"И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе.“¹

На Борил му отне почти четири дни, за да провери че не съм му заложила капан. Даваха на Кали да ми се обажда по веднъж на ден, всеки път по различен начин, един път телефон, друг път месинджър и винаги съвсем за кратко. Рано сутринта на петата сутрин се събудих от някакъв шум, бях заспала свита с дрехите на дивана, Борил седеше в едно кресло срещу мен и ме гледаше. Седнах на дивана:

– Ако ще ме убиваш тука постели найлон, иначе много ще изцапаш.

Той ме изгледа:

– Забавно ли ти е?

Поклатих глава:

– Никак, не съм си виждала детето и сестра ми от седмица.

Борил направи физиономия:

– Аз съм нормален за разлика от тебе, и двамата са добре. У нас са.

Зяпнах го:

– У вас?!

– А къде? Не исках да ми лепнат и отвличане на дете, затова закарах Борислав при баба му. Казах на сестра ти, че трябва няколко дни да останат у нас, защото някой е влизал у вас и сега проверяваме кой е и защо и затова не трябва да ти се обажда.

Въздъхнах:

– А на Алекс какво каза?

Борил се размърда на креслото и си кръстоса краката на другата страна:

– Истината, че не съм могъл да реша дали се опитваш да ме изнудваш или си ме продала. Сега вече знам, че е било изнудване, само не ми е ясно защо. Малко ти се видяха парите, които потроших по тебе и детето ти ли? Или понеже се държа добре, реши че съм глупак който можеш да си работиш както искаш? Какво си помисли, той е все пиян, лесно ще му направя някой уличаващ запис и после ще го цицам?

Погледнах го и се замислих откога не съм го виждала съвсем трезвен, май имаше половин година и повече... Разтърках си челото:

– Не съм те записвала, кълна ти се в детето си. Исках само да поговорим, но ти разбра всичко погрешно и... И си прав, много грозно беше да ти искам пари. Просто... не знам какво да правя, когато Алекс ми каже да си тръгна. И тези неща, които съм правила за теб, страх ме е. Може да ме осъдят за това.

Борил се наведе към мен:

– За к'во да те осъдят, бе мойто момиче? За това, че си събирала колонки от цифри на хвърчащ лист ли? Защото за мене ти това си правила само, прости сметки. Ползвам те за елка, бе слънце. Да съм те назначавал на работа? Ти да си се подписала някъде като човека, който осчетоводява? Да носиш отговорност за нещо, защото подписа ти седи под някой документ? Правиш едни бакалски сметки на един хвърчащ лист и това е.

Погледнах го в очите:

– Ако вече не съм при вас и нещо се обърка и ме подгонят, ще ме измъкнеш ли?

Той замълча и аз поклатих глава и се изправих, до тука с филма с хепиенд. Делото по спасяване на давещия си е дело на самия давещ се. Толкова. Тръгнах да излизам и Борил се обади зад гърба ми:

– Сега знаеш ли за какво се чудя...

Обърнах се към него и той вдигна ръка да отмята на пръсти:

– Чудя се дали да ти обърша два шамара, задето ме направи на дива кокошка тая седмица. Задето си ми попиляла сума ти пари с тая скапана пералня или защото продължаваш да ми се правиш на многострадална Геновева. В голяма чуденка съм за кое точно да те надера първо. Но все за едно от трите ще да е, жена не ме беше вбесявала така скоро.

Загледах се към прозорците, навън се развиделяваше и светлината се мъчеше да пробие през завесите. Отидох и ги дръпнах. Зимното слънце изгряваше мъртвешки бяло. Казваха, че ще вали сняг днес, но сега нямаше сняг, само гаден вятър и голи, плачещи дървета. Така изглеждаха, сякаш плачат. Седях и гледах през прозореца. Исках да съм в планината. С мама и татко. Исках да бяха живи и да имаше при кого да отида. Да можех да си тръгна оттук и да си отида вкъщи. При хора, които ме обичат. Да е топло, уютно и някой да се погрижи за мен. Не защото очаква някакви ползи от мен, а просто защото ме обича, така както само мама и татко обичат, без да очакват нищо в замяна. Гледах планината, но тя си оставаше все така далечна. Долу на улицата зъзнещи хора се качваха в скъпите си коли към поредния ден изпълнен с измами. Те щяха да мамят, тях щяха да ги мамят, едно безкрайно абсолютно безсмислено надлъгване в което минава живота ни. И за какво, за коли, храни, дрехи и ненужни дреболии... За да седнем на маса и да се тупаме в гърдите какво имаме повече от другите... а как сме го постигнали... толкова много малки мръсни тайни... но те нямат значение, нали... единственото което има значение е какво имаме... Колко струва един човек... колкото постигнатото, колкото платеното или колкото изплаканото...

Обърнах се към Борил:

– Ако мислиш че ти дължа пари за пералнята, сметни си ги и след два, три месеца като се устроя ще започна да ти ги изплащам на части. Колкото до тази седмица, съжалявам, не исках да става така. Но може би е по-добре, че стана. Понякога е по-добре ужасен край, отколкото ужас без край. Обади се да докарат Бори и Кали, моля ти се. Не искам да говоря с Алекс преди да съм си оправила всички неща. Ако искаш кафе иди си направи, аз трябва да си взема душ, защото ще пътувам после.

Борил насочи пръст към мене:

– Тия женски чалъми „сърдита съм, отивам да се оправям сама“ няма да ми ги разиграваш, че наистина ще те надера. Като си обатачила нещо и ти трябват пари идваш и ми казваш като човек „Бори, трябват ми толкова и толкова за това и това.“ и ще ти дам. Ако си огафила нещо и те изнудват, идваш, казваш ми, чупя му главата на отворкото и приключваме. И със змия да си спала и човек да си убила, ще те покрия и ще те измъкна. Ако та заключат някъде, вдигаш телефона, звъниш ми, идвам и те измъквам. Не ти трябват адвокати, аз ше дойда. После ако трябва всичките адвокати в света ще ти докарам. Циркове обаче няма да ми играеш, щото на идея си нямаш колко ме вбесяваш. За Алекс не знам каква муха ти е бръмнала, че ще те гони, ама най-много и нея да си е вбесила нещо ей така и да е избухнала. Ще идеш, ще и се извиниш и ще се оправите. Тя ми вика, че нищо не ти е казала, ама де да ви знам, вие и двете ме лъжете мене за тия работи. К'вото и да е станало, ти ше идеш да и се извиниш. Ти си младата, ти трябва да се покориш.

Изгледах го и той ми направи пак физиономия:

– Какво, едно време снахата целуваше ръка на свекървата като и отиваше в къщата. И каквото кажеше старата, това беше. И нямаше като сега да се съобразяват, сакън да не засегна снахата. Отишла си и в къщата, дете си и, ще я слушаш. Като идеш на нейното място тебе ще те слушат. Сега много отворени станахте всички и никой не уважавате. И се научихте „няма да ме командваш, аз ще се оправям сама“, ама нещо хич не се оправяте, само устите ви големи и после три реда сълзи и сополи „мамо, тате, дайте пари, че свършиха“. Отиваш да и се извиняваш на Алекс или ще те надера.

Погледах го, но ми се видя абсолютно безсмислено да се обяснявам и само кимнах:

– Добре. Обади се да докарат Бори, моля те.

Той си погледна часовника:

– Е, то 6 часа още, като се събуди, ще го докарат.

– В седем трябва да излизам и не знам колко ще се забавя, искам да го видя, моля те.

– Ами мини оттам и си го вземи, къв ти е проблема. Той до седем ще се събуди.

Проблема ми беше, че нямах време да се разхождам до другия край на града, защото щях да закъснея за много важна среща, а се бях побъркала без детето си, но пак ми се видя безсмислено да се обяснявам с Борил, резултата щеше да е същия.

– Отивам да си взема душ.

– Добре.

Пресегна се за дистанционното и си пусна телевизора, явно нямаше намерение да си ходи.

Влязох в банята, заключих вратата, отворих душкабината, пуснах душа, свалих си дънките и тениската и само по бельо седнах на ръба на празната вана. После размислих, завъртях се, седнах с крака във ваната и се загледах в пода. Банята беше голяма и подът представляваше 3д картина на два щастливи делфина с глави над водата. Обичах да ги гледам. Изглеждаха наистина щастливи.

Седях вече десетина минути така и изведнъж нещо изщрака. Обърнах се стреснато към вратата и видях Борил да наднича.

– Затвори веднага вратата! - изкрещях ядосано.

Той направи сконфузена физиономия и тръгна да затваря, но в следващия момент я отвори нацяло и буквално се затича към мен.

– Излез ведн...

– Недей, не го прав...

Гласовете ни се сляха. Трябваха ми мигове, за да осъзная, че е видял окървавения скалпел в ръката ми. По дяволите. Водата от душа се изливаше с глухо кънтене в душ коритото, а Борил уплашено разглеждаше китките ми. Отпуснах длан и скалпела издрънча пронизително по дъното на ваната, Борил подскочи стреснато. Хванах ръката му:

– Всичко е наред, Бори. Нищо не съм направила, това не е кръв. Излез, моля ти се, гола съм.

Той се наведе и вдигна скалпела:

– Кръв е! Къде се поряза, къде?!

Бутна ми главата, за да огледа врата ми и аз хванах пак ръката му:

– В цикъл съм, от там е кръвта. Сега излез от банята, става ли?

Той застана за момент нерешително, после обаче изведнъж ме дръпна със сила и ме измъкна от ваната. Пусна ме на пода и аз го блъснах с две ръце:

– Какво по дяволите правиш?!

Той ме оглеждаше:

– Не съм видял на жена в цикъл да и трябва скалпел. Къде се поряза?

– Никъде. Стига вече.

Опитах се да се дръпна от него и да си взема хавлията, но направих грешката да се протегна към закачалката и...

– Гърдата ли си поряза?!

Надявах се сутиена да е попил кръвта, не беше. Тъничка струйка се стичаше по гръдния ми кош. Борил ме гледаше в очите:

– Нека да видя и да те превържа, моля те. Може да се инфектира, опасно е.

Той посегна към мен и аз хванах ръката му и му се усмихнах.

– Опитвах се да си извадя банела от сутиена, убива ми, а харесвам сутиена. Реших, че както е на мен ще ми е по-лесно и без да искам се одрасках със скалпела, когато ти изтропа. Излез, направи си едно кафе, аз ще се почистя, ще си взема душ и ще дойда. Обещавам да не се самоубивам, ако искаш да си по-сигурен ще ти дам и скалпела, само гледай да не се порежеш и ти.

Стоеше и ме гледаше...

– Всичко е наред, Бори. Излез, хайде.

Не излизаше. Просто стоеше и ме гледаше. И беше стъпил на носа на делфинчето. Бутнах крака му с моя:

– Хаос не може да диша.

Борил ме погледна озадачено и аз му посочих делфинчетата:

– Дясното е Хаос, а лявото Хронос². Хаос е бащата, а Хронос сина. Така ми изглеждат, Хаос ми изглежда по стар. Може да е заради петното на окото, не знам... На тебе как ти изглеждат? Всъщност, не знам защо реших, че са мъжки, може и да са женски, не знам. Или от третия пол. Делфините имат ли трети пол, как мислиш...

Исках да приказвам, защото... всъщност не знаех защо искам да приказвам. Просто ми се струваше нелепо да седим така в средата на банята, той облечен, а аз само по бельо. Представих си, ако Алекс влезе и ни види така... Аз... Всъщност май Хаос беше женски, приличаше на женски. В митологията обаче Хаос май беше мъж. Глупаво беше, началото никога не е мъжко, всичко се ражда от женското...

– Чакай, миличка... Спокойно миличка, спокойно. Всичко е наред. Няма нищо, спокойно...

Усещах пръстите му по кожата си, беше свалил сутиена ми. Не исках да го погледна, знаех че е видял и другите белези. Гледах Хаос и Хронос. Хаоса и Времето, хаоса на времето, времената на хаоса... И двете ми гърди отдолу целите бяха покрити с белези от порязвания. По човешкото тяло няма много места, където белезите да останат незабелязани, когато често ти се налага да се преобличаш пред други хора. Но много жени са срамежливи, така че на никого не му правеше впечатление, когато си свалям сутиена с гръб към другите в съблекалнята на фитнеса или спа-то. Е, понякога ми се налагаше да оставам и гола:

– Боже, това от какво ти е?!

Добре отработен смях:

– От див секс.

Зяпнал поглед:

– Сериозно?!

– Не, разбира се. Одрах се на едни ламарини при гмуркане в един потънал кораб / катастрофирах, наряза ме стъкло/ опитах да се прехвърля през един прозорец, че си забравих ключа и се нарязах като последна идиотка и т.н

Толкова е лесно да лъжеш, всичко е измама. Всичко е само илюзия, че нещо е истинско...

– Ела, миличка...

Също като мъжа до мен, кой от всичките е истинския... добрия, лошия... момчето с пауновия шушлек и синджира като кучешка верига на врата или човека с ролекса и костюма от Brioni³... Има ли значение... Истински е този, който виждаш в момента. Всички сме шизофреници с безброй същности.

– Трябва да сложим прахче, миличка. Много дълбоко е.

Бутам ръката му:

– Няма нужда, всичко е наред...

Но той вече рови в аптечката ми и след минута издухва от ръката си антибиотика на прах към раната. Бяло облаче полепва по червената пътечка, която скалпела е оставил. Ситни капчици кръв пробиват бялата пелена и той запраща ново облаче. Отново и отново. Накрая кръвта се предава и остава там, където и е мястото. На топло и сигурно. Ръцете му ме докосват, за да почистят излишния прах и това докосване... Очите му са потъмнели, потъмняват така когато се ядоса, но сега не е това... Страст, желание, нагон... Не, и това не е, той ме гледа в очите... Болка, това има в неговите. Но защо болка, не разбирам, трябва да е нагон... Прегръща ме и ме целува по косата:

– Нали вече няма да правиш така, миличка? Моля те, обещай ми да не правиш повече така. Моля те!

Не казвам нищо, сложила съм глава на гърдите му и слушам сърцето му. Ръцете му ме галят по гърба ми. Вдигам поглед към очите му и сега там има... диво чисто желание на мъж, който желае жена. Ръцете му събуждат копнежи и аз... Това е първичното, неконтролируемото, дошло от първата среща на мъж и жена там някъде в някоя далечна пещера толкова отдавна. Няма мисъл, има усещане, няма опит, има инстинкт, няма граници, има изгарящ огън, който подлудява...

А там някъде сина ми е в ръцете на една друга жена, смее и се и и приказва на неговия си измислен език. А тя му се радва и го сочи на своето дете:

– Виж Дари, Бори вече кара сам колата.

Две деца и четирима възрастни... Ръцете се плъзгат по кожата ми... Две деца и четирима възрастни оплетени от... не знам, болка, радост, гняв, щастие, от всичко наречено живот...

– Ела, миличка...

Искам да съм в планината с този мъж. Искам да лежа сгушена в него и да гледам как вали снега през малкия прозорец на планинската хижа. Искам да чувам пукането на огъня и да усещам огъня вътре в мен. Искам...

Вървим по коридора, завил ме е с хавлията и ме води... Една крачка... и аз правя тази крачка. Към кухнята, към стерилността на познатото и безопасността на правилното. Тялото му се люшва към спалнята, но после ме следва. Той знае, жената избира. Живял е достатъчно, за да го знае. Жената избира, защото тя носи кръста на живота... А мъжът... Мъжът може само да доказва, защо трябва да бъде избран...

– Ще оправя всичко, миличка. С бизнеса, с Алекс, всичко. Не искам да се притесняваш за нищо. Одеве не исках да те плаша, просто си приказвах. И тия дни, още като ме остави да взема Бори, разбрах че нищо не си направила, но ти се бях ядосал и... Съжалявам. Нали няма повече да се режеш... Като се притесниш за нещо, просто ела и ми кажи и аз ще оправя всичко. Нали ще ми казваш...

Прокарвам ръка през косата му:

– Всичко е наред, Бори. Добре съм.

Той ме гледа разтревожено и аз му правя смешна муцунка:

– Не знаех, че си перверзник. Под душа ли смяташе да ме гледаш?

Прави сконфузена физиономия:

– Пикаеше ми се, настинал съм. Стъклата на душкабината са матирани, жените се къпете със затворени очи, чух водата и... мислех, че няма да ме усетиш. Стисках, стисках, не можах повече. Китки нямаш, бутилки нямаш, къде да пикая? Жените се къпете по един час... Да им имам новото строителство, сто квадрата апартамент, един кенеф.

Засмивам се:

– Ако пак ти се пикае отивай, защото наистина трябва да се изкъпя. Ще пътувам после.

– Къде ще ходиш?

Замълчавам и той се навежда да ме гледа в очите:

– Къде ще ходиш?

Усмихвам му се:

– На любовна среща. Не любопитствай.

Замята кичур от косата ми зад ухото ми:

– Къде ще ходиш наистина?

Гледам го, прошарил се е и бръчките са превзели лицето му, въпреки съпротивата на скъпата козметика. Едната му вежда е прекъсната от стар белег. Отива му. Момче, което обича да се бие... Цялата му глава е в белези, но скъпите фризьори са добри, косата ги прикрива. Имидж. Богат, стабилен и улегнал мъж, така иска да изглежда. Защото така е правилно. Виждала съм и другия. Там, навън, в чужбина, където никой не го познава. С обръсната глава, размъкната тишъртка и усмивката на чаровен хлапак. И с оная странна татуировка на рамото, която никой не може да разбере. Кръст омотан с дебела желязна верига на края на която е закотвено сърце и надписа Semper Fidelis⁴. Винаги верен, на кого... никога не казва...

– На интервю за работа съм в София...

Той се усмихва и ме придърпва към себе си:

– Не, не си, защото вече си имаш работа и по-добра никой няма да ти предложи.

Поклащам глава:

– Не мога да остана на улицата без пари и без работа, Бори. Имам да гледам две деца. Работата е с добра заплата, в София е, класирах се по документи и днес ми е събеседването. Трябваше да е по-късно, но го изтеглиха за днес, не знам защо. Ако ме вземат, ще се преместим там. Близко е, Алекс ако иска ще и водя Бори да го вижда или тя ще идва. Кристиан и тук не мога да го накарам да дойде, така че... Ще преместя Кали в друго училище, на нея и без това не и харесва това и ще се оправим някак.

Седи и ме гледа без да казва нищо, после ме придърпва на рамото си и ме гали като малко дете по лицето:

– Няма да отидеш на интервюто, защото вече си имаш работа. Няма да останеш на улицата, защото вече си имаш къща и никога не трябва да се тревожиш за нищо, защото вече си имаш мене да се грижа за всичко.

Гледам го и той ми се усмихва. Навън е завалял мокър сняг и се лепи по стъклата на прозорците. Заглеждам се в снежинките и усещам дъха му по шията си...

Лежа на рамото му, там в една хижа високо в планината, и всичко е бяло и красиво. И истинско. Изпепеляващо истинско. Или просто ми се иска да е така, не знам...

1И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе.“ — Свето Евангелие от Йоана, 1:5.

2Хаос и Хронос – древногръцки богове

3Brioni – една от най-реномираните марки мъжки костюми

4Semper Fidelis – винаги верен