Глава тринадесета
За света без наука и учени, за хората, спасяващи се от модерна цивилизация
Драгон – във вид на тежък космически търговец /доста тежък – дори като човек не можеше да се хване в по-малко от два центнера плът/ - пиеше само безалкохолни напитки. При това специално производство, скъпи, дори в ограничени количества. Но това не го стряскаше – планетата на драконите беше образувана от гнева на Великата богиня при вида на изневеряващия й Велик бог. За разлика от класическите човешки богове, космическите не си затваряха очите при подобни изкривявания на Свещените слова, а веднага вземаха мерки – пак според Свещеното слово. Където беше казано, че доброто същество отговаря на станалото и казаното адекватно…
Та тогава Великата богиня с едно дъхване изпепелила глупавата блондинеста ламя, позволила си да замае трите глави на мъжа й. А после изригнала гневно към него такива неща, че той за момент си пожелал да се слее с бившата си възлюбена /космическите богини не търпят непочистено, неподредено, неизлъскано, при тях е невъзможно някоя да остави милиарди години разлятото мляко на пътеката, че и да се хвали колко красив е Млечният път/, която вече била сметена от пода в пепелника…
Та Великата богиня изригнала, превърнала една планета на кристали, друга на дървени въглища, а планетата, където след няколкостотин милиона години щели да се появят драконите, направо станала огромен диамант…
Което веднага вдигнало БВП на още непоявилите се същества и подсигурило високо жизнено ниво на поколенията им…
Учителят и Вечният пешеход предпочитаха древно земно питие – нещо кехлибарено, студено, с поясче от бяла пяна около гърлото на специалната чаша…
В този момент часовникът започна да бие… Можеше да се разговаря на свободните галактически теми…
Само че основната беше разрешена – Пешеходът щеше да събере група от Изключителните, драконите щяха да се включат и до една светлинна година /а в приземено време – някакви си два часа/ рибообразните щяха да минат в историята на космическите недоразумения, набързо прескачайки стадия на Червената книга…
Затова Драгон започна на типично кафеджийска комуникация:
- Учителю, разбрах, че ще ходиш до вашата планета Не!Не!Не!...
Учителят само кимна. Не му се скиташе насам-натам, но Вселенският разум искаше да види през очите му проблемите на земните хора там…
- Аз се отбих на идване – каза Драгон – Странна планета, много странна…
- Надявам се, че не си… - наведе се Вечният пешеход…
- Ти пък… Дори не заподозряха от кой ъгъл на Космоса съм, камо ли какъв вид…
- И? Какви са ти впечатленията? – попита Учителят. Малко информация от опитен пътешественик не беше излишна…
Само че Часът на общуането беше свършил, часовникът удари, всички заеха човешки пози и пак се заточи кафеджийското разлафване…
После Драгон се отпусна на двата стола и заразказва:
- Планетата е типична Земя. Преди няколко века на нея живеели повече от стотина милиона ваши събратя. Имали фабрики и заводи, изключително високо ниво на техниката, в някои отношения дори били стигнали определени върхове…
Учителят кимна. Наистина – тогава хората са били доста, доста високо над нормалната цивилизация. И се е очаквало жителите на тази Земя да успеят в следващите стотина века да се издигнат дори до нивото на началното училище на планетата Жен-А…
- Обаче… Нали знаете – има един Закон за космическата гадост… Когато всичко върви добре, нещо се случва и се налага да се преодоляват изпитания. Най-вече ненужни и гадни, но полезни за цивилизацията. Та тогава се появил на планетата човек, смятащ се за световен лидер, който…
И двамата му събеседници закимаха – познато, опасно, банално трагично…
- Възползвал се от високото ниво на цивилизацията. Планът му бил класически тъпия план на всеки завоевател – да завоюва най-напред познатия свят, после всичко възможно…
Драгон спря, глътна от питието си, усмихна се – знак, че оня бил кретен, ама другарите му на масата нямат нищо общо с него, подобни типове се появяват във всички звездни цивилизации…
- Та изстрелял ядрените си ракети срещу обществата на недопадащите му хора… Планетата едва оцеляла… Повече от столетие с помощта на Изключителните била разчиствана и наново подреждана.. А хората там си взели поука…
Учителят и Вечният пешеход знаеха всичко за планетата Не!Не!Не!, но учтиво слушаха…
- Сега на планетата живеят десетина милиона човека. Разпръснати на родове и племена. Живеят в някакво свое общество – номадско, свързано с природата и далеч от всякаква наука… Каква наука – те дори не желаят да четат книги, да създават музика или живопис, да научават какво има около тях. Нито на планетата, нито в Космоса… Появи ли се някой, който да изрази стремеж към знанията, опита ли се да претвори околния свят през своите очи – убиват го! Веднага! Без съд, без коментари…
Драгон примижа:
- На вашата Стара Земя е имало много хубави народни мисли, които кратко и ясно изразявали човешката мъдрост. И се сещам за една: парен каша духа… Не знам какво е това каша, но разбирам – веднъж изживели нещо ужасно, хората се боят от всякаква възможност за повторение… Прави ли са или не, но са много предпазливи… Пазят живота от случайностите…
Учителят каза:
- А какво е животът, ако не е случайност, създадена случайно и движена от случайности?
Глава четиринадесета
За сложността на любовта – особено, ако влюбените са в различни звездни системи
Слънцето все още надничаше любопитно зад хоризонта. Не му се щеше да се оттегли за спане, без да разбере как ще завърши поредната сцена между Херо Мил Итса и Ник Кол Ай-ай...
За разлика от него Главочът веднага изчезна в дебрите на Черната гора щом зърна, че момичето се появява откъм Къщата... Наистина – постоянството в природата води до създаване на условен рефлекс...
А условията тук бяха изпълнени до край, че и отвъд...
Мил Итса се зададе бавно, леко полюлявайки се, притворила очи. Които бяха подпухнали като гъба от пролетите сълзи. А Мил Итса беше с богат очен водоем...
Учителят разбра какво става, провидя и какво ще се случи. Затова стана, премести се на два метра от момчето, нахлупи бялата шапка и зае позиция на невинен плажуващ под последните слънчеви лъчи...
Живото отрицание на теорията за рефлекса Ник Кол Ай-ай късно забеляза пристигащата кипяща опасност, набираща скорост по дерето на емоциите...
И не само това – позволи си да пренебрегне симптомите на коктейла от буря, тайфун и ураган...
- Леле, пак си ревала... Пак оня потопяващ филм ли гледа? Пак ли героят се удави? Време е вече да разбере какво става и да влезе в някоя лодка... Ама че е тъп! Можа да я завлече в колата, а накрая все се дави...
- Тииии...
Макар и с четири гласни звука, думата изсвистя като камшик в тишината и шибна зловещо по нежните привечерни птичи песни...
- Тииии... Какво разбираш от любов? Пън тревясал...
Мил Итса искаше да каже много неща, но успя да ги събере още във второто съскане на гласните. Което, разбира се, не означаваше, че ще спре назряващия смерч от думи. Да не би да се готвеше напразно още преди филма? И да излезе цялото й оплакване на нещастните влюбени на вятъра? Пък и защо да си пуска този стар филм за потъналия кораб – ако не да даде възможност на емоциите да кипнат и попрелеят...
Натам нещата бяха ясни...
Ник Кол Ай-ай вече се усещаше – скандалът беше ставал досега три пъти през започналата седмица, натам и нему се изясни какво следва. Замразеният бог се заливаше от смях – и без това Мил Итса не го чуваше, на мерника й отново бе кацнал Жрецът. Учителят скучаеше – едно, че си падаше по качествен театър, второ, че Ник Кол Ай-ай беше забравил край Щурия лес дадената му ценна книга и сега, вместо да чете... С две думи – когато забеляза идващото откъм Къщата Наказание, Учителят реши да не се меси в делата на Наказващия бог и неговата пророчица Мил Итса...
Така че бутна върху ушите си новите слушалки, които беше си купил от пътуването с Вечният пешеход и се заслуша в древните записи земна музика...
Време имаше много – макар то да не стигна на момичето да изрече всичко, което мисли по адрес на глупавите, задръстени, тъпи, жестоки, не разбиращи от любов и страсти мъже... При това нагло пренебрегващи такъв велик любовен филм, с такава нежна и тъжна история, с тоя велик актьор, сладък като презрял банан…
Накрая Учителят погледна към скрилото се от страх да не отнесе и то нещо слънце, посегна зад гърба си, изтегли лежащата на пясъка хладилна чанта, извади три бутилки безалкохолно и рече тихо:
- Някой да иска студена напитка?
Ник Кол Ай-ай не посмя да се обади, но благодарно пое подаденото му шише. Мил Итса рязко млъкна, за секунда се позачуди дали да смени посоката на атаката, после благоразумно замълча и захапа бутилката. Което Учителят използва, за да каже:
- Трудно нещо е да намериш човек, който хем да е различен от теб, хем да отговаря на твоите критерии... Много трудно... Да не говорим, че става почти невъзможно, ако пък живеете в различни звездни системи...
Любопитството на момичето, естествено, надделя и тя бързо попита:
- Как така?
Учителят се полуизлегна, подпря глава на хладилната чанта, погледна към несмеещия да мръдне Ник Кол Ай-ай и започна:
- По-миналата седмица говорихме за звездните системи, нали?
Двамата му слушатели изхъмкаха, с което се опитаха да го излъжат, че всичко помнят, та даже са и разбрали...
- Звездните системи са два вида – нормални и обърнати. Ние сме живели на планета, около която е имало само нормални системи. Излизането в Мегагалактиката научило хората, че има и други – абсолютно същите, но точно обратни. Наистина обратни – там даже знакът за събиране е минус...
- Е, как живеят там? – попита леко спихналата се Мил Итса...
- Както и ние тук – нормално. Всичко в тоя Космос е нормално, щом Природата го търпи... Двата вида системи се движат далеч един от друг и много рядко пътищата им се пресичат. Много рядко! Тогава настава небесна патаклама – знаете, че плюс и минус дават нула, а за да се получи тая нула, съществуващото трябва да изчезне. Обикновено в Голям взрив...
Даже Слънцето замря на хоризонта, изчаквайки края на историята. А в другата страна се показа Луната – и тя любопитна...
- Тогава на една от планетите Земя живяла Виола – руса, слаба, палава девойка. Тя предпочитала да живее по своему – например, не ходела на училище, както всички земни деца, а предпочитала да обикаля улиците на големия град и да се учи сама... Нямала си любим, макар че била навършила отдавна 16 години. Които младежи й харесали – много скоро й ставали противни, които я харесвали, твърде бързо разбирали, че не могат и за три живота да се вместят в изискванията й...
Учителят вдигна бутилката, отпи и продължи:
- И тогава станало нещо, което дори Изключителните рядко виждат. Две звездни системи за кратко време се преплели и... Не се взривили… Просто се разминали... Наистина, чудо – най-вече за жителите им, останалите щели само да се любуват на поредния вселенски фойерверк...
Но този кратък период – нейде между пет минути и десет часа, според различните измервания на тази Земя, стигнали на Виола да открие истинския си любим, да го обикне и пожелае... Страстно, самозабравено, самоотвержено... С всичките си сили и енергия...
А енергия тя имала предостатъчно...
© Георги Коновски Todos los derechos reservados
Писал съм преди три или четири години, когато го зачетох преди месец, сам се възхитих. Шантаво, ама наистина ми хареса...
Благодаря, Надя!