31.
Касим изхвърча навън бързешката. Преди да затвори вратата дочух приглушена шумотевица и викове из коридорите. “Какво беше това по дяволите?!”. Много шумно и много навреме подплати поизтърканата ми легенда, но и аз си нямах никаква представа какво е. Още ми пищяха ушите от гърмежа, въпреки че това не успяваше да заглуши тънкия и досаден писък на зумера. Изсмях се самодоволно за миг, колкото за пред камерите, с които сто на сто ме наблюдаваха тук. После седнах по турски в канапето, подпрях глава настрани и се направих на заспала. Какъв беше все пак тоя гърмеж? Не си спомнях да съм чула нещо такова по време на престоя си тук в бялата килийка. Пък трябваше да съм глуха, за да не го чуя. “Дано да не е пострадал някой от килиите!”, притесних се аз. Това ме накара да се замисля, какво ли ще стане ако убият старата мен тук... Ще ме изтрият от реалността, как какво. Значи можех да им предложа най-ценния възможен заложник, ако се опитах да ги убедя да ме пуснат някъде или да ми махнат зумера ...