Реших да изпия хапчето. За да угодя. Не на себе си, а на другите. Чувствам се като Нео от „Матрицата“. Само дето не избирам цвят, а дали изобщо да погълна отровата в себе си.
Вече е минало. Мачът е свирен, както се изразява една моя позната. Натиснаха ме. Привлякоха ми вниманието. Тези, които ме обичат. Алчни са. Искат да живея дълго. За да ми натрапват чувствата си.
Наредих се на опашката. В болницата. С останалите от матрицата. Казвам го от куртоазия. Никога не се редя. Нямам ли връзки, просто никъде не ходя. Познавам се с медицинския персонал от години. Взаимно се харесваме. Повечето са жени. Никога не се налага да чакам. Колкото повече те се радват да ме видят, толкова по-видимо пациентите не могат да ме понасят. Защото разсмивам лекарите като изговарям много думи в минута. Шумно. На висок тон. Опитвам се да разсея тягостната обстановка. Тези, които чакат с мен да си изпият хапчето, са увесили нос. Опреш ли до подобен медикамент, кукувицата от часовника ти изскача, за да ти припомн ...