Нека знае! Дори и днес да е на крачка преди мен, да знае, че съм все пак първата. Да знае, че, дори това да не е вярно, съм все пак аз .
Не умееш да криеш или не искаш, или се гордееш, или пък вярваш? Какво те е прихванало, та искаш пак да ровиш из сърцето ми? Решаваш и ме търсиш, а ти дори не знаеш тук ли съм или зад теб, до лявото ти рамо, ниско в коленете ти? Усещаш ме.
Как няма да усещаш...!? Та аз съм всяка гънка, всяка бръчка, всяка бенка, всеки бял косъм. Не сме идеални, а щом го казвам, значи сме клиширани, но по-добре така, отколкото да вярвам, че е било изящно, а сме се разминали...
Да знае! Не ù разказвай, нито ме описвай, не ù показвай снимки, даже ме отричай, но знай, че тя е глупава, но все пак вижда. Тя вижда в синините ти следи от мен и вярвай знае, че не съм те била, тя знае, че си влизал в мен, а знае ли за факта, че не си излизал...? Тя вижда как трепериш нощем, как скачаш с всеки звън на телефона, как уж си вгледан в нищото, а с поглед разговаряш...
Да знае, нека зн ...