаше разнообразия!

На вестникарската будка двама подпийнали елемента са си направили партийна схема, предполагам с останалите им последни два лева. И всячески се опитват да отгатнат, кой от разперените в ръката на продавачката лотариен билет, ще им донесе най-голямата печалба. Дърпат се! Бутат се! По няколко пъти подменят и подмятат из ръцете си шарените лъскави картончета. После за дълго се взират, във всеки който им се е сторил по-печеливш от другия. А за да е още по-весело на жената, чакаща пред мен, и на самия мен, те се надвикат един през друг:  

- Ей в този ша и да и Джук Пода!

- Джак пот се казва, бе глупендер! И ку искаш да знаш, няма да е в този… Ми ша и в този!

- Ти пък как разбра, че точно там ще да, бе тъпанар с тъпанар!

- Имам усет аз за тез неща! Ехеее… Щот не съм глупендер като теб!

- Може да не си глупендер, ама си си жив тъпанарин. Не виждаш ли, че всички талони са еднакви, бе тъпанар с тъпанар.

- Не са талони това, бе глупендер. Казват се лотарийни билети. Ей, госпожа… Госпожааа…  – фъфли по-ниският, чукайки по прозорчето на павилиона - Кажи му на тоз пияндурник, че билетите са еднакви само отвън. А отдолу под изтривалото всичките са си самостоятелно различни.

- Абе, я не ме поднасяй, бе тъпанар… Различни били! Дрън, дрън! Различни са само тези, дето печелят нещо. Всички останали, които нищо не печелят, са си абсолютно еднакви. И отвън, и отвътре – отговаря му другият, а аз и жената, с която сме образували своеобразна опашка, започваме да се смеем на глас.  

 Поне пет минути ги чакаме да стигнат до консенсус. Но си реших, че пък в името на неочаквано сервираното разнообразие ще ги изтърпя. Просто ги гледах и се опитвах да се забавлявам с махмурлийската им обърканост. В края на краищата те правят своя избор и започват да чегъртат горния слой. Жената, която е пред мен, си купува някакво списание. Аз си вземам вестника. И се отправям към кафе машината.  

Да – ето!

Явно не само денят, а може би и цялата седмица ще е такава. На кестерме май ми тръгва всичко! Защото и там до машината застава човек пред мен. Не е необичайно. Но този вземаше няколко кафета. Та ми се наложи и тук да почакам нови шест, седем минутки. Ама така ще е, какво да се прави! Но пък след тези микроскопични отклонения всичко отново си влиза в сивото русло на болезнено скучния порядък.

Кафето. 

Вестникът. 

Пейката до входа. 

Сядайки на нея, виждам Флаерка в гръб - вече излиза от входа на Весито. И се отправя към следващия. А аз си казвам: 

„Еее… жалко! Днес няма да има кой да ми намига за доброто ми утро. Ми да! То хората си имат график. Да не са Вей-Хайвей като мен.“

 Заглеждам се след нея и в насечената от необичайните ѝ движения походка. И сякаш нещо ме чуква под лъжичката. Не съм сигурен! Но ми се стори как нейното „Господ здраве да Ви дава! На Вас и на децата Ви“ днес ще ми липсва. И пак наум се вайкам: 

„Тююю…! Че то чак и до срядата няма да го чуя! Явно човек като свикне с някой хубави неща и после му е трудно без тях. Също както онова незнайното липсващо, за което не можах да се сетя предния Понеделник. То не че е някакво конкретно хубаво, но може пък да имам някаква вътрешна форма на пристрастие към традиционно повтарящи се събития… Знам ли аз?! Дааа…! Ама пък вярно си е - голяма краста е да привикнеш към нещо си и после то да ти липсва!? Както на мен  сякаш ми липсваха киселите гримаси на благоверната ми съпруга таз неделя! Да, бе! Ама наистина ли ми липсваха?“

Замислих се не на шега над последната си шега!

 Даже спрях по средата на статията, която четях. И почти на пръсти започнах да подреждам в последователност какви баналности се повтарят всеки Понеделник. Това, онова! Пак това! И пак онова! Добре, де! Кое е то „туй нещо“, де не мяза „на онуй нещо“. Пък че и в предния Понеделник го нямаше. 

Оооо… да!

Да, да, да!

Това е!

Да, да, да!

Ама не, не, не! 

Не че се сетих!

Чух го!

Ето го и него! Да! Това е то! Тавтологичният ежепонеделничен звук! Същият – да! Приличащ на предхрачещо гъргорене. Сякаш застинал вулкан от зелена слуз изригващо се кани да изскочи от нечии туберкулозно ръждясали бели дробове. Такова някакво чувство имах. Че и на децибели си бе възсилничко. Не може току-така да бъде пренебрегнато. Или дори волево игнорирано. 

Ахаа…! 

Да! Да! 

Ето! Ето! 

Започва се!

Дави се, клокочи, ръмжи и кашля. Клокочи, дави се, ръмжи и кашля. 

Действа ми почти невропаралитично. Особено около гърлото. Не знам как и защо. Но винаги получавам рефлекторното желание да се изхрача… И то не само днес и сега. Всеки път ми е така, щом го чуя. 

Слава Богу - звукът не е от човек…

Бракмата на съседа от петия етаж е. Заслушвам се. И както всеки Понеделник се настройвам на шофьоро-монтьорската вълна за диагностика, казвайки си:

„Тази чегъртащо-мажорна увертюра трябва да е от престарелия му стартер. Най-вероятно втулките са на път вече да предадат Богу дух. Но пък като го слушам онова другото - болното стържене… Май и близката до критичната компресия в цилиндрите има пръст в цялото това мааленско звукоизтезание. Ама няма как. Разбирам я колицата. Още от Петък собственикът ѝ я изоставя. 

Отиват с жена си на село.

С маршрутката – разбира се. 

Прибират се в неделя. 

Къде късния следобед. 

И горката Бръкмица нали не е припалвана три дена… Поради това в Понеделник ѝ е необходимо поне половин час, докато влезе в експлоатационна кондиция. Така и не съм разбрал защо в първия ден от миналата седмица не го чух да я пали. Охоо! Ама то вярно, че е така! Охоо! Тя сега като и цялата тази седмица не е пипана… Охооо! То и се събират даже десет дена! Леле мале. Май голяма мъка ще да е днес! Както и да е! Ахааа…! Ето го и познатото: „ Клъч, бръм, фъцссс, клъч, бръм! Клъч, бръм, бръм, клъч! Клъч, бръм фъцссс…!“ 

И май до тук си беше! 

Ха дано да не я мъчи повече!

Че и нея! Че и нас!

Ха дано да се откаже!

Ха ама ахаа… ! 

Еее… жалко! Не познах!

Ето! Отново започва да я тормози. Леле какви моторно изтерзани напъни?! 

Я! Я! Я!

Не мога да повярвам!

Ехеее… Ееее... бравооо!“

Радвам се аз наум и то съвсем откровено за това, че двигателят намери сили да се съвземе. Ето! Ето! С неистов коклюшен напън,  Колица Бръкмца най-накрая успява да изкашля облак гъст пушиляк през ауспуха. След което грохналият от годините ѝ мотор запелтечва на тромави пресекулки, разтрисайки цялото купе. Чак чистачките на паркирания в съседство Опел се раздрънчават. А аз пак си казвам: 

„ Дааа… Днес определено сме късметлии. Аз! Всички комшии наоколо! И съседът. И най-вече Бръкмицата!“ 

То както си признах в тази ситуация за нея - Колицата най ми е жал. Защото ние шофьорите къде явно, къде тайно, нооо… Вярваме, че рейсовете, колите или камионите, които караме, също си имат свои души. И ако си шофьор на място, трябва да уважаваш душата на превозното си средство. Особено ако редовно го управляваш. Да милееш и да се грижиш за него. А не да издевателстваш безпричинно. Или да си изкарваш яда отгоре му, задоволявайки някакви си твои си ниски страсти. Ама то така е! Ако ти в сърцето си си истински професионалист… Твоята душа няма как да не е свързана с душата на возилото ти. Така както казват, че било между слона и неговия водач в Шри Ланка и Индокитай.  Или пък между коня и жокея. Че и с нас шофьорите е така. Само по шумове, които издава колата, би трябвало във всеки един момент да си знаеш какво ѝ е състоянието. И от какво тя има нужда. Масло. Вода. Спирачна течност. Или реглаж на предницата. Ми да! Така си е! А той този моят комшия явно не го знае това… И я зори ли зори КолицаБръкмица… Бедна тя. Ще кажеш, че не е возило в движение, а тъпа купчина желязо.

Пък ето аз като се заслушам в стоновете ѝ… Иии… Веднага разбирам как този дрезгаво хриптящ ромон недвусмислено ми подсказва колко възскромни са вече двигателните ѝ потенции. Дори от тук. Дори и без да е вдигнат капака на мотора, мога да кажа, че втори и четвърти цилиндър не могат да се разберат с първи и трети - кой кога да е точно в долна мъртва точка. Или пък в горна такава. То и поради таз бутална неразбория е това хремавото кюфкане докато е студена, я. Пък и със тези старите и непочиствани дюзиии… Няма как да е иначе. Така че като стар шофьор си знам. Все още е твърде рано да се радвам, как всичко е наред с работата на агрегата. И отново се заслушвам внимателно. И чисто по шофьорски подскачам в мислите си: 

„Оп, оп, оп! Сякаш ми се струва, че пак нещичко чегърта… Нещо май изпускателните клапани на втория цилидър притракват. А четвъртия както вече казах се опитва изобщо да не слуша другите три. Но той сигурно и разпределителния вал вече е с доста поизхабени черупкови лагери на биелите. Е! Хайде! Хайде! Дай! Дай! Дай! Още малко потрай и ще се наредят нещата! Оп! Оп! Оп! Дааа…! Оффф… То и това беше очаквано.“

 Ми да! Ето! Както винаги се получава в такива случаи. Секунда след последното бутално недоразумение едната дюза позапича. Иии… Махленския въздух се насища с рефлуксната смрад на тлееща нафта. Иии… Както казах… От гледната точка на отракан ветеран-професионалист от шофьорската гилдията, като мен особено след такива аритмични залитания в работата на мотора съм нащрек. Но то всички в квартала си знаем. Изпусне ли комшията момента да вкара двигателя в приемливи за температурата му обороти… Сиреч задави ли го! Охооо! Ще ни измъчва звуко-газово поне още толкова време. 

Да си призная първо много му се ядосвах. Защото нашата спалня гледа точно към този паркинг. И само при появата на леко прегърбената  му осанка ме полазваше някакво настръхващо очакване. И сърцето ми се заливаше от мъка към Колица Бръкмица. И респективно с неприязън към собственика - автоиздевател.  Но в дните, в които проблемите около запалването минаваха по-леко, забелязах някои неща в поведението на комшията, които взеха да ме забавляват. Особено ако не съм в леглото. Дори си бях записал най-отзад на тетрадката с пуканковите експерименти последователността на част от действия му. В началото си мислех, че си въобразявам, как той спазва някаква абсурдно стриктна точност. 

Честно!

Мислех си, че аз не съм наред и си внушавам нещо! Но на третия пореден Понеделник, след като бях стартирал воденето на дневника за действията му - вече стоях като втрещен. Всичко около Понеделничното вкарване на Колица Бръкмица в работен режим следваше някаква особена форма на строга педантична ритуалност. Чак в един момент започнах да подозирам, как в психическото отношение въпросния комшия е нещо като Цигначе-Прегорелче под прикритие. От онези пуканки дето от едната страна уж са се разпукали. Но тя всъщност разпуканата част е много, много по-малката.  В сравнение с другата - силно загорялата. Просто голямото чадърче на скромното тънко разпукване така се бе разтворило, че визуално бе прикрило огромната черно-неразвита страна под себе си. А бе с две думи - Прегорелковци под прикритие. Явно има ги и такива. Има ги има ги амааа… Сега в момента за никой друг не се сещам да е точно такъв. Но все си мисля, че не може пък нашия комшия да е чак абсолютен уникат. 

То ако се загледа човек по-задълбочено… Може би ясно си му личеше - още по походката че нещо му има. И още и по цялостното излъчване на лицето. Като поглед, гримаса и маниер. Но това го открих чак напоследък. Даже както казах започнах нарочно да се вглеждам в погледите и лицата на другите хора. Дали пък в някой случаен минувач няма да открия този мазният блясък на егоцентричено нихилистичен непукизъм, който лъхаше от комшията. Нооо... засега нямах подобна находка. Е! Може пък и да е уникат човека. Що пък не!

Да, да, да!

И ето сега!

Как всичко се повтаря!

Вече даже не ми трябват записките от тетрадката. 

Ето – да! 

Той вече е малко по-спокоен. Може би от това, че двигателя все още и все пак не е спрял. И че нещата вече са в някакво работно русло, над което той с приповдигнато самодоволство иска да доминира. 

Ето – да! 

Спокойно и наперено излиза от колата. Гордо е изпъчил гърди. И ето! Оглежда се търсещо на всички страни. И ето! От тук нататък всъщност е началото на моята любима втора част, явяваща се нещо като сутрешната ритуал-проверка. 

Първо се започва с мониторинг и почистване на перото на лявата чистачка. После започва да подритва гумите… Естествено стигайки до всяка една, въртейки се по часовниковата стрелка. 

И – да!

Винаги започва от предна лява. Просто е. Защото винаги първо проверява и чисти първо чистачката откъм шофьорското място. Ами да! Нали самият той стои зад нея! Веднага след което съответно се заема с избърсването на страничните огледала. Винаги бърше отново лявото. И разбира се задължително и винаги дясното е второ. И никога не го пропуска. Нооо понеже неизбежно се движи по часовниковата стрелка дясното огледало може да се радва на хигиенна профилактика, чак след като задължително е избърсал най-старателно фаровете и мигачите. Е! Може и да пропусне дясното огледало… Ноо… само ако нещо го е разсеяло и по някакви върховно чрезвичайни причини не е избърсал лявото. 

Такааа! Ето я и неизбежната проверка на капачето на резервоара. Това е съвсем отделен ход от всички останали. И е черешката на тортата. 

С него - външният оглед приключва. Освен ако антената на радиото не се изкривила на някъде на където на комшията не му допада. А както казах днес е хубав ден за квартала. Докато трае целият този ритуал съвсем разбираемо се включва и големия охладителен кръг. Автоматичният смукач се прибира. И гъгрещо боботещият двигател до някъде нормализира своя ритъм. Иии… Това разбира се и определено още повече окуражава собственика на Бръкмата. Той отново се оглежда на всички страни. Съвсем явно, търсейки публика по прозорците и балконите на съседните блокове от карето. После може би вижда от своята позиция някой на някой балкон или прозорец… Спира за секунда… Избърсва загрижено нещо по горната част на шофьорската врата. Усмихва се самодоволно и отново влиза в колата. 

Иии… 

Тук ритуалът преминава в третата си най-шумна част от Понеделничната традиция. И то не как да е! А с квартално небезизвестните невротични форсажи. 

Едно…Три… Пет пъти! 

Газ до ламарините!

Тези кратки двигателни изнасилвания отново разтърсват осанката на престарялата Колица. И разбира се са съпровождани от накъсана серия хълцукащи пукоти. Трясъците в ауспуха, следвайки и те стриктния принцип на ежепонеделничната си перманентност стряскат сънените махленски врабци. Бедните птичета. Май само те не можаха да свикнат с този дизелов квартален химн. Гръмко оповестяващ всяко начало на новата ни седмицата.

Нооо всяко нещо си имало край. Ми да! Нали и навремето дори Светата Инквизиция е имала край. Така и тук с това последното форсиране приключва този сутрешен звукогазвовен автомобилен садизъм! 

Отдъхвам си. 

И мисля не само аз. 

Най-вероятно и всички от четирите блока на карето си отдъхват. Е вярно. Около всичкото това сме били свидетели и на по-усмихнати сутрини. В някои от тях студентите от таванските стаи на отсрещния блок излизат по дребни гащи на терасата и започват да ръкопляскат, викайки: 

„Бравооо! Бравооо! Бравооо!“

 А е имало и случаи, в които шегобийци са викали: 

„Бииис! Още! Още! Още! Бииис!“  

Днес ги няма. Нито ласкателите! Нито подстрекателите. Или спят. Или са по от рано на лекции. 

Разпръсквам с вестника все още тежката миризма на изгорелите газове. И докато се опитвам да си поема чист въздух, комшията потегля. Минава покрай мен и ми подхвърля онзи ехидено-високомерен поглед, с който само той е в състояние да ме дари. Честно! Неговата физиономия е лицето с най-високо концентрираната мазнотия в усмивката, която някога съм виждал в живота си. Мисля си че и той вътрешно много добре съзнава тази си гренясало лоена природна даденост. Но за разлика от друг Понеделник този път дори не сварвам да му поднеса лежерното си ресто-кимване.  Най-неочаквано за мен доброжелателната ми комшийска куртуазия  бива брутално неглежирана. Знаейки за слабостта му да бъде забелязван и да му бъде обръщано внимание в първия момент съм едва ли не стъписан. Но миг по-късно мотива за реакцията му ми се изяснява. От другата му страна преминава новозаселилата се съседка тип кокетка. И той навярно не иска да пропусне възможността да удостои и нея с гренясалото си внимание. 

Все пак аз и тя ставаме двама в един миг – нали!? 

Не е малко!? 

Е! 

Не че това е някакъв проблем за моето понеделнично настроение, или самочувствие… Но може би поради, неговата неочаквана реакция… Привидното ми комшийско дружелюбие увисва на лицето ми в нещо средно между самоиронична полуусмивка и аналитична четвърт озъбка. 

А, за да не го демонизирам чак толкова отново в този момент за кой ли път започвам да ровя из спомените си за някаква подобна личност сред моите познатите. Които, който или която поне малко да ми приличат по нещо на излъчването на този мой комшия. Имам предвид човек, който да изпада в толкова върховен екстаз от личните си пристрастни занимания… При което абсолютно да нехае или дори да се радва, че причинява на хората около себе си толкова дълбок дискомфорт. И мисля и търся, и търся и мисля… И така насред тези си издирващи мисли постоявам още минутки до пет на пейката. 

А след като не откривам ни един толкова високопарно омазнен представител на човешкия род… Спирам с мисленето. Вдишвам успокоен няколко пъти от хладния утринен въздух. И си тръгвам. 

На път за нас с периферното си зрение в ляво от пощенските кутии случайно мярвам два пакета. Повдигам част от опаковката - рекламни брошури. Веднага се сещам на кого може да са. Нося ги в къщи. Разглеждам ги. Изведнъж съобразявам, как разпространението им може би е свързано с определен рекламен срок. Слизам долу и залепям на стъклото на входа бележка у кого са. И кое копче на звънеца да бъде натиснато. 

След не повече от час се звъни на вратата. Момичето с флаерите е. Както и предположих - нейните са. Сетила се къде евентуално ги е забравила. И се върнала. А аз нали нямам какво да правя. И все си търся някакви разнообразия. Шегувам се с нея по домофона, как ми дължи време за едно кафе. Тя приема с явна неохота. А като и видях отрудения външен вид  чак съжалих, за това че я поканих. Вземам кафе от машината и сядаме в беседката срещу входа. Заговаряме се. Тази сутрин обаче и личи, как никак не е в настроение. Почти не се усмихва. Опитвам се да разведря обстановката с подробности около моите статистически експерименти с пуканките. И най-вече с онова дето Пргорелките били пуканки с церебрални смущения. Но разговорът завива в съвсем неочаквана за мен посока: 

- Знаете ли кое е най-смешното в тази ситуация? – пита почти нервно тя.

- Кое?

- Вие обикновените човеци може да гледате на нас хората с интелектуални и физически  увреждания, като на някакви весели пуканки с церебрални смущения. Нооо… мисля си обачеее… 

- Еее…! - опитвам се да я прекъсна аз, но тя настойчиво продължава: 

- Обачеее…  Обаче знаете ли? Във всичкото това има нещо още по-усмихнато.

- Еее…! – отново търся начин да се включа помирително в диалога - Весели неразпукани пуканки. Казал съм така, само защото преди време на лудниците, в които е имало и такива хора като теб, са им казвали с умиление Веселите болници – започвам гузно да се оправдавам за нетактичността си и продължавам в същия дух – Може би и за това така се изразих тогава. Не че съм искал да обидя хора като теб.

- Не се притеснявайте за споделеното господине. И не се оправдавайте. Хора като Вас, които виждат не само недъзите ни, а и веселото в такива като мен, по никакъв начин не ни вредят. Пък и вие по никакъв начин не сте, истинската причина за стремително увеличаващия се брой на хората с вродени увреждания.

- Еее благодаря ти! Поне до някъде значи съм оневинен! – после се почесвам и понеже няма какво друго да кажа задавам въпрос, с който може би си пуснах слонски таралеж в гащите - А от къде е според теб идва това увеличението?

- По принцип има няколко причини. Но като основен фактор тя е у една категория дебелооко безскрупулни Персони. 

- Персони ли? – пак я прекъсвам саркастично аз – Ахаа! Основния фактор не са нещо друго си… Или някакви други човеци… А персони са! Така ли? – шегувам се аз, но Флаерка прави доста ехидна гримаса, която разбира се аз не вземам на сериозно и питам - Защо се усмихваш така особено? Да не са ти роднина? – но миг по-късно установявам, как киселогорчивя вид на бръчките около устата и е повече от силен и малко притеснено давам заден ход в цинизма си – Опссс! Пак ли казаха нещо не на място? 

- Нищо подобно. Даже много хубаво го казахте…

- Кое?

- Това дето Персоните не са човеци! 

- А особената усмивка? Тя за Персоните ли беше? Или за нещо не толкова персонално?

- Горе долу… Усмихвам се неперсонално – да!  Защото се сещам и за друго по адрес на вас здравите хора. 

- Какво?

- Че ако тези Персони нас хората с недъзи изобщо не ни забелязват. То на вас здравото човечество, те гледат по приблизително подобен весело пуканков начин. 

- Ахаа! – опитвам се да ѝ върна по подобен ехиден начин усмивката аз  – И я кажи! Като как ни гледат онези ми ти Персони?

- Всички вие обикновените здрави хора за тях сте весели пуканки, но не с церебрални, а с комерсиални смущения.

- Тъй ли? Защо пък с комерсиални? Айде сега!

- Защото според Персоните този, който не е в състояние да се възползва от всяка появила се възможност да се спечелят неприлично много пари се явява нисша инфантилна форма на човекоподобно полу-същество. И то страдащо от меркантилно умствена изостаналост. По известна като олигофрения. 

- Така ли? Човекоподобно полусъщество ли? С меркантилна олигофрения? Леле! Звучи ми чак грозно!

- Да! Така е! Повярвайте ми! За тях вие не сте нищо повече от Хуманоидна популация от потребители. Търговски сегмент. Консуматорски бренд. Или най-популярно казано ЖПН.

- ЖПН?

- Да, да, да! Жива! Пазарна! Ниша! 

- Яяя! Страшна формулировка – няма що! А кои са те? Тези Персони както ти ги нарече…?

- То по принцип Вие така ги нарекохте… Но аз го приемам! Те са онези същите, които ако не си им от глутницата, гледат на теб като на част от малопаричното преживно стадо. Виждат ви като плебеи-простосмъртници. И точно и поради това, всеки един различен от тях става за комерсиално изяждане. 

- Как? Я пак! Това за изяждането не го разбрах? – питам с нескрито любопитство аз.

- Защо как! Всеки един човек на тази Планета, може да бъде изяден жив от тях. Стига под някаква кредитна, застрахователна или мултилевълна фантасмагорика  да бъде вплетен в някаква скрита формула на определено количество пари прим.

- Лелеее… Много звероразкъсващо ми прозвуча всичкото това. Друго знам не знам. Но в едно съм сигурен! – прекъсвам я твърде неджентълментски аз, а тя доста нервно ми връща жеста с въпрос: 

- В какво Сте толкова сигурен?

- Че тази сутрин си много, много ядосана на цялото българско богаташко съсловие?

- Не на цялото. И не конкретно на българското. 

- Ахааа! Добре! Викам да не би да си зарязала медицинските Хипократови клетви и да си се устремила към някакви ултралеви пролетарските идеи?

- Не! Няма такова нещо – отговаря ми доста троснато тя, после повдига изкривените си крак и ръка и продължава с нотка на неприязън в тона - С тези си недъзи няма, как да бъда редови пролетарски труженик. 

- Извинявай! Съвсем не исках да те засегна отново на тази тема.

- За нищо. Но наистина позна, че съм бясна на онези, които заради едната му пуста печалба произвеждат всичките иновационни едитативи, ГМО форматите, анаболи и хранителните добавки.

- Е че какво пък им е чак толкова безскрупулното на Онези – как ги наречеее…? 

- Персоните ли? 

- Да де! На тези Персони! Нали те наистина се опитват да въвеждат някакви химически иновации. Не е ли така?

- Иновации ли…?

- Ми да! Искат да забавят развалянето на храните. Какво лошо? 

- Дали само това искат?

- Ми какво друго? Я помисли! Как според теб се разнася пресен бързо развалящ се продукт в един Сидни? С площ от 12 000 км2. Което е приблизително колкото половин Белгия. Как ще доставиш в срок маринована риба, охладено месо, пресни плодове или топли закуски? И още как ще ги продадеш в рамките на годността им за консумация?

- Така е! Погледнато от страна на производителите и търговците, може би те са от някаква полза. 

- Само някаква ли?

- Да! Дори бих я нарекла като минимум някаква. Но от друга страна не е ли живо кощунство тази езоитско търгашеска гледна точка.

- Коя е пък тази точка?

- Същата онази, заради която само от фиктивния жал за търговската форма на умрели предната нощ скариди, или уж пастьоризирано прясно мляко да се трови умишлено цяло едно човечеството?

- А защо да е езоитсво или кощунство? Мисля си онези оправните иновативни хора постъпват рационално. Пардон Персоните - не хората. Не мислиш ли? 

- Не! Не мисля така! Убедена съм, че те явно и определено злоупотребяват с уж одобрените от правителствата едитативи и хормонални добавки. Които от където и да ги погледнеш са си прикрита форма на енергийни токсини за човешкото тяло. 

- Токсини ли? И защо пък им е притрябвало да ни тровят? Ето! Аз гледам например, как жена ми слага аспирин на туршията. Така тя се запазва по-дълго годна за ядене в топлото. И й се получава. Пък и на нас с децата нищо не ни е станало до този момент.

- Така е! То и виното го пресичат със серниста киселина, за да не стане на оцет. Но онези Персони обработват храните не с аспирин. Аспиринът в повечето случаи си е една натурална ацетил-салицилова киселина. Патентована на времето от фирма Bayer. Днес вече се продавана под най-малко сто различни търговски марки… А виж колкото до Персоните – те обработват храните, които ядем с малко по-други едни вещества. Които никак не са безвредни. И които в последствие предизвикват много, много дълбоки странични ефекти. 

- Дълбоки ефекти ли? Е това вече не го знам точно как е! 

- Не се хващайте сега за думата, като някой буквоед! Вие непросветените хора може и да не знаете. Но аз го знам. Медик съм. Учила съм достатъчно химия. 

- Искаш да кажеш, че имаш съмнения, как промишленото третиране на храната, влияе върху повишаващия се процент на хора с интелектуални и церебрални увреждания ли? Така ли?

- Определено е така! Да! Макар и не пряко. Не веднага след консумацията. Проявява се в последствие в следващите поколения. 

- Хайде бе?

- Да, така е! И това не го казвам аз. Аз само преразказвам какво е видно от статистиката и анализите на други доста по умни и информирани от мен. 

- Кои са те?

- С тази дейност се занимават не една или две неправителствени организации от потребителското поприще.   

- И къде са тези статистически анализи? 

- Ето ги! – бърка в чантата си тя и ми показва сноп от листи - Пиша една курсова работа. Тя е на тема за вредното влияние на анаболите препоръчвани от фитнес инструкторите. Но ровейки се за материали по моето задание попаднах на умопомрачителни неща. А на мен не ми трябва кой знае колко време, за да отсея зърното от плявата. 

- И какво има на тези листи? Я дай да погледна. Или по-скоро ми го преразкажи и разясни. 

- Може ли да Ви говоря на ти.

- Може, разбира се.

- Ето, виж, господине. Това е справка на Световната здравна организация от 2009г. Погледни какъв е процентаът на раждаемост на недоносени бебета. 

- Ама на бебетата не им ли е рано да ходят на фитнес? Или казваш има педофилни производители, които третират дори адаптираните млека за кърмачета с анаболи? Ти по това ли ще защитаваш магистратура?

- Не се шегувай така. Това е друга справка. Не е точно по дипломната ми работа за анаболите. Нали ти казах, че случайно попаднах на страничните материали?

- Ахаа… Добре! 

- Виж сега това тук. 

- Дай да видя!

- Погледни какъв е процента на раждаемост на недоносени бебета. 

- Поглеждам! – усмихвам и се аз и се правя на сериозно заинтригуван.

- За света тя е  9,6%. Като средно за развитие страни е 7,5%. А за най-банановите републики е 12,5%. Но най-интересното е друго. 

- Кое е то? – питам с отегчение аз.

- За Европа е 6,2% а за САЩ е 10,6%.

- И какво от това! Ние нали сме в Европа? Не разбирам на къде биеш?

- Как не разбираш? Това са над 4% разлика в ущърб на САЩ. И то по данни от преди повече от пет години. Сега положението предполагам ще е още по-зле.

- Пак не разбирам! – отново се правя на разсеян аз и се опитвам да я дразня защото наистина нищо не разбирам от казаното - Е! Ние нали сме в Европа?

- Стига с тази Европа! – започва да нервничи Флаерка, защото май не може да схване, че я иронизирам за старанието, с което тя се опитва да ме впечатли - Не ти ли идва на ум, че САЩ е една от най-развитите страни? 

- Идва ми! Но за моя ум - само толковааа…! Доста на далеч съм аз с моята професия и от тези неща. Та на къде да гледам сега? За да схвана за какво ми говориш? Дай поне правилната посока като подсказка!

- По посока на това, как процента на недоносено родените деца в САЩ се доближава до този в най-слабите икономики.

- Вярно че е така като цифри. Но аз както казаха преди миг - нямам твоята професионална информация. Което значи, че и логически не успявам да сглобя пъзела. 

- Добре! Какво не ти е ясно?

- Към момента - нищо! Нали по принцип говорихме за церебрални увреждания. А ти тръгваш от позицията за употребата на анаболи… И после изведнъж ме хвърляш през петте платна на магистралата на отсрещния банкет и ми показваш статистика за недоносени бебета. Наистина не схващам нищо!

- Опитай се да помислиш!

- За какво или за кое да мисля сега?

- За това, че може би точно там е проблема. 

- Хубаво! Къде е то това - точно там. Наистина не мога ти проследя логиката. А мога ли да питам като прост шофьор?

- Може! Питай!

- Можеш ли да започнеш от там - защо изобщо бебетата се раждат преждевременно. Пък после ще ми подскажеш и защо е това обезпокоителното твое треперене по увеличението им в световен мащаб.  

- Ето тук наистина ще ти е най-лесно да ме разбереш. Дори няма и нужда много да четеш. Този въпрос, който ми задаваш вече показва, как започваш да си  изведеш нещата по логически път.

- Да бе извеждам си… Нищо не си извеждам. Учудвам се само. Пък от родилни работи съвсем не разбирам. Виж за правенето поназнайвам това онова… - намигвам и дискретно и продължавам с молбите - Така че ако искаш да стигна по-близо до някой от твоите завъртяни медицински мисли - помагай!

- Можеш, можеш – нали си мъж! Не ти трябва специално лекарско образование да разбереш точно това – посочва тя с пръст към статистическия лист и най-неочаквано за мен пита - Ти пиеш ли алкохол?

- Ха така! Пак ме метна на отсрещния банкет! Пия - защо? – коколя се учудено и виждам, как момичето ме сочи с пръст и се усмихва, а аз продължавам с въпросите - Ама чакай сега! Защо се смееш? Какво общо има моето пиене със световните недоносени бебета? 

- Има! Има! А ти по колко пиеш обикновено? И напиваш ли се?

- Ха сега пак! Пия! По колко…? Ами различно! Според случая е! 

- Ето значи имаш и опитност по въпроса. И то не само с правенето на бебета, но и с недоносването им…

- Да, беее! Ама ако мога да кажа нещо в моя защита… - прекъсвам я аз – Нормално си пия. Като за България и българин.  

- А напивал ли си се?

- Напивал съм се някой и друг път. Най-вече когато ставах татко… Ама това се случваше винаги след когато съм се убеждавал, че моите деца са си нормално доносени. Пък и то на всеки се случва. Но при децата ми няма нищо ненормално – после изведнъж незнайно защо ме напушва на смях и сменям за малко плочата на сериозното в разговора - Ей! Ти да не си някой таена агент? Или ръководител на група за анонимни алкохолици под прикритие? И това сега да е някой тест-капан?! Или скрита камера?  - и почти пародийно започвам да се оглеждам уж да видя имали скрити оператори.

- Не! Не съм! И не искам да ти правя психотест за алкохолизъм. Друга ми е мисълта. Когато човек препие какво се случва? – настойчиво продължава да води диалога тя в незнайна за мен посока, а аз все така продължавам да се лутам за отговорите: 

- Ами как какво става? Става му лошо. Вие му се свят. Повръща.

- А такааа… Повръща-нали?

- Да! И какво?

- Как какво? Помисли! Пияния повръща защото храната в стомаха му е натровена от алкохола. 

- Така! Това ясно! И?

- И понеже е негодна за по-нататъшна обработка, тялото преждевременно я изхвърля чрез повръщане. Нали се сещаш защо?

- Да! Това и като умен горски и като прост шофьор - пак го разбирам.

- Я да чуя!

- За да можем ние, които сме прекалили по-бързо да изтрезнеем. И по-кратко да ни тресе махмурлука. Че да не ни връщат от работа. Ако примерно се наложи да надуваме контролно дрегера в гаража.

- Как ли пък не! – смее се момичето на глас – Но донякъде логиката ти се докосва до истината. Макар и типично по мъжки. 

- Е! Ми да! Да ти приличам случайно на примадона?! Мъж съм си!

- Добре! Мъж си си ! А ако трябва да сме малко по-точни медицински… Всичко това се случва, за да може тялото на животното да бъде спасено от натравяне. Интоксикация е медицинският му термин. 

- Животното ли? Хайде сега ще се обиждаме ли? – правя се на засегнат - Аз като пия да не би да съм животно? Пък и не знам някое животно да пие алкохол.

- Еее! Конкретно ти не! Или по-скоро не само ти. Той алкохолът не прощава. Мъже и жени, като се напият, заприличват на животни. Първо на тигър, после на маймуна и накрая на прасета. Притчата нали я знаеш?

- Може и така да е. Знам я. А какво стана с недоносените бебета?

- Стана това, че по принцип тялото на майката чрез преждевременното раждане или спонтанния аборт се опитва по подобен начин както при препиването да се отърве от всичко, което би му навредило. 

- Кой и на кого да навреди? Не разбирам!

- Как кое и кой? Уродливия зародиш разбира се. Пък за навреждането – плодът да  навреди на тялото на мама! И още да навреди и на поколенията, които евентуално то ще създаде, ако му бъде възможно и позволено в последствие да се размножава. А що касае случаите, в които трайно и дълбоко е увредено ДНК на плода… Тогава Природата се опитва да стопира това преждевременно. И то и за това в тялото на мама си има информация по въпроса…

- Каква информация?

- За това какви трябва да са верните жизнени тонове на всеки евентуален здрав плод, който тялото ѝ би могло да износи. 

- Ахаа… Има казваш база данни – запис! Бременно инфо, как точно пръцка, хълца и киха зародишът в уторбата… Това ли е?

- Не точно за пръцкането! Имам предвид, ако нещо се е объркало в сложната ДНК генерация на бебето. Че тогава спонтанният аборт се явява нещо като екзотичен авариен изход за стопиране на конкретния неуспешен опит...

- Чакай! Чакай! За какво е неуспешен този опит?

- За продължение на рода и вида - естествено. Имам в предвид фала при кодирането на ДНК да бъде отстранен от тялото на бременната още в зародиш. 

- Ахааа! А каква е казваш тази автентична информация в тялото на мама?  И как по-точно тялото на мама разбира, че отрочето е с увреден генетичен код? Да не би мама и бебе да си говорят по пъпната връв. Нещо като по телефон?

- Не точно по пъпната връв. Но да! Има форма на комуникация.

- Добре да речем има такава. И ти искаш да приема, че тази ДНК аномалия е в следствие на неподходящите храни. А тялото на мама възприема генетичното увреждане нещо като отрова. И за това се стига до спонтанните аборти или преждевременните раждания ли? Правилно ли съм разбрал до тук?

- Мисля това се случва - да. Тялото има закодирана в себе си памет за импулсите и тоновете, които биха се излъчвали от всеки евентуално здрав и витален за в бъдеще зародиш. И ако сигналите на плода в някой от етапите на бременността започнат драстично да се разминават с майчините база данни... 

- Ахаа… С базата данни казваш?

- Да! А в най-честите случаи когато нещо със зародиша не е наред тялото на мама го възприема като външно вражеско тяло

- Ахаа… И какво?! Дринг! И го подмята навън.

- Да! Така се получава. Повишава се окситоцина като концетрация. Матката контрахира… И дринг както каза ти… Помятането тип спонтанен аборт, или преждевременното раждане в по-късен етап е налице.

- Хубаво! До тук разбрах. А има ли полза от това… Дринг-изхвърляне? Щото на мен ми се струва, че нещо такова се опитваш да ми кажеш! Че това преждевременно падане на плода не е толкова вредно?! 

- Ами много е болезнено за родителите и близките. Но – да! Има и ползи. Нали ти казах преди малко, това си се случва така и наистина в повечето случаи като защитна реакция. И то срещу всички чужди външни тела.