- Съжалявам. Опитахме всички възможности, но... Успяхме да спасим само едното.
- Нееее...
Дните се нижеха. Очите ми бяха пресъхнали. Устните ми напукани, а сърцето наполовина празно. Исках да върна времето назад, за да променя нещата, но връщаше ли се време?...
Прекрасният ми син живееше в златна клетка. Не давах и косъм да падне от него. С годините го бях привързала толкова силно към себе си, че явно виждах липсата му на личен живот. Едва ли сега щях да внеса промени в разбиранията му, но той бе достатъчно зрял, за да поеме своя път. Аз щях да си остана една стара самотница, носеща на плещите си трагична история, а той трябваше някак да оцелее в битката с вълчия живот.
Излязох в бялата зимна нощ след дългата борба за малко сън. Очите сърбяха, а тялото ми леко потрепваше от студа. Навсякъде се носеше аромат от загарящо дърво. Улиците бяха празни и само някой заблуден бързаше към своя топъл кът.
Търсех утеха за болката. Само да имаше лек, щях да го споделя, защото съм сигурна, че има и ...