Виновен
Черното БМВ, последен модел, което караше клиентът ми, ме остави до градинката на булеварда. Излязох със самочувствие. Бях му свършил добра работа и бях получил добро заплащане. Лимузината форсира показно и се загуби в големия град...
В градинката на ъгъла един стар познат-букинист продаваше прашасали книги. Обикновенно само гледах, защото книгите ми се виждаха скъпи за техния статус – по около 5-6 лв. едната, достатъчно за обилен обяд в някоя скромна закусвалня. Но този път започнах да се ровя с намерение да купя.
Книжарят разговаряше с една женица, стиснала под мишницата си метла и дървено сандъче за листа, такова, каквото помнех от своето детство. Зад нея беше сивия полунапълнен чувал. Кимнах им фамилиарно и продължих да търся нещо ценно за четене.
Обикновено човек купува такива неща от чувство за носталгия по детството и младостта. Неволно се заслушах в репликите на книжаря.
– Виждаш ли го тоя там, дето рови из книгите?
Жената кимна.
– Дължи ми 700 лева и се прави, че не ме вижда – книжарят говореше нарочно високо, за да го чуя.
– Седемстотин лева? – повтори учудено жената. Сякаш не й се вярваше, че някой може да ти дължи толкова пари.
– Адвокат и кара черно БМВ. Последен модел! – добави оня. – Виж го хубаво! Фрашкан е с пари, а се прави, че не ме познава.
Започнах да се ядосвам. Вярно, бях му споменал, че имам БМВ, но мойто беше на 20 години, очукано и раздрънкано, с ръжда и тел по него, да не му падне бронята...
Жената ме зяпаше откровено, сякаш не вярваше, че един такъв адвокат може да се рови из мръсните кашони с книги.
– Не е вярно – обадих се аз. – Нищо не му дължа. Той ми дължи 15 лева.
Това беше гадно от моя страна. Че не му дължах седемстотин лв, беше очевидно, откъде беше измислил тая сума, не знам. Но че му бях платил двете сметчици за тока на боксониерата, за да не му го спрат, беше вярно. Беше ми се обадил една петък вечер от телефона на случаен минувач, (нямаше телефон нито вкъщи, нито преносим мобилен).
Не мислех да му ги искам, но сега ме ядоса.
– Ти ми дължиш 15 лева – повторих – знаеш!
Книжарят се усмихна накриво. С тая плетена синьосива шапчица, кривната на една страна, приличаше на някакъв изпаднал Дядо Коледа. Ръкавите на анцуга му бяха порядъчно отъркани и кирливи край китките, беше се наметнал със стара шуба, а на колената си имаше бежов плетен чувал, върху който чоплеше семки. Сигурно нямаше зъби да ги люпи.
– Не го гледай, как е облечен – продължи той – ама е много добър адвокат, казвали са ми. Оправдава виновните винаги. И е писател, хъм, има добри неща, ама много ошỳмен...
– Какво? – не разбра жената.
– Много шума има в думите му, стрино! – рече назидателно книжарят. – Това дето го събираш сега, шума! Листа, тръняк, разбра ли!
Жената ме погледна още веднъж, вдигна рамене и си тръгна като влачеше чувала след себе си. Беше започнало да се мръква.
Приближих към книжаря.
– Що ги приказваш тия – рекох – знаеш, че нямам скъпа кола, онова беше на клиента, нито толкова пари...
– Тия ги разправяй на шапката ми – рече. – Имаш ли цигари?
Много добре знаеше, че не пуша, но сега му бях ядосан и нямаше да му купя дори малък пакет от три лева.
– Сега само минавах – рекох. – Бързам, трябва да се прибирам.
Книжарят ме погледна в очите.
– От три дни вися тук, една книга не съм продал.
После скочи и ме хвана за реверите на шлифера.
– Знаеш ли, богато копеленце, че ми иде да смачкам всички като теб!...
Дишахме си един друг в лицето известно време.
После ми се усмихна и седна кротко.
– Не се впрягай, знаеш, че се шегувам... Написа ли нещо ново?
– Пуснаха ми един разказ в „Труд” – рекох. – Чете ли го?
Книжарят ме изгледа с възхищение и омраза.
– Гледай го ти, баровеца, в „Труд”, а! Проби ти, копеле ниедно, проби, значи! Защо мен не ме пускат там, а!... Ама знам аз защо...
Мълчах, защото знаех историята.
– Тая година три пъти – казах, за да го издразня, още му бях ядосан.
– Така е, защото имаш връзки – поклати глава той. – А да си талантлив – не си чак толкова талантлив... пък и адвокат... – мърмореше той под носа си. Беше му станало гадно и на него. Превъзхождах го по всички показатели...
Клиентите минаваха, заслушваха се за секунди и отминаваха. На него му беше все тая. Вместо да стане и да ги ухажва. Но той беше чепат човек, прям и жесток. Никога нямаше да се измазни на купувачите. Никога. Предпочиташе да гладува.
Гладът беше в основата на всичко. Гладът.
– Ти нали имаш пенсия – рекох помирително. – И да не продадеш нищо...
Книжарят ме погледна в очите. Беше се смирил най-сетне.
– 139 лева – рече. – Като се върна вечер, да си купя един хляб, два картофа и една глава лук – за пет лева да се наям като хората...
Нямаше какво да добавя.
– Широко ти е на теб около врата – въздъхна той. – Наемът ми е 100 лева на месец...
– Сто лева!? – не можех да повярвам. – За онова мазе?...
Мазето, където държеше книгите си, беше в голямата стара кооперация срещу градинката. Беше ме завел веднъж там да пикая. Подът му беше още на пръст и камък, с огромни тръби за парното, под които се усуквахме докато стигнем до тоалетната. Тоалетната беше една открита дупка в средата на мазето с изгнила капеща тръба над нея с кранче. Наоколо бяха купищата книги, които не бе изнесъл да продава. Беше задушно и влажно и побързах да се махна.
– Ако искаш стой – каза книжарят. – Твоя работа.
– А децата? – попитах. Като че ли аз нещо правех за баща си. – Нямаше ли две деца?
Книжарят се изгърби още повече.
– Момичето учи – каза. – Получава стипендия сто лева, ама...
За момчето не каза нищо.
Най-после едно девойче се завъртя около кашоните.
– Търсите ли нещо? – веднага се включих. От опит знаех, че общуването винаги помага. Веднъж даже му бях продал книги за 15 лева само за десет минути. Надявах се да повторя и сега.
– Търся поезия – каза момичето.
Книжарят вдигна рамена.
– Няма – казах. – Той не продава такива книги. Много рядко някой купува стихове, пък и не са скъпи.
После се сетих.
– Аз имам една своя книжка – потупах чантата си. – Любовна лирика за споделената любов. Ако искате, мога да ви я продам...
Момичето се смути. Явно му се искаше да прочете нещо, но да е евтино.
– ... за един лев – казах.
– Добре пише – обади се книжарят. – Става.
– Добре – рече момичето. – А може ли да ми я надпишете?
– Може – казах щедро. – Левчето го дайте на него.
Момичето ме погледна учудено.
– На кого?
– На книжаря – казах. – Ние сме заедно. Той има нужда.
Докато надписвах книгата, момичето намери един лев и му го даде.
Той го взе и не каза нищо.
Извадих и разказа, който бях публикувал в „Труд” и му го дадох.
– Нà, прочети и него.
Той го взе.
– Благодаря – каза момичето и се зачете в посвещението.
– А чели ли сте нещо от Бърнс? Или от Набоков, от Буковски?...
Момичето вдигна рамене и ми се усмихна. Очевидно не беше чувала за тях.
– Трябва да тръгвам – казах на книжаря. – Бързам.
После се обърнах към нея.
– Ще ви изпратя до светофара – рекох. – Вие студентка ли сте?
Тя кимна неопределено. Тръгнахме.
На светофара се обърнах и погледнах към човека с кашоните. Беше застанал под уличната лампа и ми четеше разказа.
© Раш Todos los derechos reservados