Вита e седнала на масата сама и бавно отпива от студеното кафе. Денят е слънчев, но в него като че ли няма нищо особено, нищо впечатляващо. Един от многото слънчеви дни, откъснати от кехлибарената огърлица на младостта ù. Тя бавно остарява и дните ù все повече заприличват на полупрозрачни, наситени с особената синева на очакването пеперуди, пърхащи около русата ù глава. Тя предпочита да не мисли за времето, но има сутрини като тази, когато сърцето ù се изпълва с тиха тъга, нежно съмнение, че е забравила да направи нещо, а е трябвало… Пролетният ден е изпълнен с аромат на люляк и ухае на плахите усмивки на влюбените, сгушени по пейките. Старите хора, излезли на припек като гущери, скоро ще сменят тънката си като пергамент кожа и ще видят телата си свободни от всякакви условности.
Вита се оглежда в едно джобно огледалце – детски очи с цвят на нефрит, седефена кожа, златисторуса коса ”Красива си”, казва огледалото, “но това няма да трае вечно, нали знаеш?” Тогава тя усеща нечий поглед вър ...