Беше един от онези дни, за които ти е писнало да слушаш и четеш. Дъждовно и мъгливо. Ноември. Три дни след това всичко побеля като косите на старицата, която видях тогава. Всъщност, не знам дали беше старица, но по лицето й бяха изписани толкова умора, отегчение и отчаяние, събирани обикновено в продължение на десетилетия.
Та, вървях напълно безцелно и понеже изведнъж заваля (бях забравила да си взема чадъра. Нарочно.) почти инстинктивно се озовах под най-близкия подслон - козирката на гарата.
Там имаше множество ругаещи пътници, мърморещи старици и кретенски хилещи се момчета. Някак отстрани на всичко това седеше жената, за която по-горе споменах. Беше се свила зад сгъваемата масичка с лотарийни билети и изглеждаше все едно винаги е била там, но аз, по незнайно какви причини, никога не бях я виждала.
- Лотарийни билети... - някак монотонно изрече тя като ме видя да се приближавам - Опитайте си късмета. Може днес да е щастливият ви ден... - казваше това, но не звучеше никак убедително. ...