Дали наистина се казваше Весо, никой от тумбата не можеше да твърди със сигурност. Но така е то с хората от службите, обвити са в потайности.
     – Кажи, бе, Весо – бъзикахме го ние, – в кой отдел бачкаш?
     – Отдел? – веждите на Весо въпросително се вдигаха нагоре.
     – Да, да, в кой отдел на ДС бачкаш?
     Питанката в лицето на Весо се качваше на квадрат.
     – ДС, какво е това? – невинно питаше той и ние се превивахме от смях.
     В тумбата бяхме все техничари и за разлика от хуманитарчета и икономистите, които още като студенти все се вардеха да не настъпят някоя мотика, на нас много-много не ни пукаше. Почнеше ли някой да правоверничи на глас, ние кротко му обяснявахме, че работим по закона на Ом, който, доколкото ни е известно, важи за цялата вселена при нормални условия на температура, налягане и гравитация, но ако вследствие на антагонистичните противоречия между Изтока и Запада има някаква промяна, моля да бъдем информирани. Обикновено това стигаше пишман-идеологът да подвие опашка и тъпите проповеди се пресичаха в зародиш.
     Зачоплеше ли се на чашка политическа тема, Весо си мълчеше и блееше в пространството. Пиеше наравно с нас, бъбреше за битовизми и чат-пат даваше учудващо разумни практични съвети. С времето решихме, че не е от доносниците, а има някаква по-отговорна работа в меверето.
     Основното му свойство беше невзрачността. Никой не можеше със сигурност да каже, кога Весо е седнал сред нас на масата и кога си е тръгнал, той сякаш се материализираше и дематериализираше. Зевзеците го коркаха, че носи шапка-невидимка, която сваля, когато му стане топло в задушевната ни групичка. На всичките ни провокации Весо добродушно се усмихваше, без да се връзва.

     Този ден един колега се беше върнал от командировка отвъд Завесата и ние чакахме да се отчете като му е редът с бутилка уиски. Донесе я в елегантно плоско черно куфарче, което моментално събра вниманието и завистта на тумбата.
     – Всяка ключалка е с код от три цифри – надуваше се той. – Един милион комбинации! Докато ги опиташ всичките, ще ти се изтрият палците.
     Куфарчето тръгна от ръка на ръка, всеки въртеше цифрите, един дори се опита подобно на касоразбивачите от филмите с долепено до ключалката ухо да налучка кода.
     – Докторе, я ми дай стетоскопа – викна той на седящия отсреща колега, който наистина беше доктор, ама на техническите науки. Останалите се кискахме и наблюдавахме безуспешните опити да се отвори новата придобивка от гниещия Запад.
     Последен пое куфарчето Весо и почна внимателно да го разглежда.
     – Сега ще видите, Весо знае кода, в службата са му направили сводка – обади се някой.
     Весо мълчеше и продължаваше да разглежда ключалките.
     – Ти ли си заложил кода или е фабричен? – делово се осведоми той.
     – Аз – прозвуча самодоволният отговор.
     – Един и същи ли е кодът на двете ключалки? – продължи да набира информация Весо?
     – Да – след секунда леко сконфузен си призна стопанинът. Мамка му, никой от нас не се беше сетил да пита това.
     – Значи само хиляда комбинации – констатира  Весо.
     – Пак не можеш да го отвориш до утре – вече в отбранителен режим мина притежателят.
     Весо помълча няколко мига, вдигна очи и с добродушна усмивка попита:
     – Имам ли три опита?
     – Имаш трийсе – възвърна си самоувереността колегата с куфарчето.
     Весо позавъртя дисковете с цифрите, натисна ключалките и те щракнаха.
     Тумбата онемя, а на стопанина ченето направо висна.
     – Как... – запелтечи той.
     Весо небрежно остави куфарчето с отворените ключалки в скута на притежателя. Дори не надникна вътре.
     – Инженери... – по лицето му плъзна снизходителна усмивка, – ... вие освен π и e друго знаете ли? –  посегна към чашката си той.