29 jun 2008, 14:20
Всички ме питаха защо... А аз така и не успях да им отговоря...
4 мин за четене
- Госпожице, моля отговорете на въпроса!
- Всички ме питаха защо... А аз така и не успях да им отговоря...
...
Всичко започна лятото на 2005 година. Бях едно сравнително щастливо момиче – учех втора година право, имах си приятел, излизах често, веселях се... Животът ми беше хубав. Честно казано, никога не съм си мислила, че това щастие ще продължи дълго, но му се наслаждавах, докато още го имах.
След известно време завърших образованието и си намерих работа като адвокат. Специалността ми бе такава, че ежедневно се срещах с хора, посмяли да посегнат на нечий живот. В началото това много ме разстройваше и плашеше... Но с времето свикнах да чувам и виждам какви ли не жестокости.
Ето, че започна още един натоварен за мен ден. Секретарката ми донесе папката с информацията за следващото дело. Без особен интерес аз прегледах изложената на кратко информация:
„Име: Алекси Джонсън
Възраст: 24
Обвинен в убийството на съпругата си по особено жесток начин. Жертвата е намерена със седем прободни рани в областта на сърцето. Обвиняемият сам е признал за убийството.
Други престъпления: Няма”
- Да... поредната откачалка на този свят, без капчица съвест.
...
- Дело номер 2930. Алекси Джонсън, обвинен в убийство, извършено по особено жесток начин. Обвиняемият сам е признал за убийството. Защитата на обвиняемият – Питър Симпсън, обвинението води – Джесика Пийлбърт. Моля съдебните заседатели да заемат местата си. Можете да доведете подсъдимия.
Големите врати на съдебната зала се отвориха и влезе добре изглеждащ мъж, воден от двама охранители. Заведоха го до мястото му и започнах да го питам обичайните въпроси.
- Г-н Джонсън, вярно ли е, че сте признали за убийството на съпругата ви?
- Да.
- Давате ли си сметка какво ви очаква от тук нататък?
- Да.
- Защо го направихте, г-не?
- Защото си го заслужи! Постоянно ми повтаряше, че ме обича, че иска да е само с мен... И аз и повярвах, оженихме се... Първо бяхме много щастливи... Докато тя не започна да се прибира все по-късно. Аз я питах къде е била, а тя все мълчеше. Накрая не издържах и я проследих. Бях напълно прав, виждаше се с друг.
- Познавахте ли го?
- Да, малко. Бях го виждал няколко пъти, но не подозирах нищо... Убих я, защото те не заслужава да живее! Дадох и всичко! Имаше всичко! Тогава защо отиде при друг?
- Жертвата има седем прободни рани в сърцето...
- Преди седем години се запознахме...
- Имате ли да кажете нещо в своя защита?
- Не...
- И аз няма какво повече да добавя.
В този момент съдията каза:
- Делото няма нужда от защита, при положение, че обявиняемият сам призна за убийството. Съдебните заседатели да се оттеглят. Г-н Джонсън, вие сте обвинен в убийство, извършено по особено жесток начин. Съдът ви осъжда на доживотен затвор. Заседанието приключи, може да го отведете в килията му...
От този момен нататък, до моето събуждане в болничното крило на затвора, аз не помнех нищо. Не знам какво беше станало, не знам дори защо на мен. Ръцете ми бяха изцапани от кръв, носех затворническо облекло... Лежах и не можех да помръдна. Тогава дойде лекарят и ми обясни накратко:
- Аз съм д-р Сейтън. Възстановяването ви върви много добре. Вече може да отидете в килията си, г-це.
- Моля? Каква килия? Какво съм направила?!
- Нима не помните нищо?
- Какво трябва да помня?
- Вчера убихте един от клиентите си - Алекси Джонсън. Бяхте на посещение при него, обсъждайки делото...
- Но...
- След това последва ужасен вик. Затворникът се свлече от стола... мъртъв! Вие го убихте!
- Не е възможно!! Пуснете ме да си ида... Вие говорите неща, които никога не са се случвали.
- Съжалявам... Осъдена сте на 23 години живот.
- 23?!!!!!!!!!!
- Най-лошото от цялата картина, която видях... беше онзи блясък в очите ви. Вие определено много искахте смъртта му... Може би не точно Вие, може би Тя.
- За какво говорите, по дяволите?!
- Съпругата на затворника, жертвата... Сякаш тя се беше вселила във вас. Говореше ужасни неща, крещеше срещу Джонсън. Постоянно повтаряше, че ще го чака в Ада, където той я бе изпратил. Вие бяхте нейната жертва. Духовете никога не могат да си отмъстят сами, те имат нужда от помощ. Вие свършихте тази работа, Вие бяхте жертвата...
- Това са пълни глупости! Небивалици... измислици...
За миг затворих очи, опитвайки се да проумея какво става. Отворих ги. Докторът го нямаше. Дойде някаква сестра. Побързах да я попитам къде е д-р Сейтън, защото имах още много въпроси. А тя само ми отговори.
- Не се шегувай с това! - отвърна строго тя и ми показа негов некролог на вратата...
Измислици или не, адвокатката прекара 23 години в затвора по вина на... нещо, което и до днес не знае дали съществува. Много пъти опитваше да си обясни станалото, но... за някой неща просто няма обяснение.
...
- Госпожице, моля отговорете на въпроса!
- Всички ме питаха защо... А аз така и не успях да им отговоря...
- Всички ме питаха защо... А аз така и не успях да им отговоря...
...
Всичко започна лятото на 2005 година. Бях едно сравнително щастливо момиче – учех втора година право, имах си приятел, излизах често, веселях се... Животът ми беше хубав. Честно казано, никога не съм си мислила, че това щастие ще продължи дълго, но му се наслаждавах, докато още го имах.
След известно време завърших образованието и си намерих работа като адвокат. Специалността ми бе такава, че ежедневно се срещах с хора, посмяли да посегнат на нечий живот. В началото това много ме разстройваше и плашеше... Но с времето свикнах да чувам и виждам какви ли не жестокости.
Ето, че започна още един натоварен за мен ден. Секретарката ми донесе папката с информацията за следващото дело. Без особен интерес аз прегледах изложената на кратко информация:
„Име: Алекси Джонсън
Възраст: 24
Обвинен в убийството на съпругата си по особено жесток начин. Жертвата е намерена със седем прободни рани в областта на сърцето. Обвиняемият сам е признал за убийството.
Други престъпления: Няма”
- Да... поредната откачалка на този свят, без капчица съвест.
...
- Дело номер 2930. Алекси Джонсън, обвинен в убийство, извършено по особено жесток начин. Обвиняемият сам е признал за убийството. Защитата на обвиняемият – Питър Симпсън, обвинението води – Джесика Пийлбърт. Моля съдебните заседатели да заемат местата си. Можете да доведете подсъдимия.
Големите врати на съдебната зала се отвориха и влезе добре изглеждащ мъж, воден от двама охранители. Заведоха го до мястото му и започнах да го питам обичайните въпроси.
- Г-н Джонсън, вярно ли е, че сте признали за убийството на съпругата ви?
- Да.
- Давате ли си сметка какво ви очаква от тук нататък?
- Да.
- Защо го направихте, г-не?
- Защото си го заслужи! Постоянно ми повтаряше, че ме обича, че иска да е само с мен... И аз и повярвах, оженихме се... Първо бяхме много щастливи... Докато тя не започна да се прибира все по-късно. Аз я питах къде е била, а тя все мълчеше. Накрая не издържах и я проследих. Бях напълно прав, виждаше се с друг.
- Познавахте ли го?
- Да, малко. Бях го виждал няколко пъти, но не подозирах нищо... Убих я, защото те не заслужава да живее! Дадох и всичко! Имаше всичко! Тогава защо отиде при друг?
- Жертвата има седем прободни рани в сърцето...
- Преди седем години се запознахме...
- Имате ли да кажете нещо в своя защита?
- Не...
- И аз няма какво повече да добавя.
В този момент съдията каза:
- Делото няма нужда от защита, при положение, че обявиняемият сам призна за убийството. Съдебните заседатели да се оттеглят. Г-н Джонсън, вие сте обвинен в убийство, извършено по особено жесток начин. Съдът ви осъжда на доживотен затвор. Заседанието приключи, може да го отведете в килията му...
От този момен нататък, до моето събуждане в болничното крило на затвора, аз не помнех нищо. Не знам какво беше станало, не знам дори защо на мен. Ръцете ми бяха изцапани от кръв, носех затворническо облекло... Лежах и не можех да помръдна. Тогава дойде лекарят и ми обясни накратко:
- Аз съм д-р Сейтън. Възстановяването ви върви много добре. Вече може да отидете в килията си, г-це.
- Моля? Каква килия? Какво съм направила?!
- Нима не помните нищо?
- Какво трябва да помня?
- Вчера убихте един от клиентите си - Алекси Джонсън. Бяхте на посещение при него, обсъждайки делото...
- Но...
- След това последва ужасен вик. Затворникът се свлече от стола... мъртъв! Вие го убихте!
- Не е възможно!! Пуснете ме да си ида... Вие говорите неща, които никога не са се случвали.
- Съжалявам... Осъдена сте на 23 години живот.
- 23?!!!!!!!!!!
- Най-лошото от цялата картина, която видях... беше онзи блясък в очите ви. Вие определено много искахте смъртта му... Може би не точно Вие, може би Тя.
- За какво говорите, по дяволите?!
- Съпругата на затворника, жертвата... Сякаш тя се беше вселила във вас. Говореше ужасни неща, крещеше срещу Джонсън. Постоянно повтаряше, че ще го чака в Ада, където той я бе изпратил. Вие бяхте нейната жертва. Духовете никога не могат да си отмъстят сами, те имат нужда от помощ. Вие свършихте тази работа, Вие бяхте жертвата...
- Това са пълни глупости! Небивалици... измислици...
За миг затворих очи, опитвайки се да проумея какво става. Отворих ги. Докторът го нямаше. Дойде някаква сестра. Побързах да я попитам къде е д-р Сейтън, защото имах още много въпроси. А тя само ми отговори.
- Не се шегувай с това! - отвърна строго тя и ми показа негов некролог на вратата...
Измислици или не, адвокатката прекара 23 години в затвора по вина на... нещо, което и до днес не знае дали съществува. Много пъти опитваше да си обясни станалото, но... за някой неща просто няма обяснение.
...
- Госпожице, моля отговорете на въпроса!
- Всички ме питаха защо... А аз така и не успях да им отговоря...
© ПростоАз Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
-
Браво, харесва ми, имаш талант
-
Еми, ще го имам предвид.
-
Увлекателно, наистина.
-
Уау!!!!Браво!!!
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
