Разбирам. Може би не му е трябвала моята любов. Всъщност защо въобще си помислих, че му е нужна? Защо въобще повярвах, че знача нещо за някого? Защо изобщо дадох сърцето си на човек, който го разби на милиони парчета? Защо съм толкова наивна? Защо не мога да се позная? Защо се промених така, до неузнаваемост? Самата аз не мога да се търпя...
Всичко е безсмислено... От деня, в който спрях да вярвам. Не мога и да искам. Не мога. Страх ме е. Глупаво е, за Бога. Защо всичко трябва да е толкова трудно, недостижимо, невъзможно?
Разбирам го. Може би не му е трябвала моята любов. Всъщност защо повярвах, че ме очаква нещо по-различно, по-истинско и красиво от предишните, които ме разбиха до основи. Е, тогава явно са рухнали само стените, защото сега не остана нищо.
Явно времето е дошло. Явно просто трябва да се откажа или да се примиря. Явно някак трябва да продължа. Явно трябва да намеря начин да изтръгна любовта в сърцето си, но все още не зная как... Не съм способна... Едва ли ще мога. Или т ...