3.

- Чакайте малко, това е някаква шега! – засмя се Парапунов.

- Повярвайте ми, не е! През целия си живот не съм виждал толкова откачена история. Версиите и на тримата съдържат моменти, които противоречат на събраните доказателства. Но когато ги слушаш, няма как да не повярваш на всеки един от тях. Уж имам опит в тези неща и разбирам кога ме лъжат. Виновен е един от тях, а останалите го прикриват. Но кой? Големи артисти са и тримата!

- Нямаше ли някакви отпечатъци по писмото? – заинтересува се Ромео.

- Имаше – на пощальона и на служителката в пощенската станция! – с известна доза отчаяние отговори Андреев. – Както виждате, писмото е напечатано на неустановена машина, не можем да сравняваме почерци. Забелязахме, че марката е от тези, които се облизват. Решихме, че имаме късмет и с помощта на ДНК ще установим кой е виновникът. За съжаление отново се оказа ДНК-то на пощенската служителка. Тя обаче твърдеше, че някакво дете е донесло писмото в пощата.

- Какво разказаха те, как са извършили кражбата?

- Били са близки на семейство Малкочеви и са били поканени на вечеря миналата неделя. Там освен тях са присъствали и сестрата на господин Малкочев – Ирина, която живее в другата половина на къщата, както и една тяхна съседка – Мария Станилова. Първоначално, естествено подозренията ни бяха насочени към съседката, която се е нанесла там само преди около месец. Но после установихме, че е бил Иван Боронсузов, някой Иван Боронсузов.

Бижутата са били в спалнята и стана ясно, че по време на вечерята госпожа Малкочева е говорила за тях, дори споменала къде са. През вечерта всички гости са се движили свободно из къщата и никой не е забелязал нищо подозрително.

Синът твърди, че незабелязано е отишъл да ги вземе, стаята е била отключена, но му се е наложило да използва тел, за да отвори чекмеджето, в което са били бижутата.

Според бащата пък и стаята, и чекмеджето са били заключени, когато той ги е взел, и той бил използвал тел.

А пък братовчедът заяви, че е изполвал шперц за вратата, но пък чекмеджето било открехнато.

Обаче, според показанията на господин Малкочев, и стаята, и чекмеджето са били отключени! Такова е и мнението на експертите.

Дори не е нужно да споменавам, че нямаше никакви отпечатъци или други следи в спалнята!

Когато ги помолихме да опишат бижутата и тримата дадоха различни описания и нито едно не отговаряше на истинското. Но това е нормално, тъй като са ги изгубили преди да имат възможността да ги разгледат обстойно.

- Как са били изгубени бижутата? – попита Ромео Парапунов.

- Това е също много странен момент в историята, защото тук показанията на тримата съвпадат стопроцентово. И тримата разказват, че след като ги взели, отишли за малко да подишат чист въздух. Според Малкочеви и тримата Ивановци са излизали, както и останалите, но нямат представа къде са ходили.

Та, след като отишли навън с бижутата, и тримата твърдят, че са ги скрили на улицата в третата кофа за боклук от ляво надясно като застанеш с лице към улицата. Кофите били току-що изхвърлени и нямало вероятност да мине камионът за боклук в близките 3 дни. Клошари там не са забелязвани, така че всеки един от предполагаемите обирджии е бил спокоен за бижутата. Крадецът е щял да си ги вземе по-късно.

И тримата Боронсузови твърдят, че след края на вечерята отишли да си вземат бижутата, но тях ги нямало. В общи линии е това.

- Къде са сега Иван едно, две и три?

- В къщи са си. Просто сме ги помолили да не напускат града и по възможност да не излизат от дома си.

4.

Ромео се чудеше какво да измисли, за да посети Боронсузови. Можеше да се представи за социален работник, за някакъв агент, за някой, който прави проучване. Но се опасяваше, че все пак беше публична личност и беше възможно някой от тях да го познае. Реши в крайна сметка да каже истината – той беше писател.

Отивайки към улица „Каменна“, реши да мине през улица ‚Тинтява“. В този момент един мъж излезе от номер 14. Парапунов предположи, че това е Свилен Малкочев.

- Добър ден! – поздрави учтиво той. – Вие сте господин Малкочев, нали?

- Добър ден! – отвърна мъжът. – Да, аз съм. Струва ми се, че сте ми познат?!

Малкочев присви очи, като се опитваше да си припомни.

- Казвам се Ромео Парапунов, писател съм.

- Ах, да, сега Ви познах! С какво мога да ви бъда полезен?

- Всъщност Вашата сестра ме помоли да разследвам обира на бижутата Ви.

- Ирина понякога ме побърква, да наеме писател на криминални романи! – възкликна Свилен Малкочев - Наистина спомена нещо такова, но мислех, че се е отказала.

Парапунов поклати леко глава.

- Разбрах, че бижутата са били много ценни за семейството Ви.

- Да, така е. Те са ми наследство от баба ми. А с Ирина бяхме много привързана към нея, затова го приехме толкова зле. Съпругата ми не се впечатли особено, въпреки че на практика сега повечето от бижутата бяха нейни и няколко на децата. Тя не познаваше баба ми и за нея нямаха сантиментална стойност.

- Сигурно знаете, че има самопризнания от Иван Боронсузов? – вметна Парапунов.

- Да, разбрах, обаче май не е ясно от кой точно – помълча известно време и после продължи, но който и да е, много ме боли, защото приемах и тримата за свои близки приятели. А и тримата ме предадоха! Дори и двамата да са невинни, прикриват този, който го е извършил.

- Напълно Ви разбирам! Все пак мисля, че ще е добре да знаете със сигурност кой Ви е обрал, а ще е още подобре, ако успеем да намерим и бижутата.

- Ами, дано! Аз трябва да тръгвам, ето, ще Ви напиша моя телефонен номер. Можете да ме търсите по всяко време, готов съм да Ви съдействам. Успех!

Свилен Малкочев се спусна надолу по улицата, а Ромео остана загледан след него.

5.

Боронсузови приеха с охота известния писател.

- Извинете, че Ви притеснявам, но като автор на криминална литература, за мен е важно да следя такива истории в реалния живот. Дано не Ви се стори много нахално, но като чух за случката с бижутата и писателският порив в мен надделя! Усетих интригата и си казах „Искам да пиша за тези хора!“

- Чувстваме се по-скоро поласкани – заяви Боронсузов – баща, – но за съжаление ние самите имаме известен спор помежду си, така да се каже. Може пък да сте ни от полза! Точно Вие като безпристрастен наблюдател ще установите, че аз взех бижутата.

- Не го слушайте! – обади се синът. – Дори и да ги беше взел, нямаше да си спомня! А след като си спомня, значи не е бил той. И за да съм още по-ясен, ще допълня, че бях аз!

- Вярно е, че паметта ми е отслабнала напоследък, но за това съм категоричен! – настояваше бащата  - Ох, вече няколко дни не мога да си намеря очилата.

Синът първоначално се стъписа, но после се съвзе и поклати многозначително глава.

- Спорът Ви е абсолютно безпредметен, защото бижутата ги взех АЗ! – обади се накрая и братовчедът. И изобщо не мога да разбера, как въобще Ви е хрумнало да твърдите, че може да сте вие!

Ромео само въртеше очи и се опитваше да събира впечатления за всеки един от тримата. Спорът ставаше все по-ожесточен и участниците в него бяха все по-изнервени.

- Ох, ще запаля една цигара – каза синът – много ме ядосвате! Някой има ли огънче, че съм си изгубил запалката?

При тези думи  Ромео забеляза, че братовчедът сякаш трепна изплашено. Дали му се беше сторило? Какво значение можеше да има това?

Уговориха се Парапунов да ги посети на следващия ден и да запише по-подробно разказите им.

Ромео крачеше по улицата, а в главата му се виеше вихрушка. Едни очила, една запалка и странните реакции на околните....

6.

Ромео Парапунов реши отново да обиколи улица „Тинтява“. Когато наближи номер 14, вниманието му се съсредоточи върху четирите кофи за боклук на улицата. Прииска му се да ги претърси, но как ли щеше да изглежда отстрани един писател, който рови по кофите. Ако госпожа Ирина Малкочева не беше заминала за няколко дни, щеше да му е от голяма полза в този момент. Все пак тя живееше тук и нямаше да изглежда толкова неестествено.

Огледа се наоколо, поне от пет къщи имаше видимост към кофите. Ако историята със скриването на бижутата там беше истина, сигурно някой беше видял случилото се и ги беше взел по-късно. Но как можеше да разбере? Той не беше полицай и не можеше да обикаля по къщите и да разпитва хората.

Вратата на една от близките къщи се отвори и се показа мъж, който за най-голямо учудване буташе две кофи за боклук. Парапунов го наблюдаваше с интерес. Мъжът остави кофите до останалите четири и тръгна да се прибира.

- Ама какво правите? – провикна се Ромео.

- Не е ли очевидно? – отвърна мъжът. – Изхвърлям си боклука! Вас това какво Ви засяга?

- Защо мъкнете кофите от двора си? – настоя Парапунов.

- Вие сте някаква откачалка! Вървете си! – ядосано каза мъжът.

- Много Ви моля, сигурен съм, че тези кофи не бяха тук миналата неделя!

- И какво, ако са били! Ненормалник!

- Моля Ви, много е важно да знам! Аз съм Ромео Парапунов, писател.

Мъжът го изгледа изпитателно. Няколко секунди сякаш преценяваше дали човекът срещу него е с всичкия си.

- Е, добре, не разбирам с какво това Ви засяга, но аз правя ремонт и имам две кофи за боклук в двора си. Миналата неделя изкарах едната на улицата, защото тогава минава камионът. Видях, че я изсипа, но ме домързя да си я прибера веднага. Взех си я късно вечерта.

- Към колко часа?

- Ама Вие сериозно ли очаквате да си записвам кога си изхвърлям боклука и кога си прибирам кофите? – изрепчи се мъжът.

- Имаше ли нещо вътре, когато я прибрахте?

- Разбира се, че е нямало. Нали току-що Ви казах, че камионът тъкмо я беше изпразнил!

- Но не сте проверили?

- Не, не съм – троснато отвърна мъжът.

- Коя от двете кофи беше? – попита писателят.

- Не знам, едната....

Ромео скочи като млад тигър към кофите и започна трескаво претърсване пред изумения поглед на мъжа до него. В този момент Парапунов нехаеше за репутацията си и без проблем размяташе парчета от стари тапети, бананови кори, фасове и опаковки от маргарин.

Неговата упоритост беше възнаградена и след няколко миути извика радостно:

- Оле!

В ръцете си държеше прашна кутия с бижута.

7.

Първата му работа беше да се обади на Андреев.

- Вземете ги със себе си и утре сутринта ги донесете в участъка, ако не Ви затруднява! – каза му полицаят.

Ромео се съгласи и после побърза да информира Ирина Малкочева.

- Чудесно! – зарадва се тя. – Аз тъкмо пътувам към Рибник, явно съм избрала правилния момент да се прибера.

.....................................................................................................................................................

Ирина се отби до дома на Ромео Парапунов и заедно се увериха,    че това са търсените бижута и нищо от тях не липсва.

- Имате ли вече някакво предположение кой го е направил? – попита тя.

- Предположение – да, но само толкова. Никакви факти все още не са в негова подкрепа. Не бих желал все още да го споделям...

- Моля Ви! – настоя Ирина.

- Е, добре – въздъхна Ромео, но между нас да си остане.

- Разбира се!

- Смятам, че е бил синът. Единствено той се радва на обичта и на баща си, и на братовчед си. И двамата го обичат и са готови да го защитават. Ако беше виновен бащата, братовчедът нямаше да го прикрива. Ако пък братовчедът беше виновен, мисля, че бащата също нямаше да си прави този труд.

- Звучи ми логично – кимна Ирина.

- Но предстои много работа по случая. Има нещо с една запалка и едни очила, което трябва да изясня.

- Какво за тях? – поинтересува се жената.

На Парапунов не му се искаше точно сега да обсъжда това, защото самият той не беше наясно. Затова каза:

- Ще направя чай, искате ли?

След няколко минути Ромео донесе чая, а Ирина с усмивка заяви:

- Толкова съм Ви задължена! Искам да Ви се отблагодаря с нещо символично...

Докато беше правил чая, тя беше отишла до колата си и се беше върнала с един голям пакет. Подаде го на Ромео и той нетърпеливо го отвори.

Сърцето му радостно затупка, защото това беше една нова пишеща машина.

- Това е най-малкото, което заслужавате! Още веднъж благодаря! – каза Ирина преди да си тръгне.

След като я изпрати, Ромео прибра в гардероба кутията с бижутата, наслаждаваше на шума, който те издаваха отвътре. После доволен се отдаде на новата си придобивка.

8.

Рано сутринта на следващия ден Ромео отиде за мляко. В душата му беше леко, защото половината работа вече беше свършена. Пътят му минаваше през улица „Тинтява“ и там отново срещна Свилен Малкочев.

- Господин Малкочев, сестра Ви сигурно вече Ви е информирала, че намерихме бижутата. Днес ще ги предам в полицията, но след няколко дни отново ще можете да им се радвате! Остава само да разберем кой ги е откраднал.

- Това е прекрасно! – възторжено каза Свилен Малкочев - Ирина не ми е казала нищо, но още не се е прибрала. А, ето я, тъкмо си идва.

Пред къщата спря едно такси, шофьорът отвори багажника и започна да вади куфари. Едната врата на таксито се отвори и от там слезе Ирина Малкочева.

Парапунов гледаше русите й коси и стройна фигура.

Всичко друго изчезна от съзнанието на Ромео и той се втренчи в пристигащата жена.........

Защото не я познаваше!

Ромео Парапунов хукна към дома си. В главата му се беше загнездил споменът как беше отишъл в кухнята да прави чай и беше оставил мнимата Ирина сама с бижутата. Тя дори беше ходила до колата си в това време! Успокои се леко, когато си спомни, че прибирайки кутията в гардероба, той бе усетил звъна на бижутата.

Сети се, че никога преди не беше виждал брата и сестрата Малкочеви заедно по едно и също време.

Влетя в стаята и отвори кутията.

В нея откри няколко евтини тенекиени накита...

.............................................................................................................................................................

- Ще се опитаме да открием Мария Станилова, ако изобщо това е името й – заяви полицай Андреев. – Откраднала е бижутата и е щяла да изчезне още тогава, ако не ги беше изгубила. Явно се е свързала с Вас, защото й е била необходима помощ за намирането им. Разбрала е, че истинската Ирина заминава за няколко дни и е решила да се възползва от този факт, като се е представила за нея пред Вас. Така е нямало опасност да срещнете действителната сестра в процеса на разследването. Освен това, явно истинската Ирина в действителност е имала намерение да Ви наеме, идеята е дошла от нея и го е заявявала няколко пъти, затова вашата поява не се е сторила странна на Свилен Малкочев. Но в крайна сметка тя се отказала. Обаче Ирина - Мария е знаела за това и  не се е отказала!

- Не разбирам каква е ролята на тримата Иванчовци! - чудеше се Ромео.

- Никой от тях няма вина. Както вече ви споделих, първоначално заподозряхме именно съседката. Знаела е, че тя е най-вероятният заподозрян и е имала нужда да насочи вниманието ни към някой друг.

След като разказахме на тримата Боронсузови за повторната кражба на бижутата и за изчезването на Мария Станилова, те признаха истината.

Мария отишла при бащата след обира и му показала запалката на сина. Казала му, че я е намерила в стаята, от която са изчезнали бижутата. Същото направила и с братовчеда. На сина пък показала очилата на бащата. Естествено тя е взела запалката и очилата още на самата вечеря преди обира, но тогава те не са забелязали липсата им.

Така всеки един от тях смятал, че е виновен друг член от семейството му, когото много обича. Разказала им истината за това как са изгубени бижутата, с единствената разлика, че твърдяла, че е видяла виновника да ги крие, а не че самата тя го е сторила. Постарала се е те да запомнят тази част, защото само така бижутата е можело да бъдат открити отново.

Мария успяла да им внуши, че ако всеки от тях се признае за виновен, ще спаси виновника, а понеже няма доказателства, уличаващи призналия, той също ще бъде освободен. Така цялото семейство щяло да бъде свободно и невинно.

Съвпадението, че на вечерята са присъствали трима човека с едно и също име й е дало идеята да обърка разследващите. И докато те се чудят кой Иван по-точно е виновен, тя наема Вас да откриете изгубените бижута.

- Значи Мария е изпратила писмото?

- Точно така! В крайна сметка пощенската служителка разпозна детето, което е донесло писмото. А то пък описа жената, която му го е дала. Описанието напълно съвпада с даденото от Вас, което пък е идентично с това на съседката Мария Станилова.

В този момент в стаята влезе един млад полицай.

- Андреев, нали така и не открихме къде е писано писмото. Е, току-що се обадиха от читалището, че една от новите им пишещи машини е била открадната преди няколко дни. Обзалагам се, че писмото от Боронсузов е писано точно на нея!

Парапунов изтръпна. Като се почесваше, леко заеквайки каза:

- Мисля, че знам къде е машината...

...................................................................................................................................................................

Ромео стоеше сам в кабинета си и размишляваше. Той се загледа в белия лист на пишещата машина. Дали щеше да опише тази история? Не, определено нямаше!