Светът беше плашещо студен тази сутрин. Студът се забиваше в кожата му като хиляди миниатюрни игли, напоени с безсмъртен невротоксин, изковани от вечна болка и сълзотворен газ. С времето шега не бива, но въпреки това в тази декемврийска сутрин температурите бяха съвсем нормални. Не валеше сняг и наглед безгрижните пешеходци не бяха навлечени с онези тежки палта. Кожата им не бе, уж от студа, скрита зад черни плетени ръкавици и погледът им не беше сломен от вихрещия се вятър, който в гнева си не оставяше нищо след себе си.
 Беше едно ужасяващо студено утро, през което всичко стоеше на толкова голямо разстояние от него. Сякаш великата Земя, уж неподвижна, беше разтворила колосалните си каменни ръце, за да стигне някой плод, окачен на висок клон, който потрепва под натиска на вихрещия се космически вятър, но Земята не можеше да го стигне. Сякаш се беше разтегнала и бе удвоила, утроила началната си площ. Всичко беше толкова далеч и всичко беше безумно студено. Той мислеше, че ако се пресегне и докосне замръзналия си мозък или едва потрепващото си сърце, щеше да се опари от студа и бледата безразличност.
 Дните минаваха прекалено бавно, но не непоносимо бавно. Странността на времето, мислеше си Абел, струи от неспособността на един човек да го обгърне с ума си. Дали споменът за момчето със синята шапка, което видя на другия тротоар, беше по-млад от този за последния път, когато Абел яде нещо поне на половина годно за консумация? Естествено. Та той видя тази синя шапка само преди няколко минути, а плъховете на Адолфо отдавна загубиха своята привлекателнст за езика му. И все пак, ако Абел не беше запазил спомена за това, кога нещо се е случило, то щеше да е все едно. Той току що бе хапнал най-вкусния плъх, който Адолфо някога е носил от лов, а пълното момче със синята шапка е бил негов приятел в предучилищната. Терминът, който използваха превзетите учени и наглед загрижените лекари беше „времево пропадане“. Адолфо страдаше от времево пропадане, но това не се отразяваше върху работата му като ловец, тъй като пропадането не влияеше на краткотрайната му памет. Никой не знае от къде се появи така наречената болест. Хората просто започнаха да губят концепция за време. „Не че има значение.“ беше казал веднъж Абел „Така или иначе всеки ден е същият като предния.“
 Гъстият декемврийски вятър го изхвърли от унеса и върна вниманието му над поредния вторник, който го очакваше. Днес Абел щеше тромаво да докрачи до работилницата. Щеше да поздрави майстора часовникар – Карло, и цял ден да върши монотонните и скучни задачи, които му възлагаше. Спретнатата малка работилница се появи иззад ъгъла. Кафявите й стени, малкото прозорче с решетка и дървената врата изглеждаха някак старомодни на фона на стъклените витрини наоколо.  В Столицата стъклото винаги беше на мода. Стъклени сгради, бижута от оцветено стъкло, стъклени обувки, стъклени връзки за обувки.
 Абел застана пред дъбовата врата на работилницата. Внушителният метален часовник на стената сочеше осем и двадесет. Беше подранил. Това се случваше рядко. Карло някак си винаги успяваше да дойде преди него и поради тази причина той се развълнува. Бръкна дълбоко в левия джоб на скъсаното си кожено палто и извади сноп ключове. Вратата изщрака и Абел вече беше в работилницата. Десетките стенни часовници, окачени по стените, лежащи по земята, подредени по рафтове или окачени по тавана го приветстваха със своето тихо тиктакане. В тази почти позната картина нещо го безпокоеше. Червеният килим беше обсипан с назъбени колелца. Върху свещника, положен на бюрото, беше останал само бегъл спомен за ярък пламък и следи от почти засъхнал восък. Зад него лежеше безжизненото тяло на Карло. Беше свито плътно зад бюрото, сякаш Карло е искал да се скрие. Абел уплашено го побутна. Тялото се преобърна и Абел забеляза няколко скъсани листа в прегръдката на мъртвеца.
 Първите няколко минути той не успя да реагира върху това, което току що бе видял. Обгърна го вълна паника и го потопи дълбоко в страхове и в съмнения. Всяка минута ръцете му откриваха нови начини да треперят.
 Минута. Странноста на времето, мислеше си Абел, струи от неспособността на един човек да го обгърне с ума си. Колко време всъщност беше минало? Той погледна през малкия прозорец и разбра, че зимното слънце току що е обгърнало някой друг край на земята с топлите си животворни лъчи и мракът вече спускаше тихите си прокажни ръце към повърхността. Вечерният час наближаваше. Абел се върна при мъртвеца и го разгледа със смразяващо кръвта любопитство, което му костваше и последната капка смелост, останала в тялото му. Той бързо грабна листите от решително заключените ръце на Карло и побягна извън работилницата. Заключи и с бърза крачка завървя към скромния си дом. Подобно на слабо осветените улици, умът му беше съвсем празен. Единственото, което искаше, бе да пропълзи в някой тъмен ъгъл и да се свие, както Карло беше направил. Осъзна обаче, че това, също като на Карло, не би му се отразило добре с всичките охранители, патрулиращи улиците през нощта. Вятърът рязко ощипа кожата на лицето му. Ароматът на сълзотворен газ отново го дезориентира. Изоставеният склад, където той и Адолфо живееха, се намираше на не повече от седем пресечки от работилницата. Почти беше стигнал, когато в далечината забеляза беглия силует на една фигура, която тромаво крачеше към него. Сивата униформа, покритите с желязо ръкавици, мъчноподвижната походка и ужасяващата газова маска с прашните стъкла, които служеха за прозорец към света на Охранителите - всички тези неща пробождаха гъстия нощен въздух и изпълваха Абел с обезсърчаващ страх, който се процеждаше през тялото му като колония мравки, проправящи си път през тялото му към мястото на следващият им ледовит мравуняк. Бяха разбрали. Някой беше открил Карло и сега мислеха, че той го е убил. А листите, които носеше със себе си в момента? Неоспоримо доказателство за вината му. Затворът беше най-малкото, което можеше да очаква. Какво изобщо имаше на тези листи? Той не ги бе погледнал откакто беше излязъл от работилницата. Дали всъщност бяха някакво доказателство? Нямаше никакво значение, неговото забвение доближаваше и не трябваше да изглежда притеснен. Абел се втренчи в очите на Охранителя – две бездънни бездни, изпълнени с мрак и празнота, лишени от всякаква емоция, лишени от всичко човешко. Дали някъде там, под слоевете броня и кой знае какво друго, се криеше човек? Или това бе просто една куха обвивка, сееща безмилостно отчаяние из неговата душа?
 Охранителят застана пред него и му направи знак да спре. С тежък, метален тропот, подправен с щипка скука, ужасът простена: „Вие сте пресрочили вечерния час и подлежите на проверка. Моля не се съпротивлявайте.“. Абел изхвърли всяка издайническа мисъл и се опита да запази хладнокръвие. Тези машини се впиваха дълбоко в теб с пронизителното си втренчване. Сякаш надушваха всяка една мисъл и с наслада абсорбираха страха. Студените, метални ръце преминаха през него, заглушаващо бавно. Издайнически мисли за време се появиха в недрата на мозъка на Абел. Мисли, които може би бяха неговата гибел. Охранителят постави ръка върху листите и с поглед заповяда да му бъдат предадени. Разгледа ги с неистово търпение. Пресегна се към десния джоб на лъскавата сива униформа и извади малка желязна запалка. Яркият вероломен пламък изпепеляваше хартията. Лист по лист. Бавно, протяжно обърканият огън заличаваше всички улики, които Охранителите имаха срещу него и през цялото това време стъклените бездни се впиваха все по-дълбоко в душата на Абел. Когато и последният лист изгоря, Охранителят хвана Абел в тежките си, сковани ръце и с едно единствено щракане белезниците обгърнаха китките му.
 Странността на времето, мислеше си Абел, струи от неспособността на един човек да го обгърне с ума си. Той не знаеше колко време бе пътувал във влака – желязната машина, която подобно на въглища изгаряше и всяка негова надежда, осмелила се да просъществува. По време на пътуването Калисто беше негов личен караул. Висок, силен, мургав мъж с рядка тъмна брада и дълга гъста коса, често сплетена на кок - Калисто трябваше да наглежда Абел по пътя към бесилото. Трябваше да отговаря на всеки негов въпрос.
 Една необичайна вечер в задния вагон на влака Калисто заговори: „Причината ти да си тук сега е, че знаеш истината. Или поне Те си мислят, че я знаеш. Знанието е опасно. Поради тази причина аз също съм тук. Винаги ги изпращат по двойки. Един затворник и един караул. Когато този влак изстърже по релсите и спирачките му ни закотвят до Катедралата ние двамата ще споделим една съдба. По една или друга причина Те си мислят, че ти знаеш истината за пропадането. Предполагам това е същата причина за смъртта на Карло. Не мога да ти дам всички отговори, но поне това мога да ти дам.“. Калисто извади две снимки от вътрешния джоб на палтото си и ги подаде на Абел. На едната снимка се виждаха записките, които Абел бе отмъкнал от мъртвото тяло на Карло, а другата беше снимка на него самият – Абел в цял ръст, наполовина забулен от гъстият нощен мрак, също както Охранителят би го видял. Записките обясняваха в детайли подлостта на Охранителите – хората, които пазеха реда в Столицата бяха разпространили времевото пропадане чрез гризачите, за да държат популацията в неведение. За да се прикрият други далеч по-дълбоки и по-съществени проблеми на обществото. Нямаше никакви доказателства, естествено. Но това не спираше Охранителите. Дръзките хора, задаващи въпроси трябваше да си отидат. Един синтетичен естествен подбор.
 Спирачките на влака стържеха по железните релси и крещяха. Писък, предвкусващ страх и смърт. Абел се събуди. Няколко минути по-късно двама Охранители избутаха Абел и Калисто извън влака. Светът беше плашещо студен тази сутрин.