ГЛАВА ДВАДЕСЕТА: КИЕР ЗОХ
- Почакай, скъпи ми братко – изрече през зъби Киер Зох, приклекнал край някакъв камък с причудлива форма. – Почакай, докато те изкормя и един път завинаги върна славата на предците ни.
Принцът чакаше съгледвачът си Зонтраг, който щеше да му докладва какво се случваше в стана им. Той самият беше в опасност през този първи ден. Но от утре, имаше пълната свобода и право да си разчисти сметките и да сложи на главата си короната, която смяташе, че му се полагаше.
Доста от детските спомени, изплуваха пред очите му. Брат му винаги беше по-предпочитан в игрите с другарите му. Винаги беше и любимецът на баща им. А той беше като трън в очите, на когото му спестяваха толкова много неща, само защото беше принц.
- Нека само да оцелея до утре – просъска той.
Минаваха повече от два часа и нямаше никакви изгледи някой да се появи. Принцът беше се постарал да се отдалечи от лагера и да се скрие добре. Знаеше, че ако пропуснеше своя шанс, това щеше да му коства главата. А никак ...