Давам апартамента под наем и се връщам на тавана си. Хазяйката ме посреща с отворени обятия и на часа изгонва някакво момче, за което упорито твърди че е наркоман. Когато влизам в жилището съм склонна да и повярвам. Голяма кочина е, но жената е на седемдесет, така че си го изчиствам сама. Връщам и колата. Мира ме завежда при някакъв познат с автокъща и човека обещава да ми вкара отвън нещо евтино и горе-долу прилично на вид. След седмица наистина ми докарва симпатична „дамска“ количка на много добра цена. Е, изпросва си и едно кафе, когато разбира че съм разведена, но и той е симпатичен, така че не е голяма жертва. Оказва се стар ерген и започваме да водим дълги телефонни разговори по късните доби. Приятелски. На различен житейски етап сме за връзка. Свекъра изкарва благополучно операцията и казва, че се чувства добре. Събираме се с него и мама и след дълго умуване решаваме да вкараме колкото пари имаме в кредитната карта, защото лихвите са убийствени. Малко след майските празници, Мира е открила някакъв ваучер от сайтовете за намаление почти без пари, за почивка в спа хотел през седмицата и два дни ме навива. Иска да се махне на някъде за малко, защото иначе, цитирам „ще ги изколя моите подред“. Не мога да я обвиня, има две деца в пубертета, нещо което може да вкара всеки родител в психиатрия. Ваучера важи от понеделник до четвъртък и ние решаваме да отидем в понеделник. Хотела е хубав, стаята е супер и хукваме към спа-то, още щом пристигаме. Няма почти никакви хора. Както ми обяснява спасителчето, всички идват за петък и събота и това е. Хлапето е съвсем малко, към 17 и ми разказва, че работи тук за стаж и препоръки и после иска да ходи в Калифорния. Имал приятел там, работел на басейн в голям хотел и парите и всичко било супер. Лафим си, защото ми се схваща крака в басейна и то виждайки, че плувам странно се кани дори да ме спасява. Аз обаче се добирам сама до края и се хващам за ръба. Мира се излежава на един шезлонг със слушалки на ушите, сляпа за страданията ми.

– Имаш ли игла? – питам хлапето – Схвана ми се кракът.

То поклаща отрицателно глава:

– Нямам. Да ви помогна ли да излезете?

– Не. След малко ще се оправя.

И така почваме да си приказваме. Оплаква ми се, че и на него му се схваща гърба много често. Хвърлям един поглед наоколо, нищо чудно, виси по бански цял ден тука, а басейнът е много голям и не е кой знае колко топло.

– Взимай си по един аспирин вечер и спи с тениска – съветвам го.

– И мама така ми казва, ама аз мразя да пия хапчета.

– То това не е истинско хапче, просто загрява.

Едно момиче се приближава към нас и пита спасителчето:

– Може ли да си оставя телефона при вас? Очаквам да ми позвънят за едно интервю и...

Момчето я поглежда и кима отрицателно:

– Съжалявам, но може да се наложи да вляза в басейна и някой да не ви го вземе.

Момичето се чуди за момент, после поглежда към мен. Аз тъкмо се измъквам от басейна през стената по не най-културния начин и тя ме изчаква да се изправя.

– Ако искате дайте го на мен – казвам – Ще седна ето там до онази жена – посочвам Мира.

На момичето явно му се виждам благонадеждна и ми връчва телефона:

– Много ви благодаря. Ако звъни ме извикайте.

Кимам и се насочвам към Мира.

По едно време телефона и наистина звъни и аз я викам.

Към 7 и половина с Мира с въздишка се разделяме с благинките на спа-то. Качваме се в стаята и след като се оправяме аз и казвам:

– Да слезем да пием по нещо.

– А ще ядем ли?

– Господ ще реши – засмивам се. Във ваучера няма включена храна, така че сме на свободна консумация.

Слизаме в ресторанта. Освен нас има само още две двойки и сервитьора се появява веднага с менютата. Отваряме ги и се споглеждаме.

– Господ е решил да сме на диета – отбелязва Мира – Добре, че взехме салама.

Кимам. Цените са като за четиризвезден хотел, в какъвто всъщност сме. Поръчваме си една салата и по едно голямо и се отдаваме на сладки приказки.

По едно време момиченцето от басейна минава покрай нас и ми се усмихва:

– Здравейте.

– Здравей – казвам – Как мина интервюто?

– Одобриха ме, но има още две.

– Щом те харесаха на първото и тях ще минеш. Сама ли си? - не виждам да влизат други хора, а тези от масите не и обръщат внимание.

– Да. Приятеля ми цял ден говори по работа и сега пак му позвъниха.

– Сядай при нас – казва Мира – Радвай се, че му се работи. Повечето мъже се умарят само докато кажат думата.

Момиченцето се настанява и ни разказва, че завършило индустриална химия в Германия и сега кандидатствало за работа в една голяма международна фирма за отдела им в Швеция.

– Много се надявам да стане. Имам приятели там и съм била на гости, много ми харесва страната, а и работата.

Казваме и че ще стискаме палци и аз и разказвам, че Криси учи в Англия.

– На моя приятелка брат и е последна година там, но в друг факултет. Дай ми скайпа на сина ти, ще му го дам да се запознаят.

Почвам да търся скайпа на Криси в телефона си, от тинейджърските му години е и името е някаква изгъзица, която посмъртно не мога да запомня. Момичето махва на някой с ръка и казва:

– Явно приятеля ми най-накрая е свършил с работата.

Обръщам се и... Що ли не взема да пиша сапунки, живота ми доста прилича на такава. Борил също е изненадан, но се окопитва бързо:

– Добър вечер. Запознали сте се.

– Здравей – казвам. - Света е малък. Фирмите ни работят заедно – пояснявам за момичето.

– Където и да отидем, той все познава някого – засмива се тя.

Борил протяга ръка на Мира да се запознаят и преди да сваря да я настъпя под масата казва:

– Сядай.

Той се намества на свободния стол, правейки се че не забелязва смъртоносния ми поглед.

– Намери ли го? - пита ме момичето.

Съвсем съм забравила, че търсех скайпа и забивам пак нос в телефона.

– Сина и учи в Импириъл в Лондон. Ще кажа на Мая да ги запознае с брат си – пояснява тя на Борил докато преписва скайпа на телефона си. – Чакай направо да му пратя покана. Дали ще я одобри така или да му пиша нещо? – пита ме.

– О, ще те приеме, няма нужда да пишеш нищо – засмивам се.

Момичето е на не повече от 23 и много красиво. Като и види снимката, Криси най-вероятно ще си счупи пръстите от бързане да приеме поканата.

Борил ми хвърля не много мил поглед и аз му се усмихвам невинно. Сервитьора забелязва със закъснение новия си клиент и дотърчава в тръст с едно меню. Аз използвам момента да поръчам по още едно малко за нас с Мира.

– Я и за мен едно голямо и една сода – обажда се Борил.

– От същото ли?

– Това какво е?

Сервитьорът изпада в затруднение.

– Блек Рам – обаждам се аз.

Борил прави безкрайно презрителна физиономия и вдига поглед към сервитьора:

– 18-годишен Чивас има ли?

– Да.

– 3 големи, една сода – поглежда към нашите безалкохолни – 2 кòли и още един фреш за нея – посочва момичето. – След малко ще поръчаме още.

Сервитьора се втурва към бара и Мира ме поглежда. Усмихвам и се успокоително, няма ние да плащаме Чиваса. Майната му на Борил, седнал да ми се прави на големия баровец. Само дето с парите които ми отряза, можех да си купя 10 бъчви от това. Да го дух*.

– Алекс, ти как така се освободи през седмицата?

– Лесно, тя работата не е заек да избяга.

– Шефа ти не се ли сърди?

– Преглъща ме, струвам прекалено евтино и работя прекалено добре – усмихвам му се.

Мира ни гледа и в един момент вдява кой е Борил. След случката с парите ми беше много тежко и през една дълга вечер и разказах цялата история. Без имена. Истината беше, че въпреки всичко бях започнала да се влюбвам в него и много ме заболя да разбера, че е същият като Андрей. Аз нямах значение, имаше значение на него да му е удобно и добре. Малко коткане от време на време, колкото шматката да стои, но ако се появят истински проблеми, чупката. Когато го видях да ме чака пред болницата, си спомних как Андрей по същия начин ме чакаше пред входа на блока, след като го бях изгонила заради парите за Лили. И каза същото:

– Нося парите.

Откупуване. Ето ти парите, пусни ме пак в удобния ол инклузив. Не ти ги давам, защото обичам детето си. Не ти ги давам, защото обичам теб, а на теб ти трябват за да спасиш човек, когото обичаш ти. Не, давам ти ги, за да не ме изгониш. Давам ти ги да спася удобството си. Рационално и практично. И отвратително. Семейството не е бизнес.

Борил поглежда към другите две жени и се усмихва:

– Шегуваме се. Фирмата си е нейна и тя си е шефа.

– Не пиеш ли алкохол? – питам момиченцето. Цяла вечер се налива с фрешчета.

– Не, веган съм.

Мира, която кризата на средната възраст я изби в най-различни мании за здравословен живот, които я държат от ден до пладне, веднага почва да я разпитва. Двете потъват в задълбочен разговор, който на мен ми е скучен и аз започвам да оглеждам разсеяно ресторанта. В това време ми звъни телефона и използвам повода да се измъкна навън. Излизам в градината на ресторанта. Май месец е, но времето е отвратително студено и аз се скатавам в едното ъгълче на някакъв дървен бар, който явно използват през лятото. Разговора ми е служебен и приключва бързо. Не ми се връща вътре, затова звъня на Криси, да го чуя как е. Той обаче е на някакъв купон и го оставям на мира. Поглеждам си часовника и се настанявам на долната дъска на барплота. Ще дам половин час на Мира да се наслади на Чиваса и после се връщам вътре и я подбирам да си лягаме. Намествам се удобно и почвам да си щракам игрички на телефона. По едно време някой ми звъни, номера ми е непознат. Вдигам, но ми затварят. След минута се повтаря същото. Решавам, че някой най-вероятно е в кола и има проблеми с връзката.

– Да не се уплашиш.

Борил е изникнал зад гърба ми.

– Не те видях и реших, че ще те чуя. Това ми е номера за работа.

Той влиза при мен и аз се смъквам от плота.

– Спокойно, звъннаха ми и казах, че касае и теб и ще те намеря да говорим.

– Няма да стоя тук с теб. Дръпни се.

Препречил ми е изхода.

– Ако си мила, може да предоговорим пак споразумението...

Посяга да ме погали по лицето и аз бутам ръката му:

– На к*рвата ѝ свърши работното време, скъпи. Намери си друга.

Той се обляга на стълба на вратичката.

– Защо искаш да са така нещата, Алекс? Ти си сама, аз съм сам, не ти ли беше хубаво когато бяхме заедно?

– Доколкото забелязвам, не си сам.

– Тони? Просто се забавляваме. Тя е в малка ваканция, докато си търси работа след университета и се е отдала на купон. Скоро си заминава за Германия, тя живее там. Слушай, другата седмица летя за Англия. В петък. Ела с мен. Ще видим децата. После ще ти покажа провинцията. Ще те заведа на едно място, имат страхотна изба в истински замък. Много е красиво. Ще останем да преспим в замъка. В истински легла от 17-и век. Усещането е невероятно.

Поклащам отрицателно глава:

– Не можеш да искаш от човек, повече отколкото може да ти даде. Аз искам едно, ти друго, така че всеки по пътя си.

– Мога да ти дам всичко, Алекс. Просто, ти не знаеш как да си поискаш.

– Там е проблема – казвам – Ако трябва да се умилквам и да си го прося, не ми трябва. Споко, ще си намериш друга.

Той ме поглежда с някакво съжаление:

– Много си глупава, миличка.

– Това вече съм го чувала – казвам и го бутвам – Мърдай, да се връщаме при другите.

Когато се качваме в стаята, Мира ми намига:

– Готин е, и то много.

– Ъхъ, само да не ти е в къщата – поклащам глава аз.