Барманът в полупразното лоби на един от най-реномираните хотели в града полираше отегчено чашите, когато влезе мъж на средна възраст в изискан костюм и седна директно на бара.

- Водка с кола и много лед, моля.

Можеше да бъде взет за банкер, или брокер, ако не беше разхърляната му, по-дълга от обичайното посребряла коса, още по-бялата му триднева брада, но най-вече обеците и сребърните пръстени по ръцете. Със сигурност криеше някоя друга татуировка под дрехите по поръчка. Може би беше в киното. Не, кинаджиите влизаха с гръм и трясък, а този не парадираше с показност. Или пък писател. Не, прекалено скъпарски беше облечен. Бармана нямаше време за повече размишления и подаде поръчката на клиента.

- Като влязохте бях готов да се обзаложа, че ще поръчате бърбън, или поне дванайсетгодишно уиски ...

Явно знаеше как да завърже разговор с клиенти. Не само заради бакшиша.

- На такъв ли Ви приличам? ... Всъщност вече почти не пия, това е по-скоро опит да си спомня младежките години, когато нямахме пари за повече от евтина водка и кола, но пък компанията беше много по-приятна ... Извинете, не исках да Ви обидя, знаете какво имам предвид.

- Няма нищо, не се притеснявайте.

- И много лед, обичах да ги пия с много лед. Направо го ядях, всички ми говореха да не го правя, че ще ми отидат зъбите, но кой се замисля за такива неща ... Сега съм с няколко коронки.

- Да донеса ли ваза? – бармана посочи с поглед огромния букет от разноцветни минирози.

- Да, благодаря.

- Ако не беше Свети Валентин щях да си помисля, че са за извинение.

Барманът явно знаеше как да завърже разговор, но не беше от най-тактичните. В случая, обаче, това нямаше значение.

- Всъщност са точно извинение ... Извинение за нещо непростимо, нещо, което направих преди много, много години ... Отдавна ли сте тук, къде е колегата Ви?

- Предполагам питате за предишния барман, не за колегата от другата смяна, защото той е още по-нов и от мен. Не знам какво стана, напуснал е преди аз да постъпя. Познавахте ли го?

- Чак да го познавам не, но го виждах тук всяка година на тази дата и винаги говорехме както с Вас сега.

- И отдавна ли е така?

- Може би десет години ... Не, десет станаха миналата, значи тази е единадесета ... Боже, как минава времето, тогава още бях с тъмна коса.

В този момент в бара влезе елегантна дама, може би малко по-млада от господина на бара и отиде директно при него. Рядко се виждаше съчетание на класа и женственост в едно, но тя притежаваше и от двете по много.

- Чаша розе, моля.

- Какво е това? – обърна се вече към господина на бара.

- Букет за теб – подаде ѝ цветята, но не понечи да я целуне. Или поне се закани, но не продължи.

- Знаеш, че мразя цветя ... Все пак благодаря, много са красиви.

- Мразиш цветята, или мразиш аз да ти подарявам цветя.

- Винаги след като ми подариш цветя следва изненада... и не винаги е приятна.

-- Да, знам, че често се държа като задник но в момента нямам задни мисли, повярвай... Все пак днес е Свети Валентин ...

- Точно, защото е Свети Валентин... Добре, извинявай ... наистина са много красиви.

- Сложила си обеците.

- Като не ми купуваш нови.

- Като не ми даваш да ти правя и подаръци... А и знаеш, че ги харесвам, вече мога да ти купя всякакви, но тези не бих заменил дори диаманти, помниш ли как ги спечелих на онзи панаир... Какво има, проблеми в работата, пак властната ти шефка?... Ако искаш може да пропуснем.

- Не ми се  говори за това, имам една вечер в годината далеч от работа, дом, деца и всичко останало и искам да ѝ се насладя. Взе ли стая?

- Да, още преди две седмици.

- Да се качваме тогава.

- Няма ли да вечеряме преди това?

- Май остаряваш, преди само чакаше да останем сами, за да ме награбиш ... Може би вече предочиташ да хапваш агнешко с картофи? ... Или проблемът е в мен? ...

- В теб? Та ти изглеждаш както в първия ден, когато те срещнах ...

- Знаеш ли, вече не те бива в комплиментите. – усмихна се игриво, отпи от виното и тръгна към асансьора.

В асансьора мина зад нея и щом вратата се затвори отмести косата от едното ѝ рамо и се наведе за целувка по любимата му бенка. Неговата бенка, както я наричаше. Мина бавно към врата, след това към ухото. Нежно, но категорично я хвана през кръста и сложи длан на коремчето. В този ми асансьора спря, вратата се отвори и тя ловко се отскубна от прегръдката му. Тръгна със сластна походка пред него докато не стигнаха стаята. Той отвори, тя влезе и започна бавно да се съблича. Не му даваше да я докосне, докато не остана само по чорапи, знаеше, че това го влудява.

...

Лежаха един до друг с погледи, вперени в тавана вече няколко минути. И двамата не бяха светци, но сексът преди малко беше един от най-страстните не само за двамата заедно, ами дори за всеки от тях поотделно с други хора.

- Все още знаеш как да накараш една жена да се чувства като върховна богиня и в същото време като най-пропадналата блудница.

- Благодаря.

- Не бързай, щях да добавя въпреки скромните дадености от природата – усмихна се шеговито тя ... или не съвсем, нямаше как да бъде сигурен.

- Боже, ти си единствената жена на света, която може да накара един мъж да полети в небето и в следващия миг да го върнеш обратно на земята, ама така, че да пробие дупка и в най-твърдата скала.

- Имаш ли цигари?

- Не ги ли отказа?

- Отказах ги ... за всеки друг ден. Днес е специалният ден, всички табута падат. Само да не дойда пожарникарите, вече никъде не може да се пуши.

- Спокойно, ще оправя нещата – той стана, взе един от чорапите си и го сложи на датчика за дим. – не е най-красивата декорация, но се надявам поне да свърши работа. Ще разберем скоро. Искаш ли вино?

- Взел си и вино?

- От любимото ти, както и чаши.

- Тази вечер наистина се превръща в специална.

Тя стана от леглото и тръгна към банята. Времето беше започнало да оставя следи по тялото ѝ, но беше все така грациозна и можеше да засенчи много млади момичета. Беше прекрасна. Не му личеше, стараеше се да го прикрива, но той обожаваше да я гледа. Когато се върна извади от чантата си ефирна нощничка, която вместо да прикрие, очертаваше още повече перфектните ѝ извивки. Той наля две чаши с вино и се върна в леглото. Чукнаха се без да си кажат „Наздраве”, но и нямаше нужда, погледите им казваха всичко.

- Знаеш ли, че Ник и Ивон са се разделили?

- Какво? Не може да бъде. Изглеждаха като перфектната двойка.

- Явно не. Или поне щяха да бъдат, ако Ник беше жена.

- Моля?

- Ивон си паднала по инструкторката си по йога.

- Знаех си, знаех си още преди години, усещах нещо в погледа ѝ ...

- Не ти ли се е искало ...

- Мечтай си, извратеняк такъв ... а и никога няма да ти кажа. Жалко за Ник.

- Зависи от гледната точка, може да се каже, че е бил късметлия, че е бил с нея в хетеросексуалния ѝ период.

- Може би си прав ... не знам, сигурно много го боли. А Дани и Моника?

- Те за радост са заедно. Не съм чул да имат проблеми, и без това имаме достатъчно проблеми във фирмата. Ти виждала ли си някой от тайфата?

- Редовно срещам Мими, децата ни са в един клас, пием понякога кафе заедно. Последната година доста напълня, може би има някакви здравословни проблеми.

- Колко неща се променят за една година ... И в същото време ние си оставаме все същите.

- Беше прав, имам проблеми на работа, но не с шефката. Сега аз съм на нейното място.

- Наистина? Честито, радвам се за теб, защо не се обади да се похвалиш?

- Не знам дали е за хвалба. Първо шефката получи нервен срив, назначиха ме временно на нейното място. След това се оказа, че няма да се върне. Или по-скоро не я поискаха обратно, беше им дала каквото може, изцедиха я и я захвърлиха с някаква мизерна компенсация. От месец официално съм назначена на нейното място и всичко е ... нямам сили, вече разбирам как се е чувствала тя, обвинявала съм я напразно. Сега всички мразят мен и имам чувството, че съм на прага на нервен срив точно като нея.

- Ще се справиш, вярвам в теб, сигурен съм, че ако някой може да се справи, това си ти. Заслужаваше отдавна това повишение, не обръщай внимание на обстоятелствата.

- При теб как е?

- С Дани удържаме положението, но от година на година става все по трудно. Честно казано още една година на загуба и може да закрием фирмата.

- Ти няма от какво да се притесняваш. Веднага ще те лапнат големите риби, все пак имаш три награди за копирайтър, това е като „Оскар” за бранша. Дори може да печелиш повече.

- Две, имам две награди. И не става въпрос само за пари.

- Разбира се, че не става въпрос само за пари, та ти си звездата, този, пред когото мъжете се кланят в страхопочитание, а жените боготворят и падат в краката. Великият рекламист не може да има шефове и да работи за някой друг, освен за себе си ... Даваш ли си сметка, че егото ти не винаги ти е от полза, ами често те дърпа надолу?

- Не ми се говори за работа, още повече не ми се правят психологически анализи. Как е Марти?

- Расте. Скоро ще влезе в пубертета и съвсем не знам какво ще правя. Вече не прекарваме толкова време заедно, има си приятели, предпочита тях. Чувствам се излишна, не споделя както преди, а пък мен точно това ме притеснява. Имам чувството, че се превръщам във властно и задушаващо чудовище ... Само да не кривне към наркотиците, това най-много ме притеснява.

- Сигурен съм, че ти си най-прекрасната майка на света.

- Ти пък откъде знаеш ... Скоро ще трябва да сменя училище, не знам дали ще го приемат в елитните гимназии.

- Мога да се обадя тук, там, знаеш, казвал съм ти го сто пъти сигурно.

- Знам, но не искам. Казах ти, не е твое дете, не се бъркай.

- Не се бъркам, просто предлагам помощ. И знам, че не е мое дете, не спираш да го повтаряш, все едно ми го натякваш. Но е твое дете и предлагам помощ.

Мълчанието стана неловко и следващите му думи не разведриха атмосферата.

- Как е съпругът ти?

- Казва се Борис и е най-свестният човек на света, както и възможно най добрия втори баща за Марти.

- Не искам да знам как се казва, не смятам да се запознавам с него. И все пак днес си тук.

- Да не би да ревнуваш?

- Да ревнувам? Не, не ревнувам, съжалявам го ... Извинявай, не исках да те обидя, тази вечер ми става навик, първо бармана, сега теб ...

- Не искаш, но така прозвуча. И няма защо да го съжаляваш, той е  наясно с положението, още като се събрахме му дадох да разбере, че не е любовта на живота ми. Въпреки това триста шейсет и четири от триста шейсет и пет дни в годината се опитвам да бъда перфектната майка, съпруга и домакиня като в същото време се опитвам да градя кариера, да бъда интересен събеседник на приятелски партита и перфектната половинка на семейни тържества. И искам за себе си само един ден в годината, един скапан ден, в който да бъда точно обратното на всичко това. Той знаеше това и се съгласи. Вече няколко години без да пита нищо, нищичко ...

- Да, при това какъв ден, Свети Валентин ...

- Тогава започна уговорката ни, какво да направя, че точно в този ден се срещнахме отново след дълга раздяла и се уговорихме да се срещаме всяка година на тази дата. Само и единствено на тази дата, в този хотел, без да се виждаме и чуваме през другото време каквото и да става. Или предпочиташе, онази година, когато срещнах Борис да не дойда?

- Не, разбира се ... Всяка година чакам в бара и стомаха ми се свива дали ще дойдеш. 

- Боже, кого залъгвам, това рано, или късно всичко това ще избие ... Понякога ми се иска и той да си има някоя, че да не се чувствам толкова виновна. Аз съм кучка ...

- Не, не си ... Не си кучка. Ако има някой виновен, това съм аз. ... Спомняш ли си как се срещнахме отново?

- Да, още ти бях ядосана. Много, много ядосана. Не исках да пием даже кафе, а посрещнахме изгрева в този хотел. Още се чудя как нямаше някоя среща.

- Всъщност имах.

- Какво, вързал си тенекия на някое момиче точно на Свети Валентин?

- Да не предпочиташ да бях отишъл при нея?

- Ами ... Не, разбира се ... Но това не ме кара да се чувствам по-малко виновна ... Ами при теб как е, как се казва поредната късметлийка? – на „късметлийка” направи знака за кавички.

- Ан.

- Ан? Не се ли казваше така и предната от миналата година, знойната моделка? Как въобще ги различаваш?

- Не ги различавам, същата е.

- Същата? Не може да бъде, това вече е за отбелязване, Казанова има връзка, дълга повече от година, дори нашата не издържа толкова.

- Да, и това ме плаши ... Всъщност май направих голяма глупост.

- Какво си направил?

- Предложих ѝ.

- Предложил си ѝ? Горкото момиче ... шегувам се, разбира се. И защо да е глупост?

- Защото не го бях подготвил, дори нямах пръстен.

- Та ти винаги си бил импулсивен ... добре, де, инфантилен. От кога това е проблем.

- Проблем е защото го направих от страх. Бяхме на почивка на Карибите, аз стоях на терасата на ресторанта, пушейки цигара и я наблюдавах как танцува на дансинга, заобиколена от всякакви обожатели с плочки и коси, в които все още няма и един бял косъм. Уплаших се кога ще я загубя и първото нещо, за което се сетих беше да ѝ предложа. И тя взе, че се съгласи. Не знам защо, но се съгласи.

- И кога е сватбата?

- Не сме определили още?

- Какво, ти луд ли си? Трябва да се е случило лятото, минала е поне половин година, а нямате дори определена дата. Не започвай пак.

- Какво да започвам?

- Да отлагаш. Стане ли напечено, ти или бягаш, или отлагаш.

- Не знам ... Наистина не знам.

Отново настъпи неловко мълчание, което отново тя разчупи.

- Ще трябва някой ден да спрем с това, нали?

- С кое?

- С това тук.

- Да ... Не искам.

- И аз ... Но трябва.

- Да, трябва. Но не мога да спра, все още не мога. Моля те, нека не решаваме сега, нека да си дадем поне още една година.

- Една година. И тогава ще решим.

Двамата се прегърнаха нежно и започнаха да се целуват така, както се бяха целували преди много, много години. Само, че този път не с надеждата на младостта да прекарат живота си заедно, а с отчаянието на обречените, че съвсем скоро ще загубят това, което в момента държат в ръцете си. Започна да я целува по цялото тяло, докато не стигна коремчето ѝ.

- Обещай да е само мое. С когото и да си, каквото и да правиш, както и да

те чукат, където и да те целуват, ... само не и тук, обещай да не го даваш на никого, искам да знам, че това коремче е само мое.

  …

Лежаха с вплетени тела и един зад друг като лъжички, той беше зад нея и усещаше уханието на косата ѝ. Беше я прегърнал толкова силно, че още малко и щеше да ѝ причини болка. Тя беше хванала ръцете му все едно ги крепеше да я прегръщат. Сам не разбра как тихо каза.

- Обичам те.

Тя се отскубна като попарена и се отдръпна почти до края на леглото.

- Какво ти става? ... Никой не обича жена, която до преди малко е чукал, все едно чука уличница

- Това е истината.

- Ама какво ти става наистина, защо разваляш всичко. От години имаме уговорка, срещаме се на тази дата, в този хотел, чукаме се, говорим за всичко, чукаме се и на следващия ден забравяме за другия до следващата година по това време. И най-вече, без никакви чувства, никакви, абсолютно никакви.

- Не мога да те позная, до преди малко беше най-любящата жена на света, онова невинно девойче, в което се влюбих преди години, а сега си най-студената и отчуждена ледена кралица, която може да съществува ... Познавам те, знам, че вярваш в любовта.

- Вярвах ... вярвах, докато един мръсник не преспа с най-добрата ми приятелка.

- Беше преди години, бях млад, глупав и хиляди пъти съм ти казвал, че съжалявам., беше грешка.

- Щеше да бъде грешка, ако се беше случило един път, не в продължение на месец зад гърба ми. Колко удобно, да забравим  миналото ... Но защо винаги трябва да го забравят точно тези, които са наранени?

Той стана от леглото, потърси дрехите си, разпилени по пода, намери сакото си и извади от единия джоб малка, червена кутийка от кадифе.

- Какво правиш, не искам да виждам годежния пръстен за твоята кукла ...

- Не е за нея, от вътрешната страна е написано твоето име – отвори кутийката и тръгна да коленичи.

- Съвсем ли полудя, аз вече съм омъжена ...

Тя скочи и започна трескаво да се облича, не беше успяла съвсем, когато събра останалите дрехи, взе чантата си и буквално изхвърча от стаята. Той остана да стои все така коленичил, чудещ се дали да хукне след нея, или да потъне вдън земя, когато тя влезе отново и се пресегна да вземе от нощното шкафче телефона, който беше забравила. Той усети, че има само една възможност и хвана ръката ѝ в последния момент, преди тя да успее да хукне отново навън. В този миг видя как една дамска чанта се беше устремила към главата му, а малки., нежни юмруци започнаха да се сипят върху него.

- Копеле мръсно, копеле, негодник такъв, защо ми причиняваш това, защо, защо, защо ...

Започна да ридае и той я прегърна, макар да не беше сигурен дали тя има нужда точно от неговата прегръдка.

- И какво очакваше? Да ти се хвърля на врата и да заживеем като в приказка? ... След всичките тези пропилени години? Как ще стане, кажи ми как ще стане това? И какво да правя аз, та аз съм омъжена, имам съпруг, при това любящ, най-прекрасния човек на света. И Бог ми е свидетел, може да не изпитвам страст, но наистина го обичам. Ще бъде ужасно наранен, а точно той не заслужава това, не искам аз да му го причиня ... Не мога да повярвам, че дори допускам такава възможност ... Ами Ан? Какво ще правиш с нея? Помисли ли въобще преди да направиш тази сцена преди малко?

- Млада е, има хиляди ухажори, ще се справи. Ти сама каза преди малко, че ще бъде по-добре без мен.

- Но каза ли ѝ въобще? Или тя ти е резервния план, ако аз не приема, Боже, толкова си ...

Отново настана неловко мълчание.

- И как така реши изведнъж, че аз съм жената на живота ти и не можеш да живееш без мен?

- Винаги съм го знаел. Това не става за един ден. Всъщност става, но още в първия ден. Когато срещнеш една жена веднага знаеш дали искаш да бъдеш с нея.

- И какво направи като си го знаел? Занимаваше се с всякакви, от манекенки до секретарки докато ходехме, след това ме заряза и продължи бохемския си живот, докато се правехме на влюбени по един ден в годината ... Защо сега?

- Защото усещах, че всичко това е на път да свърши. Преди малко говорехме точно това.

- Защо чак сега?

- Защото ме беше страх, че ще стане точно това, което се случва и ще загубя дори този един ден в годината. Всички си мислят, че съм суперуспешен и щастлив, че водя интересен живот ... Първото може и да е вярно, може и да съм успешен в кариерата, но второто ... Не съм щастлив, водя празен, безцелен живот и единственото, заради което ставам сутрин е очакването за този един ден в годината, който ще прекарам с теб.

- И какво се очаква от мен сега? Да зарежа всичко и да хукна с теб? Как ще обясним всички тези пропилени години? Та ние имаме толкова много минало заедно и още повече минало разделени, че то ще отрови всякакво бъдеще. В нашата приказка няма „И заживели  щастливо” И дори да заживеем заедно до кога това? Вечно да съм в очакване кога ще забравиш тези думи и ще хукнеш пак да кръшкаш, докато аз страдам вкъщи? Дори да съм готова на това, дори да съм готова да нараня други невинни хора, не мога да го направя. Имам дете, син пред пубертет, който се нуждае от сигурност, майка, баща и всичко друго, но не и от модел за подражание като теб.

- Мога да се променя, знам това, мога да се грижа за теб и за сина ти. Мога да се променя, трябва ми само твоята вяра и твоята любов. Без тях съм загубен ... Моля те, нека не решаваме сега, говорихме го преди малко, нека да не бързаме. Искам само да продължим да се виждаме, ако трябва без секс, без тайни срещи. Дай ми само възможност да ти покажа какъв мога да бъда и след това реши. 

Тя седеше на ръба на леглото, а той все още беше все така коленичил пред нея.

- През целият си живот съм обичал само теб. Опитах се сам да се убедя, че не е така, подложих на изпитание чувствата си към теб като бягах далеч, за да проверя дали няма да изчезнат ... Сега мога със сигурност да кажа, че са тук и са по-силни повече от всякога. Чувствата ми към теб устояха на изпитанията, но цената се оказа твърде висока и винаги ще съжалявам за това. Но не искам да прекарвам повече и ден без теб. Обичам те, знам, че и ти ме обичаш ... Може би не така, както аз теб, все пак жените, след като веднъж родите дете може да дарите същата всеотдайна любов само на друго дете, но не и мъж, пък бил той и любовта на живота им преди. Но знам, че м/у нас любовта я има, а не е ли това най-важното? Не е ли най-важно да научиш децата да обичат и да бъдат обичани? И как ще го направиш, ако сам не можеш да им покажеш как става това?

Наведе се и постави глава в скута ѝ като в същото време я обгърна с ръце през кръста, а тя се наведе над него и постави глава на гърба му. Не разбраха колко време мина, може да са били две, може да са били двайсет минути, когато тя се изправи и тихо каза.

- Почти е сутрин ... трябва да взема един душ, да отмия емоциите, толкова съм прегряла, че се чувствам направо празна ...

- Да го направим заедно – нотка надежда се долавяше в гласа му – ще отида да затопля банята

Тя само кимна с глава и това му беше достатъчно, за да скочи. След малко, вече под душа се провикна.

- Готово е, водата е супер, идвай.

Продължи да се наслаждава на стичащите се по тялото му струи, тя имаше право, беше много освежаващо. Към желанието му да я прегръща до несвяст се присъедини още едно, да правят любов.

- Идвай, или ще започна без теб – направи опит за нелепа шега.

Видя, че на рафт до душа имаше оставен хотелски шампоан, скъса опаковката и я изсипа на косата си. В мига, в който шампоана опари очите му, ужасна мисъл попари съзнанието му. С всяка изминала секунда ставаше все по-очевидно. Остана неподвижен дълго, не смееше нито да я извика отново, нито да излезе от банята и само струите вода криеха сълзите, които напираха в очите му. Накрая спря душа и отиде в празната стая. На нощното шкафче, обърната на една страна като след катастрофа стоеше червена, кадифена кутийка, а в нея все още се крепеше скъп пръстен с диаманти. До него тя му беше оставила чифт евтини, но безценни за него обеци.