Някъде по безконечния бряг на морето, върху огромни бели камъни една жена седяла и погледът ù се носел върху крилете на тъгата. Брита била разстроена от съдбата си. Живеела сама край морето и животът не я радвал особено. Чувствала се самотна сред огромната красота, която ù предлагала природата. Искала да попива с поглед всичко заобикалящо я. Гледала морето и слушала мелодията на мощните вълни, които се разбивали в каменния бряг. Вятърът галел лицето ù, рошел русите ù коси и отнасял мислите ù в незнайна посока. Брита се усмихвала на слънцето и се опитвала да се слее с него. Тя обичала топлината, която то вливало в душата ù. Обичала лъчите му да я разсъбличат и да препускат по тялото ù.

             - Искам нещо различно. – мислела си тя. – Искам да бъда като морето -  огромна и изпълнена със слънчева любов. – усмихнала се на себе си и потопила краката си в насъбралата се вода между камъните.

             По тях се оплели водорасли. Брита потопила и ръцете си и усетила топлото море да я поглъща в същността си. Тя обичала това море. То я изпълвало с мечти. Гледала водната повърхност и си представяла, че лети. В полета си тялото ù леко се приплъзвало по водата и това ù доставяло удоволствие. Отново се усмихнала и загребала с шепи солена вода. Горещината била нетърпима и трябвало начесто да се разхлажда. Мокрела се и се оставяла безрезервно в обятията на слънцето.                  

              - Море, ти си прекрасно. Искам да потъна в теб, да стана част от силата ти. Искам да ме отнесеш в света на приказките. – мислите ù препускали върху гребена на една голяма вълна, устремена към брега.

              Вълната се разбила и всичко се разпенило около нея. Брита била цялата мокра и малко стресната от неочаквания обрат в мислите си. Водата я съборила и за малко да я нарани. Тя се поизправила и отново се отпуснала върху друг сух камък. Затворила очи и се отдала на топлото усещане, което ù предлагало слънцето. Представила си, че е морска сирена. Плувала под водата и разглеждала чудното морско дъно. Разни шарени рибки се разбърквали пред очите ù. Зелени водорасли танцували около нея. А тя плувала с протегнати ръце напред. Докосвала рибите, водораслите, причудливите камъни, боядисани в зелено. Била в прегръдката на тайнственото спокойствие на дълбоката вода. Докосвала с милувка всички водни твари, които я посрещали с любопитство. Слънчевите лъчи пробождали морето и се потапяли чак до дъното. Брита се промушвала между тях и се чувствала особено. Всичко ù изглеждало различно, неприсъщо за нейния свят. Но така тя намирала себе си в пъстрото море. Дори и сама, за нея нямало значение, щом в мислите си се отнасяла в дълбините на морската загадъчност.      

             Денят се стопил и потънал бавно в морето. На хоризонта се изрисувал огнен залез, който изгарял водната повърхност. Слънцето боядисало близките облаци и ги претворило в свой неподправен вариант на приказна картина. Брита вече прескачала от камък на камък и с нежелание напуснала брега.    

             На другия бряг, там където плажната ивица се обливала от червените вълни на слънчевото море, Тома продължавал да рисува. Той потапял върху бялото платно новите багри и отдавал своята страст на рисунката си.

             - Всъщност, аз харесвам мечтата си. Ако наистина това си ти, моя любов... ти си съвършена. – плъзгал четката си по извивките на вълните, които все повече заприличвали на женски гърди.

              Тази картина била различна. В нея се преливало морето във формите на прекрасна жена. Дори Тома не разбирал точно какво сътворявали ръцете му. Заедно със спускащата се тъмнина върху платното синеели непредсказуемо едни очи. Ясно се откроявал вятърът, който отнасял слънчевите коси на тази жена. Някак си морето се изливало в погледа ù.  Залезът всявал лека тъга и същевременно запалвал едно огнено сърце, което пулсирало върху целия този загадъчен морски пейзаж. Художникът се усмихвал доволно и продължавал да рисува.             

               - Не мога да се отделя от теб. Толкова си красива. Как искам да съм четката и боите, за да те докосвам... искам да те погаля истински... искам да те усетя... искам да те целуна дори... – направо мислите му се пръскали в дива страст върху платното.

               Скоро станало доста мрачно и Тома събрал набързо инвентара си. Косите му се пилеели в пълен безпорядък по загорялото му лице. Мислел за жената, която изцяло била превзела ума му. Чувствал се странно и леко подтиснато, защото всъщност не я познавал. Тази бленувана жена била плод на неговата фантазия, на неговата луда мечта. Това го карало да усеща някакво тягостно напрежение по цялото си тяло. Докато рисувал това усещане липсвало, но сега направо стягало мускулите му, пръскало главата му от неразбираема суматоха. Сякаш и сълзи напъвали в очите му, а той се мъчел да ги удържи.

               - Ох, какво правя!? – позачудил се сам на себе си.- Възможно ли е това?! – въздъхнал.

               С разтреперени крака и затрупан с нещата си тръгнал към града. Не посмял да погледне рисунката си. Щом се прибрал, хвърлил всичко далеч от себе си и се отдал на мисли. Почувствал се самотен. Искал да сподели с някой усещанията си. Погледнал през прозореца и останал така. Навън било тъмно. Само тишина и безброй щастливи звезди обсипвали небето. Въздухът тъмнеел и доволно поглъщал закачливите им светлинки. Луната изпълвала нощта със спокойствие. А морето монотонно се плискало по хладния песъчлив бряг. В погледа на Тома блестяли искри, които препускали по пустите улици, търсейки онази любов, която изпълвала напълно мислите му.

                 - О-оо, знам, че съществуваш. Искам да те срещна. Искам точно теб. Как да те открия?! – замислил се Тома и погледнал към морето, което в далечината потъвало в тъмнина.   

                Брита също се прибрала. Била сама и се оставила в студената прегръдка на собственото си мрачно настроение. Кожата я боляла от слънчевия загар. Сипала в дланта си крем и започнала да го разнася по тялото си.

                - Толкова си огромно, море... направо ме побъркваш. – мислела си за следобедната си отдаденост на топлия плаж. – Слънцето и то как ме е разцелувало само... Всичко ме боли. – констатирала с усмивка и продължила да гали раменете си с нежния крем.    

                 Отдала се на носталгията по отминалия ден. Очите ù се опитвали да се скрият зад натежалите ù клепачи. Натиснала я лека умора  и  почти заспала. Спомнила си чайките, които се опитвали да си играят със слънчевите лъчи, спомнила си вълните и големия камък, върху който  прекарала деня. С тези си мисли потънала в сън. Нощта се изсипала със спокойствие, което бавно се пренесло върху нея и всичко притихнало за миг.

                 Лятото било горещо и морно. Слънцето изгряло и удавило света със светлина. Морето се къпело в лъчи. Въздухът се насищал с топлина. Всичко това се пренесло върху Брита и Тома. Новият ден ги подканвал за среща с неизвестността. 

                Брита отворила очи и посрещнала деня с усмивка. Станала от самотното си легло и пристъпила плахо към широкия прозорец. Дръпнала завесата и пуснала слънцето в стаята си. Лицето ù блеснало като най-светлата звездица дори и сред яркото небе. Облякла нещо набързо и излязла. Вдишвала топлината на чистото слънце. Всичко в нея трептяло от вълнение при контакта с нежните лъчи.

                  - Какъв прекрасен ден! Благодаря ти, живот, че мога да усещам светлината и топлината, която ми даряваш! – усмихвала се сама на себе си и бегло поглеждала към огромното жарко слънце. 

                  Въпреки чудния ден, Брита усещала дълбока самота, заседнала в гърлото ù. Липсвало ù трепет, който да я подтиква към желание да преобръща света и пълноценно да се радва на живота, който тя безумно обичала. Намирала утеха върху белите камъни, гледайки синьото море. В неговите гъвкави форми и в огромната сила, бликаща от дълбините му, тя съзирала сродна душа. Искала всичко от морето. Обичала го и искрено му се възхищавала. Седнала върху любимия си камък и се загледала в блестящото море.

                 - Море, толкова си огромно, пълно с живот. Тази вода е удивителна. Искам да съм с теб завинаги. Искам да потъвам в теб, да ме поглъщаш ненаситно... да ме разхлаждаш, когато се чувствам прегряла от мисли... искам да ме затопляш, когато умирам от студ, потънала в самотата си... – мислела си Брита и вместо усмивката, която доскоро греела на лицето ù се прокарала тъга, която преобразила изражението ù.   

                Морето се наслаждавало на топлината, долитаща от слънцето и с много нежност галело белите камъни. Водната повърхност блестяла от сребристите нишки, който се преплитали една в друга и изтъкавали сребърно платно от лъчи и безчет щастливи капчици солена вода. Всичко това се отразявало в тъжните очи на Брита. Духнал лек ветрец и откраднал от лицето ù една самотна сълза. Понесъл я с лекота и не след дълго я пуснал в морето. То жадно я поело и я скрило в сърцето си. Брита бършела сълзите си, а мислите я пронизвали жестоко и ù причинявали болка. 

                 - Искам нещо, което да ме развесели. Не мога повече така. Не искам да съм така самотна. Искам те, море! Бъди винаги с мен, моля те! – съблякла се и се потопила бавно във водата.

                 Било наистина доста горещо и Брита с радост поплувала. Не след дълго излязла от водата и отново се отпуснала върху белия камък.  Затворила очи и си представила, че е огромна вълна, която се е устремила към песъчлив бряг. Събирала сила по пътя си и с невиждана страст се плиснала по гладкия пясък. Омотала всичко в пълна неразбория и след миг плавно се оттеглила обратно в морето. И така Брита мислено препускала с вълните и това я правело изключително щастлива и освободена в желанията си. По този начин игнорирала тъгата и пускала в душата си безумния порив на вярата си в предстоящите дни на своя живот. Отново се усмихвала, въпреки безпорядъка в главата си.