Гъсто е, силно е, с тежък аромат. Удря направо в главата, но на другия ден се чувстваш по-бодър от всякога. Най-добрият сорт за вино от баберка е кабернето. От личен опит го знам.

              Дачо Кантонера го уволниха от железниците преди двадесетина години. Остана си на село, в бащината къща. Кирпичена, на един етаж, три стаи една след друга. Постегна покрива, вароса стените, разчисти обраслия с тръни двор, после изкопа кладенец, за да има поливна вода. И заживя сам всред тишината на дългите вечери, огласяни само от кучешкия лай и песента на щурците. Апартамента в града остави на жена си, която го напусна малко след това, нямаха деца и това не го разстрои чак толкова. Само понякога, провесил мъжкото си пране на дългата тел между двете черници в края на двора, си мислеше, че не е лошо да си намери някоя самотница като него. Но времето си минаваше неусетно и това не се случи.

              Есента, на границата със зимата, беше за Дачо време за баберка. Сутрин мъглата все още пъплеше по изораните коловози на селския път нагоре, към големия лозов масив при скалите, а той вече беше напълнил половин найлонов чувал със сухи чепки грозде. Ръцете му се обагряха в тъмночервено, лепнеха от сладост, а осите обикаляха небръснатото му лице. Забърсваше потта от челото си и малко след пладне сядаше между редовете да хапне сирене, домати и евтина наденица, която често купуваше на вересия от селския магазин.  Надвечер слънцето огряваше превития му гръб, зад който надолу по пътя влачеше една дървена триколка, натоварена с десетина чували баберка. Лозята бяха вече стари, но все още раждаха и нямаха обиране. Още същата вечер опушваше с вряла вода голямата бъчва, добавяше вода към смачканите в един очукан леген чепки, и каталясал се унасяше в доволния си вече самотен сън.

              Една ранна декемврийска нощ, тъкмо виното беше вече прекипяло и тихо зрееше в пресипаните малки бъчонки в пристройката до старата къща, ухото му долови приглушен кучешки лай, по-скоро жално хриптене, навярно имаше хора в двора. Нахлузи ботушите, взе брадвата, опряна на прага, и излезе навън. Звездите ярко светеха, месечината се хилеше, извита като сърп около тях, и тогава видя двете сенки, които изнасяха на смълчаната улица пълните буренца. Извика след тях, нещо златно проблесна около врата на единия. После изведнъж усети как му притъмня пред очите, ударен отзад в тила с нещо метално и твърдо. Когато се съвзе, кръвта му беше напоила ризата, усети сладкия ù вкус в устата си, беше гъста и с аромат на вино от баберка. Помъчи се да си припомни лицата на двамата, и внезапно си каза, това със синджира беше онзи младият пияница от края на селото, който не излиза от кръчмата вече цяла година. А чака дете, беше разбрал това случайно, когато предния ден си купуваше хляб на площада, където с трима негови авери пиеха бира, седнали направо на  разбития тротоар пред магазина.          

            Ванко се роди два дни след онази нощ. На втория месец забелязаха, че на гърба си има белег, сякаш изсъхнала чепка грозде. Растеше заедно с него, и след няколко години децата му сложиха прякора Кабернето. Но не беше само това. Момчето имаше умни очи, беше здраво, но заекваше и странеше дори от приятелите си. После майка му замина за Гърция, остави го в ръцете на винаги пияния му баща, който не се интересуваше дори в кой клас е малкият. Така израсна до пети клас, когато един ден почука на вратата на Дачо.

           -  Ще ми дадеш ли вино, имам пари да ти платя.

           -  Не си ли малък, за да пиеш - му се сопна Кантонера, тъкмо почиваше от плевенето на няколкото реда царевица, която беше посял в двора си.

           -   За баща ми е, ще ме пребие, ако се върна без вино. Твоето било по-хубаво от магазинското, така казва - протегна ръката си Ванко, стискаше в ръце пет евро.

             Парите, които му праща майката, веднага се досети Дачо и се запъти към избата. Дървената порта изскърца зад момчето, когато изведнъж се учуди, ами малкият дори не се запъна в разговора, както винаги. Каква ли ще е тази работа.

             Изминаха три-четири години, идването на есента не тревожеше толкова много вече побелелия Дачо. Нагоре в лозята идваше да му помага младият му приятел, Ванко. Момчето рядко приказваше, но си личеше, че расте умен и работлив. Искаше, като порасне, да замине при майка си да ù помага и да дели с нея самотата в пустата му чужбина.

            - И това ще стане, сине – погалваше го с напуканите си ръце Дачо и незабележимо от него въздъхваше.

              Един ден, в края на лятото, мъжът облече най-здравите си и чисти дрехи, взе селския рейс и отиде в големия град. В джоба си беше сложил плик, омотан със тънък сезал. Вътре грижливо бяха сгънати около двеста евро. Наложи се доста да почака, когато влезе при гледачката. Една стара жена, но с ясен, тежък и остър поглед.

             -   А, ти за момчето ли си дошъл- направо започна тя. Ще го излекувам, бъди рахат, ти само идните три седмици недей с никой да говориш, останалото остави на мен. Носиш ли парите, иначе няма да стане.

               Идващите двадесетина дни никой не видя Дачо да излиза от къщи. Комшиите, дошли за малко да го навестят, дори го помислиха за онемял. И така на четвъртата седмица в селото се разчу, че Ванко проговорил, сякаш никога не бил заеквал. Дори петното на гърба му било започнало да се изличава. Странна работа, си казваха хората, как ли стана тази работа, ама нали всяко чудо за три дни…

               Един ден, преди есенната баберка, при Кантонера дойде Ванко.

             - Чичо Дачо, заминавам, вече съм на осемнадесет. Ще ти пиша, само не знам кой ще ти помогне за лозето. Но догодина, живот и здраве, тук съм за седмица, ще ти помагам пак. Че ти къде си без виното от баберка.

               И сега навън отново е зима. Той стои пред малката маса, на която има сирене, последните откъснати домати, почти зелени и евтината наденица, купена на вересия от селския магазин. Но в чашата му отново искри с тежкия си аромат виното от баберка. В ръцете си държи плик, селската поща този път го е зарадвала, както никога до сега. Слага очилата си, започва да чете, и нещо му премрежва погледа, бърза да изтрие очите си и сякаш чува гласа на Ванко.

               ” - Чичо Дачо, с мама сме много добре, вече започвам трети месец тук, при нея. Лесно си намерих работа, дори се харесах с едно момиче, и то от нашите села наблизо, случайност някаква. В неделя обикновено излизаме навън, тук морето е по-топло от нашето. Не че съм ходил на нашето, но така разправят. Понякога си поръчваме освен храна, и бутилка вино. Бяло или червено. Те тукашните вина са много хубави.

                  -  Но, чичо Дачо, никой не прави такова силно, ароматно и гъсто вино, като твоето. Вино от баберка, майстор си ненадминат, това да го знаеш. Обещал съм догодина, като си дойда на село, да взема една бутилка насам. Да разберат всички кой е чичо Дачо и какво вино умее да прави. И то от баберка, а нямам си на представа какво ще бъде, ако го направиш от истинско грозде.

                  - Поздрави от твоя син, Ванко.”

                  В чашата се търкулнаха две кротки сълзи, и дали от тях, но за първи път от онази декемврийска нощ вкусът на виното беше само на грозде, дори и цветът му се стори друг.

                  Не беше цвят като кръв тъмночервена. Беше само цвят тъмносин, на баберка от истинско грозде.

                          24.11.2010                                    Любомир Николов