Глава първа: Първите трепети на любовта

  Когато се прибра у дома си, Амбър направо сияеше от щастие. Това блажено чувство като че ли се бе вселило в душата й и я караше да разцърфти като пролетно цвете, подготвящо се за съвършено нов живот, изпълнен със сладки мигове. Майката на момичето, старата вече Роза ,забеляза родостта, обзела дъщеря й, и остана приятно изненадана от този факт. Тайничко тя се чудеше каква ли е причината за това внезапно щастие, но реши да не пришпорва нещата и да не разпитва, докато Амбър сама не й сподели. И все пак се чувстваше някак си особено развълнувана, защото най-сетне момичето изплува от мрачните мисли, които я бяха обзели, и се хвърли в нежните прегръдки на щастието.

 Ала с всеки изминал ден, радостта малко по малко я напускаше, докато изведнъж Амбър не се прибра цялата пребледняла. Още щом я погледна, Роза видя болката, изписана на лицето й. Сега тя на всяка цена настояваше да разбере причината за това внезапно нещастие, както и за допреди няколко дена изграващата радост.

 - Дъще, какво е станало? Моля те, сподели със мен! Болно ми е да те гледам така унила!Хайде...можеш да ми се довериш! - бавно шепнеше Роза с успокояващ глас.

 - Мамичко, мамичко... - извика момичето и се хвърли в прегръдките на майка си. То не можа да сдържи сълзите си, които бавно се отронваха от красивите му очи. След това зарови глава в майчините прегръдки и така стоя няколко минути. Скоро избърса сълзите си и продължи - Онзи ден, както си ходех по улицата с наведена глава, при мен дойде едно момиче на име Каталина. Още щом я погледнах у мен се събуди възхищение - тя беше като че ли самата радост - такава, каквато винаги съм искала да бъда. Може би затова се привързах толкова бързо към нея... тя притежаваше всичко това, което аз бях загубила. Не й стана никак приятно, като ме видя потънала в размисли за живота, и всячески се опитваше да ме разсее, но не успяваше. Аз гледах небесната шир и прелитащите птици и продължавах да се поддавам на отчаянието си. Докато изведнъж не й хрумна налудничевата идея да влезем в бара, където ходят само богаташите. Отначало отказвах. Бях на мнение, че няма да ни допуснат... та ние сме бедни и едвам се изхранваме, докато те, богатите, си позволяват неща, за които дори не сме и сънували. Но Каталина настояваше и отстъпих. Издебнахме, когато охраната разговаряше с някакъв клиент, и влязохме. Огледах се наоколо... всичко бе толкова, толкова... луксозно! Навред имаше около стотина елегантно облечени посетители... Боже, какви маниери имаха! Държаха се доста недменно и арогантно, както повечето богаташи и си мислят, че щом имат пари са нещо повече от другите. И така... с Каталина не останахме незабелязани... привлякохме погледа на няколко натруфени дами,в който ясно се открояваше омразата и ненавистта! Не можах да издържа и побягнах в произволна посока, а Каталина остана някъде в тълпата... не можах да я намеря. Огледах отново обстановката около себе си... докато погледът ми не се спря на един красив младеж! О, мамо... той бе невероятен!Нямам думи, за да ти го опиша! Бе изящен, като че ли от порцелан! Гледах го и не откъсвах очи от него... вероятно той забеляза, че го наблюдавам и погледите ни се срещнаха. Усещах как се изчервявам и въпреки това нямах сили да откъсна очи от него и да побягна! Просто стоях и го гледах! Той ми се усмихна... и струва ми се тръгна към мен, но някакъв човек от знатното общество го повика явно по спешност, защото той веднага се втурна на някъде! Малко след това се намерихме с Каталина и си тръгнахме! И оттогава всеки ден ходим в този бар, но него го няма... Ах, мамичко, дори името му не знам! Как искам да го видя! Да, той е причината за щастието и нещастието ми едновременно!... Трябва да го видя на всяка цена! Би било глупаво, ако кажа че го обичам... но така е! Изпитвам нещо, непознато досега за мен! Помниш ли веднъж ми беше описвала чувствата си към покойния ми баща? До известна степен разказът ти се препoкрива с моите чувства...

- О, дъще... знаех, че все някога ще настъпи този момент, от който най-много се боях! Но все пак съм на мнение, че не можеш да го обичаш, защото не го познаваш! Красотата не е най-важната черта на един мъж. Най-честно чаровните принцове, като тези от приказките, се оказват такива, за каквито най-малко си ги мислела...

- Но, мамо - прекъсна я Амбър - Не разбираш!

И силен плач я задави! Тя се надяваше,ч е в лицето на майка си може да има човек, който винаги ще я разбира, но остана разочарована. Чувстваше се като дете, изоставено на пътя. Надеждата, на която се крепеше, с всеки изминал миг я напускаше.

- О, милото ми дете! Не те разбирам, но мисля, че мога да ти помогна... на всяка цена! Щом това коства щастието ти! - каза Роза c успокояващ глас, в който прозвучаха нотки на решителност.

- Наистина ли мамичко? Ах, колко си добра! Не знам какво бих правила без теб!

И Амбър стисна силно майка си в прегръдките си. Лъчът светлина в тунела се виждаше все по-ясно с всяка крачка напред и мисълта, че най-сетне ще се измъкне от него, караше радостта и болката да се борят помежду си в нея... понякога розовите мечти караха усмивка да озари лицето й, а друг път мрачните мисли - сълзи да напълнят очите й... Единственото нещо, за което копнееше Амбър сега, е онзи необикновено красив принц, срещнат като че ли в приказките и търсен в реалността.