фентъзи  (с привкус на еротика)


    Полъхна ветрец и сенките на тюлените завеси се раздвижиха подобно на призрачни видения от един въображаем свят. Свят, прекрасен в своето осезаемо, но непонятно, иреално присъствие! Сенките се преплитаха и разплитаха безконечно. Движенията им ставаха все по-бавни докато накрая здрач не покри, от край до край, светлеещият син хоризонт. Притихна в черупката си Домът, притихна и мравунякът, наречен Град; притихна Реалният Свят. Отмина още един "краен" ден от безкрайното време. Светът на Сенките се събуди...

     Случайно или не, щастието, което току-що беше изпитал Николай, продължи още дълго време да вибрира в него. Всъщност думата "щастие" в случая не е най-подходяща. По-скоро това бе едно пълноценно и безрезервно отдаване на силата на своето алтер-его! Дори падналият мрак не успя да затъмни сиянието в душата му! Ръцете му помнеха до болка Нейните черти! Той Я виждаше именно с тях! Усещаше Я с всеки допир на езика си в небцето, с всяко докосване на лицето си! И сега (както преди година) чувстваше осезаемо присъствието на напусналата го Любима, без да му се налага да Я докосва! Физическият контакт беше просто ненужен, излишен, безсмислен...

    Дълго време – сам за себе си, – той не можа да си изясни с какво, как успя да го обсеби този чужд, както му се стори отначало, ефимерен образ на жена. Една жена, без плът и кръв, дошла някъде Отвъд, за да дарява нуждаещите се с Щастие. Нима и на неговото рамо най-сетне бе кацнала бялата лястовица?! Беше ли го заслужил? Дори да беше така, той не знаеше с какво...

    Промяната, обсебила съзнанието и новия живот на Николай, неусетно се бе задълбочила. Тъй като през този ден той нямаше никаква наложителна работа, тръгна безцелно през центъра на града, без предварително да знае къде и защо отива. Именно в този момент Провидението решително се намеси в неговия личен живот и принуди краката му да се насочат към морската градина. Напоследък, въпреки че тя не бе едно от любимите му места за почивка, той често ходеше там и винаги се връщаше поне мъничко разведрен в пустия си дом. През тези дни често го навестяваха оптимистични мисли, с чиято помощ той виждаше живота не чак толкова черен и безсмислен, че да го нарече ненужен...
    Както си крачеше през морската градина, замислен за своите си работи, когато отчаян крясък на врана (подобен на касапски кикот) го стресна и накара да се огледа! Беше се спрял пред един невзрачен сутерен на чиято врата висеше тук-таме ръждясала табела с разлющени от дъждовете и вятъра букви. Николай видя един от най-странните надписи, които беше виждал през изтеклия си живот! А именно: "ВЕЩИЦИ ПОД НАЕМ - 24 часа". 
    В главата му веднага възникнаха асоциации. "А може би точно сега е моментът?" - си каза той наум. Отдавна таеше и обгрижваше в сърцето си кълновете на едно Отмъщение за това, което му стори Виктор-Емануел. (Какво екзотично име само!) Той трябваше, просто беше длъжен (в името на Любовта) да намери начина, пътят или способа, който да му помогне достойно да отмъсти за нанесената му обида през миналото лято, когато те двамата бяха най-добри приятели до мига, в който не се появи Мони – момичето, в което Николай се бе влюбил за пръв път истински, безрезервно! Минало и Бъдеще се превърнаха в Днес, Днес – във Вечност, а той – в един малък бог! Ала не измина много време, и Виктор-Емануел му я отне по възможно най-долния начин: с лъжи и красиви обещания! Цялата болка, която преживя тогава, сега отново премина (за секунди) през паметта му! И макар, че не вярваше във вещици, духове и други подобни "врели-некипели", си помисли, че нищо няма да загуби ако все пак пробва! "От опит глава не боли." - казват хората.
     От  тесния коридор, чиито стени и под бяха покрити с прах и паяжини, Николай влезе в една тъмна стая от която лъхаше на неописуем студ и ужас! Единственото мъждукащо светло петно бяха две очи, които светеха с неопределен мръсен цвят. Малко под тях смътно се виждаха релефните очертания на някакви месести устни, които в един момент се разтвориха и от тях сякаш бе изстрелян огромен раздвоен змийски език, който изплющя като камшик в гробовната тишина, изпълваща стаята! Глас, извиращ като че ли от дълбините на Ада го запита защо е дошъл пред Прага на Отвъдното. Веднъж успял да преодолее страха и треперенето на тялото си, Николай на пресекулки успя да каже защо е дошъл тук и какво е неговото желание. 
     – Ще струва 24 години от живота ти след смъртта! – бе отговорът на Гласа.
     – Добре! – отвърна той без да се замисля.
     След това се подписа на три различни на цвят листа – Договори, които се появиха на една от стените на стаята, неизвестно откъде,и отново изчезнаха по същия загадъчен начин от полезрението му. А когато вече се обърна към вратата, там го чакаше най-ослепителната руса красавица, която той бе виждал - било то на филм, на корицата на някое модно списание или в личния си живот! "Но това е жената от Отвъдното, жената върнала ми спомена за Нея!" – изненадан от откритието си констатира наум Николай.
      Денят, през който бяха заедно, Тя не промълви нито дума; само се усмихваше загадъчно и даряващо с щастие. Дълго време, те гонеха чайките по плажа, тичаха боси по пясъка с разпилени от вятъра коси! Всеки "техен" миг бе изпълнен с щастие и неописуема радост!...
      Късно следобед, обядваха като млада влюбена двойка на свещи, със спуснати пердета, в неговия пленен от бръшляна дом, който от Нейното присъствие доби сияен вид! Точно тогава, той позвъни на Виктор-Емануел и го покани на вечеря под предлог, че ще му предложи много изгодна сделка. (Николай никога не показа пред Виктор, че бе засегнат. Той продължи да се държи по обичайния начин. Дори и с Мони разговаряше нормално - все едно, че нищо не се е случило.) След много уговорки, Виктор-Емануел се съгласи с неговото предложение. Николай се усмихна злорадо и щастливо! Капанът бе щракнал...
      Дарша (така я нарече - Даряваща с Щастие) се усмихна насреща му, приканвайки го към Върховния Ритуал  –  танца на телата. Изкушението, което му предлагаше Тя беше твърде голямо, за да може той да устои, да му се противопостави, да остане Чист! "Аз самият съм Покварата!" – каза си той и впи устни в устните ѝ. Леглото бе твърде далеч, затова той нежно положи тялото ѝ върху кръглата маса, която се завъртя подобно на дансинг. Дълго време се въртя масата! Дълго време те пиха бяло вино – от уста в уста. Опиянен от сполетялото го щастие, Николай поля с шампанско косата ѝ, която заблестя като злато! Хитонът бавно се свлече на килима. Под него, Тя не носеше нищо друго... освен великолепното си тяло, което почти заслепи очите му с богато надарените си неземни форми!
      Николай напълни трапчинката между гърдите ѝ, които придържаше една до друга с едната си ръка, а после бавно започна да отпива глътка по глътка от този животворен извор... Златното ѝ тяло се гънеше като змия и вибрираше все повече и повече! Екстазът, в който тя потъваше с всяка изминала секунда беше крайно заразителен! А тези чудесни, овални гърди бяха най-прекрасните възвишения, които той някога въобще бе изследвал! Колкото до върховете им, те бяха своеобразен Олимп, напоен с Амрита  –  питието на боговете!
    Ръцете му, езикът му, очите му се спускаха все по-надолу и все по-бавно. Изследваха и запечатваха в паметта си тялото ѝ милиметър по милиметър. Погледът му стигна до пъпа ѝ,  а изгарящата го възбуда стопи тялото му!  Той се превърна в едно абсурдно флуидно състояние! Чувстваше, че се намира във вододела на една река  –  едно тихо и спокойно езеро без никакви бръчки по повърхността, където имаше само Щастие и покой, изпълнен с животворна енергия...
     Боже мой, а извивките на бедрата ѝ? Имаше ли  наистина по-съвършено творение от тези меандри?! Най-сетне езикът му докосна "планината" Арарат. Той пръв потъна в недрата ѝ... А после, после всичко бе само танц на две преплетени тела, превърнали се отново в едно цяло  -  един първичен космически оргазъм! Играта като че ли нямаше край, проникването му нямаше измерения, но и нейната страст едва ли имаше земни еквиваленти! Музиката на "Енигма", звучаща от касетофона, ги превъзнасяше в още по-далечни неземни пространства...
    Почти се беше смрачило, когато Николай се сети, че има да върши неотложна работа. Дарша лежеше отпусната и доволна върху леглото, божествена в своята греховна невинност, а зелените ѝ  очи пресвяткаха в измамния здрач коварно и страстно като очите на Бастет! Не след дълго, те се облякоха и тръгнаха към ресторант "Централ". От походката и мълчанието на Дарша струеше една стаена аристократичност, примесена с предизвикателна страст!
    Когато пристигнаха, Виктор-Емануел бе вече тук и в първия момент той въобще не забеляза Николай. Изправи се едва ли не със зяпнала уста, прехласнят и неспособен да промълви каквото и да било! След един дълго-дълго продължил миг, той все пак успя да дойде на себе си. Представи се, целуна ръка на Дарша и се здрависа набързо с Николай. По това време на денонощието "Централ" беше пълен с народ и, естествено, Дарша привлече всички мъжки погледи! Не направиха изключение и някои от жените... 
    Докато те вечеряха, от всички страни (скрито и открито) се отправяха сластни погледи към непознатата руса красавица! Самият Виктор-Емануел с мъка успяваше да свали за минута-две погледа си от лицето ѝ...
    Ресторантът почти се беше опразнил когато започнаха да гасят част от лампите, а оркестърът пожела на всички гости на ресторанта "лека нощ". Към 23 часа, келнерът дойде до тяхната маса и каза, че търсят Николай по телефона... След като той се върна, помоли Виктор да изпрати Дарша до дома ѝ, понеже спешно се налагало да отиде до службата си, а не знаел колко дълго ще се забави там. Радостен блясък в очите на Виктор-Емануел на мига замени появилата се в тях изненада!
    Какво стана после ли? Ами веднага след като излезе от ресторанта, Николай отиде в бар "Фрегата" и пи водка с бира в продължение на час-два, заливайки се от смях и удоволствие! Черпеше наляво и надясно! Когато се прибра, Дарша още я нямаше в дома му, но той и не бе очаквал тя да е там...
    Изчакал търпеливо Николай да излезе, Виктор-Емануел предложи на Дарша да се поразходят из морската градина. Тя прие, а той едва се въздържа да не заподскача от радост като дете , на което са предложили нова играчка!
    По пътя, той нито за миг не спря да ѝ говори каквото му дойде на ума от страх  да не я загуби, от страх това да не е сън и той да се събуди... сам в леглото! Дарша все така се усмихваше с непреодолима страст. Той чувстваше как все повече и повече се усилва желанието му да я прегърне, да я целуне, да я има тук и сега, а не в някакво си там бъдеще време...
     Даже самият той не можа да разбере как стана така, че по едно време те се озоваха пред неговия дом. Обсипвайки лицето ѝ с целувки, той внимателно я въведе в своята спалня   -  Смълчания Оазис на Любовта. Светът спря да съществува. Светът... стана Дарша! Сигурен в крайния успех, Виктор-Емануел започна тактично да прилага "професионалните" си прийоми и атаки на елегантен любовник. Любовник, който цени това, което е уловил в мрежата си, но в същото време и любовник, който почти като деспот ще диктува ритъма и реда на позите по време на любовната игра!
     Той посегна към първото копче на блузата ѝ. Тя не реагира: чакаше  –  значи бе съгласна. След като разкопча петото копче, Виктор издърпа блузата от полата ѝ и изчакал тя да вдигне ръцете си нагоре, я изхлузи през главата ѝ. Сутиен липсваше, а и как иначе  – та нали той би бил най-малкото кощунство спрямо тези прекрасни овални гърди!
    Секунда преди да смъкне полата на това застинало в очакване божествено създание, той почувства нейните парещи длани върху пръстите на ръцете си, които силно се разтърсиха като от токов удар, но не се преместиха от мястото си нито на милиметър! Тя сама, лично започна да му разкопчава панталона. Очите му не се откъсваха от нейните! С мисълта си виждаше (като на забавен филмов каданс) как ръцете на Дарша участват в един загадъчен ритуал. Ритуал не толкова тайнствен и вълшебен, колкото реалистичен и осезаем. Не по-малко осезаем от факта, че диша и участва в едно от най-големите тайнства  -  тайнството на любовния акт между мъж и жена!
     Изведнъж, макар да не беше затварял нито за миг очи, той почувства някаква странна промяна във въздуха и това, което наблюдава. Тя вече не бе тя, защото това, което бе клекнало в нозете му нямаше реални, конкретни очертания! Искаше му се да разтърка очите си, но не би. "Всичко това е само един лош сън или кратък кошмар от който всеки следващ момент ще мога да се отърся...стига само да се събудя, да не съм наистина буден!"  -  помисли си (за последно) Виктор-Емануел.
     Стенният часовник оживя. Кукувичката излезе от своя дом-крепост и изукука 12 пъти.
    Полунощ е.
    Сенките се раздвижиха и уплътниха докато не придобиха реалните си форми. Нечий Дух, отново (след дълго, изтощително чакане) се сдоби с плът  -  жадна за кръв, за прясна човешка кръв! Ала в това тяло... липсваше Душата, просто я нямаше.
     Навън, нощното небе се разцепи на две от мощта на една кървавочервена светкавица!
     Стаята се изпълни със зловонния мирис на сяра! Това, което преди миг бе една несравнима руса красавица, сега не беше нито повече, нито по-малко от една отвратително грозна стара вещица! Предоволна от успешния си Лов, тя впи жълтите си прогнили зъби във врата на парализираната си от страх жертва! Изглежда вещицата дълго беше
чакала тази нова порция кръв, тъй като просто не забеляза кога Виктор-Емануел бе успял да отлепи дясната си ръка от кръста ѝ и сега, с всичка сила, стоварваше юмрука си в нейното лице! Това моментно невнимание от нейна страна стана причина тя да се сдобие с една жестока аркада над дясната си вежда, от която обилно потече синя кръв -  синя като тъмно буреносно небе през есента! Окопитила се на минутата от този неочакван удар, тя (без дори да се изправи от пода) със силата на една от най-безобидните си магии, принуди жертвата си да дойде до нея, да застане на колене
и  да я помоли за прошка. 
     Отчаяната и стенеща от болка физиономия на Виктор изглежда трогна вищицата, защото тя, най-неочаквано, неудържимо заплака. Както се появиха сълзите и, така и секна плачът и. В стаята зловещо екна безпощадният и кикот на хиена!...

     На следващия ден, с пълен стомах и гладко избръснато лице, Николай отново слезе да се поразходи из морската градина. Смяташе, че новината не ще може да се появи по вестниците няколко часа след самото събитие, но явно грешеше, защото от първа страница на един от тях го прониза именно предполагаемото, очаквано заглавие: "ЖЕСТОКО И ЗАГАДЪЧНО УБИЙСТВО!".  Той плати вестника и седна на първото изпречило се на пътя му "капанче". Явно някой от журналистите на в-к "24 часа" случайно бе открил трупа на Виктор-Емануел малко след полунощ.
     Статията, ако въобще можеше да се нарече така, беше написана общо взето стилно, дори може би с малко повечко хъс, отколкото е нужно при подобен род информация. Но най-интересното не беше в нея, а под нея. Името на автора леко го шокира, но то бе по-скоро моментно състояние на почуда и невъзможност веднага да асимилира подадената информация на мозъка му, отколкото някакъв стрес. "Моника Бранкова"  -  пишеше под статията. Това му беше напълно достатъчно, за да може той отново да си я представи такава, каквато я помнеше преди запознаването им с Виктор.
Такава, каквато именно той я харесваше и обичаше! Той все още продължаваше да Обожава това момиче, което в изблик на най-нежни и съкровени чувства бе нарекъл Мони! Ето, че днес, той отново я "притежаваше" цялата (същата) - както я имаше преди! Без да му се налага да я дели с никого, тя отново бе станала Негова, принадлежаща единствено на неговото въображение и фантазия, нямащи нищо общо с така наречената реалност, тоест с покварената реалност!


    Полъхна ветрец и сенките на тюлените завеси се раздвижиха подобно на призрачни видения от един въображаем свят  -  свят, прекрасен в своето осезаемо, не непонятно иреално присъствие! Сенките се преплитаха и разплитаха безконечно. Движенията им ставаха все по-бавни, докато накрая Здрач покри, от край до край, хоризонта син. Притихна в черупката си Домът, притихна и мравунякът, наречен Град. Притихна Реалният Свят. Светлината... роди Мрак!

                                                                        Край

юни, 1992 г. гр. Варна

РЕЧНИК:

Бяла лястовица  -  символ на щастие, успех.
Олимп  -  най-високата планина в Гърция  -  2917 метра. В древногръцката митология, Олимп е домът на Олимпийските богове.
Меандри (от собс. геогр.)  -  завои, извивки на река.
Арарат  -  връх Арарат е най-високият връх в днешна Турция (5165 m). Представлява заскрежен конус на затихнал вулкан, който за последно е изригнал през 1840 г.
Енигма  -  музикална група, формирана в Германия през 1990-а г.
Бастет  -  Баст (наречена по-късно Бастет) е богиня на радостта, плодородието, покровителка на бременните жени в египетската митология. Дъщеря на бога на слънцето Ра. Митично женско божество с изкуствена котешка глава. Още  -  символ на "светлина в мрака".