– Абе Бори, как го правиш бе брат? Не стига че събра бившата и настоящата, ами днеска и двете ти седяха заедно на коляното.

Това за коляното технически е вярно. Донякъде. Бяхме на нещо като оффроуд, но единия джип се счупи и се наложи 7 човека, от които петимата едри мъже, да се набутаме в една уазка. Нямаше друг начин, освен ние с Надя да седнем на нечии колене. На тези на Борил разбира се настаних аз, а Надя седна върху един приятел, с когото струва ми се скоро планират близки срещи от трети вид.

– С чар, брат ми. С чар.

Борил се кефи. Голяма компания сме, на гости в едно село. Домакините се занимават със земеделие в доста големи мащаби и къщата им е страхотна. Включително имат нещо като отделна хотелска част за гости. И всички селски глезотийки като барбекю, домати от градината и кукуригане на петел сутрин. Не съм по селската идилия, но тук ми харесва. Селото е стегнато, поддържано и изглежда доста по-добре от повечето градски квартали. А по къщата ми изтичат лигите.

– Дали не можем да ги убием и да останем да живеем тук – казвам на Борил първата вечер за домакините.

– Харесва ти, а? За жалост не можем, песовете ще ни изядат.

Отглеждат 4 огромни български овчарски кучета, които са много сладки и всяко имало поне по един удавен вълк.

– Жалко – въздишам. - Искам такава къща, Бори. Сериозно.

Той се протяга в леглото, после се намества така че да ме вижда и пита:

– Ако кажа да, аз какво ще получа?

– Какво искаш?

– Да си докарам Роки и Принс пак във вкъщи.

Въздъхвам, Роки и Принс са двете му ловджийски кучета. Човека е запален по лова и ходи почти всяка седмица, когато е разрешено. Връща се смърдящ, омазан и полупиян, или тежко пиян, зависи. В началото се прибираше и с двете кучета. И те бяха в същото състояние като него. Честно казано първо си мислех, че и те са пияни. После ми обясниха, че ловджийските така си изглеждали, неориентирани. С леля Нинка рядко бяхме на едно мнение за нещо, но за това бяхме категорични, не искахме нито стопанина в тоя вид, нито кучетата в къщата. С него проблема се разреши сравнително лесно, след малко, е доста ако трябва да съм честна викане от моя страна, си направи баня до гаража и се привеждаше в приличен вид там. С кучетата беше по-сложно. Обичаше си ги. Не мразя животни, но специално тези помияри ме дразнеха много. Ако бяха пуснати правеха бели, ако бяха вързани само плачеха и не ни оставяха да спим. Накрая му направих наистина голям скандал и се отървах от тях. Е, помогнах си и с малка измама, изрових няколко от скъпоценните му китки и набедих песовете.

– В новата къща, скъпи. Ще си им направиш място да си бягат и да са щастливи.

– Не искаш ли да си купим в някой комплекс? Не ми се занимава със строежи.

– Не може да закараш кучета в комплекс, Бори. И не, не искам там. Искам си мой басейн.

– Стига бе, Алекс. Знаеш ли каква хамалогия са тия строежи, само ядове. За парите да не говорим.

– Вярвам в теб скъпи, ти можеш да се справиш с всичко.

До сутринта съм го убедила и преди да слезем за кафето ми казва:

– Днеска ще говоря с Димо, да каже как стават работите. И ще звънна на Пеева да търси парцел.

Сега трябва да убедя Надя да си намери някакво занимание и да не се върти много наблизо. Не ми се иска с Борил да вземат да си спомнят младостта.

Нямах намерение да ходя на оффроуда. Да се друсам през баирите не спадаше към представата ми за приятно прекарване на времето. Вечерта мъжете предложиха, жените се спогледахме и както обобщи домакинята:

– Да бе, супер ще е, нали ви знам. Или ще затънете в някоя кал, или ще спукате гуми или ще се счупят колите. Без мен.

Другите се съгласихме с нея и си планирахме приятен ден по женски. Сутринта тъкмо бях седнала с кафето на терасата и бяхме подкарали лаф моабета с едната жена и Надя ми развали рахатлъка:

– Алекс, хайде да отидем с мъжете.

– Стига, Надя. Соня е права, ще затънат някъде, ще ровят половин ден калта, после ще се напият на някоя поляна и ще се приберат. Смятам да си изпия кафето и да се излегна в джакузито, не ми се занимава с простотиите им.

– Моля ти се. Искам да отида. Хайде, ще ти се реванширам.

– Надя...

– Моля ти се, Алекс.

Мина ми през ума да се опитам да убедя Борил да не ходи, ако него го нямаше, тя да си се оправяше, но нямах шансове и го знаех.

– Ако трябва да газя някоя кал ще те убия, да знаеш.

– Няма, много ще е готино. Ще видиш.

Ъхъ, видях. Както каза Димака:

– Все едно пак съм на 18. Нагъчкан съм като сардела в руска кола, дето друса като трактор и само на моите колене няма гадже. И едно време беше така.

Е, аз пък щях да съм по-доволна под задника ми да беше седалката, вместо ръбестите крака на либето ми. Като го гледах и той не умираше от щастие, че съм виснала отгоре му. Какво да се прави, с годините мераците отстъпват място на желанието за комфорт. Е, не винаги. Доколкото виждах Надя и новото и другарче нямаха нищо против ситуацията. И се възползваха точно както когато бяхме на 18. Е, лошо няма, пича е разведен и сам. И е сравнително готин. Горкия Димак, Надя го беше набутала по средата ни, сигурно наистина му беше гадно.

Когато се прибираме и казвам:

– Наистина искам да те убия, така че ти ще се оправяш с нап-аджиите.