Първото нещо, което видя, след като се изправи пред огледалото, бе голямата синина на дясната си буза. Огледа лицето си от всички страни и установи, че има още една малка синина над лявата вежда, устната ù бе разранена и изпитваше ужасна болка под брадичката си – точно там, където той я беше стиснал силно, за да я накара да го погледне в очите. Момичето побърза да премахне този спомен от главата си. Не искаше да мисли за случилото се вчера. Трябваше да го забрави и да продължи напред така, сякаш нищо не се бе случило. Ала това беше ужасно трудно. Костваше ù неимоверни усилия – да пренебрегне всички онези случки през живота си, подобни на вчерашната. Да продължи да се усмихва на околните, въпреки че дълбоко в себе си ги мразеше. Всички. Мразеше и света, в който живееше. Не, всъщност тя не живееше, а просто съществуваше. Едва ли някой би дефинирал нейното съществуване като живот. Пък било то и тежък. Изобщо не можеше да се нарече живот, бе твърде далече от това понятие.
В отражението си видя как очите ù се пълнят със сълзи. Побърза да ги изтрие с опакото на ръцете си. Не бяха нужни сълзи – те бяха единствено проява на слабост. Нямаше нищо да променят, а момичето не можеше да пилее времето си в плач. След 15 минути автобусът ù за училище потегляше и ако не успееше да го хване, щеше да се наложи да чака още поне 20 минути. Следователно, щеше да закъснее за часовете и да получи отсъствие. Не че толкова държеше да бъде изрядна ученичка, или пък ù пукаше какво ще си кажат учителите, ако избяга от час. Просто неизвинените отсъствия водеха до тежки последици за нея и семейството ù. Можеха да спрат да ù дават социални помощи заради това. Но тя не трябваше да го допуска. Нищожната сума, която получаваше от социалните, бе като изгряло слънце след гръмотевична буря. Всеки месец с нетърпение очакваше постъпването на парите, за да може да купи на малкия си брат от любимия му шоколад. Може да се каже, че това беше единствената ù радост – да гледа как детските му очи се пълнят с щастие.
Затова се опита бързо да заличи синините с малко фон дьо тен – от този евтиния, на майка ù, но резултатът не беше много сполучлив. Въпреки това, тя престана с опитите си да се приведе в по-добър вид. Нямаше време, трябваше да побърза, а какво ще си кажат съучениците ù при вида ù, сега беше най-малкият ù проблем. Обу старите си дънки, нахлузи дебелия си пуловер, взе якето си в ръка и грабна раницата си. След това заключи входната врата и тръгна към автобусната спирка. Въпреки че беше април месец и се очакваше времето да бъде топло, ранният сутрешен студ сковаваше тялото ù. Тя облече якето си в движение, притичвайки напред. Черният ù пуловер беше ушит от баба ù и макар че ужасно ù бодеше на врата, тя го носеше. Защото беше най-дебелата ù дреха и просто не можеше да си позволи да се разболее. Родителите ù нямаха пари за лекарства. И за храна нямаха, пък камо ли за други неща. Ала преди няколко години не беше така. Бяха напълно задоволени като семейство. Имаха пари за всичко нужно, понякога дори си позволяваха да се поглезят като вечерят в скъп ресторант или отидат на кино. След като обаче се преместиха в големия град, столицата, точно по време на кризата, когато всяка стока в магазините беше изключително скъпа, а работа трудно се намираше – постепенно започваха да потъват в бедност и нищета.
В началото баща ù имаше късмет да се уреди като компютърен специалист в една частна фирма. Получи служебна кола и заплатата му не бе никак малка. Но в продължение на 5 години му отнеха колата и му намалиха заплатата наполовина. Бяха принудени да продадат собствената си кола, за да преживяват някак, тъй като майката беше останала без работа. А две деца трудно се изхранваха. Добре, че бяха бабата и дядото на момичето, които останаха да живеят в стария град, от който се преселиха. Те им пращаха скромна сума, без която обаче, грубо казано, сега всички щяха да са умрели от глад. Трябваше и да плащат наем за жилището, в което живееха. За 5 години смениха 4 квартири, с цел да плащат по-малко пари, но с всяка изминала година пропадаха все по-надолу и по-надолу.
Въпреки това, момичето беше изкарало отличен резултат на държавните изпити и беше влязло в най-хубавото училище в държавата. Наистина, имаше потенциал, беше много умно и надарено дете. Възпитано, учтиво и готово да се изправи пред всякакви трудности. 6-годишният ù брат, като по чудо, беше влязъл в най-добрата детска градина в страната. Може би Бог им бе помогнал. Той винаги е бил единствената им утеха. Момичето винаги се обръщаше към него за помощ, когато имаше нужда от такава. И без това нямаше много приятели, на които можеше да сподели тревогите си. Всички около нея ù завиждаха заради това, че беше умна и имаше хубав външен вид.
Автобусът дойде и момичето побърза да се качи в него, за да се спаси от ужасния студ. Въпреки че вътре нямаше парно и на нея ù се струваше, че е дори още по-студено, поне беше предпазена от силния вятър. „Какво време само“ – поклати глава тя и седна на една от първите седалки. Преди това се огледа и установи, че освен нея, в автобуса има само още един човек, седящ най-отзад. Съдейки по дрехите му, беше бездомник, макар че възрастта му едва ли надхвърляше 40 години. Имаше измършавял вид и беше облечен с много тънко яке, пришито на няколко места с различен цвят платове.
Сърцето ù се сви при вида му. Тя съжаляваше хората, които бяха в подобно състояние и искаше да им помогне. Най-тъжно ù стана при мисълта, че ако семейството ù не успееше да се избави от това положение, тя или брат ù щяха да свършат като ето този човек тук, спящ в полумрака. Момичето тихо се примоли на Бог да помогне на семейството ù. Не можеше да ги гледа повече как страдат, тънейки в бедност и нищета.
Извади парите, с които разполагаше за деня. С тях би трябвало да си купи закуска в училище. Преброи жълтите стотинки и установи, че са четиридесет и седем. Нямаше да ù стигнат дори за пакетче солети, а с някоя вафла само щеше да подразни празния си стомах. От вчера сутринта не бе яла нищо, но както обикновено, след еднодневно гладуване, беше свикнала да устоява на глада. Можеше да издържи още. Или в краен случай щеше да поиска пари назаем от някой съученик, въпреки че едва ли щеше да ù даде. Но не можеше да бъде свидетел на нещастието на този човек, без да помогне с нещо. В тези 47 стотинки виждаше спасението. И за този човек, и за самата себе си. По някакъв начин си беше внушила, че ако даде последните си пари на бедняка, ще успее да откупи съдбата на нея и брат ù, която вероятно щеше да бъде същата като на този мъж. Надяваше се Бог да види това добро дело и да го възнагради. Да спаси семейството ù от лапите на смъртта.
Преброи отново парите. Четиридесет и седем. Погледна през прозореца и видя огромното задръстване, в което бяха попаднали. Не ù направи впечатление. Беше свикнала всеки ден да пътува поне по 45 минути до училище. Хвана в ръце златното кръстче, което носеше на верижка на врата си – това беше вероятно най-скъпата ù вещ. Имаше безброй причини да я продаде и с парите да нахрани семейството си. Но не го направи, защото ù беше подарък от родителите ù,  още когато бе на една година. Това кръстче съдържаше в себе си спомените за онези хубави, изпълнени с щастие, дни, които никога повече нямаше да се върнат.
Притисна го до устните си и тихо се помоли на Бог. След това го скри под якето си и тръгна по пътеката между седалките. Седна до спящия човек, но дори и тогава той не се размърда. За миг си помисли, че може да е умрял. С върха на пръста си съвсем леко докосна ръката му и той внезапно отвори очи. Прониза я с най-сините очи, които някога беше виждала. Те бяха бистро сини, като цвета на безоблачно небе. Зеницата им почти не се откриваше, сякаш плуваше в спокойно море. Погледът на мъжа сякаш я озаряваше с някаква божествена светлина, но едновременно с това я караше да се чувства неловко от породилата се ситуация. Изглежда, човекът беше възприел движението ù неправилно. Тя побърза да обясни, но единственото, което излезе от устата ù, беше неясен звук, който не представляваше никаква мисъл. Тогава той продума:
- Ако и ти като останалите искаш да ми се подиграваш, давай. Кажи всичко, което ти е на сърце. Това би ли те накарало да се почувстваш по-добре – момичето не беше в състояние да отговори. Седеше до него безмълвно, взирайки се в чистите му очи. – Хайде, какво чакаш. И без това нищо няма да постигнеш. Достатъчно време търпях, вече свикнах с всичко. – Той извърна главата си към стъклото и така сякаш сложи край на транса, в който тя бе изпаднала до преди малко. Момичето затвори очите си, опитвайки се да си обясни какво се бе случило с нея току-що. Чувството, което изпита при вида на тези очи, не можеше да се обясни с прости думи. Изведнъж осъзна, че мъжът беше останал с грешно впечатление за нея, а тя не можеше да допусне това да продължава. Отвори уста, за да каже нещо, но в този момент шофьорът на автобуса се провикна:
- Има някакъв инцидент на пътя. Известно време ще се забавим. Някой иска ли да слиза? – Отвърна му тишината и той отново впери погледа си напред. Момичето се зарадва. Печелеше още време с този странен човек. Изпитваше нужда да говори с него. За каквото и да е, просто да си говорят. По гласа му сметна, че е по-млад от трийсетгодишен. Предишният път може би я бе заблудила брадата му, небръсната вероятно от седмици. Най-после успя да изрече:
- Не. Грешите – също така рязко, както и бе отворил очите си, той извърна погледа си към нея. – Не съм като другите деца, които биха Ви се подигравали, тъй като аз съм в подобно на вашето положение и мога да си представя какво изпитвате. – Мъжът въпросително повдигна лявата си вежда. Изглежда се учудваше на смелостта ù да говори с такъв човек като него. Или пък по-голямо впечатление му направиха последните думи, които тя изрече „мога да си представя какво изпитвате“.
- И какво си мислиш, че изпитвам? – безразлично попита той.
- Самота, болка, тъга, самосъжаление – бързо отговори тя. – Но както всеки друг човек на тази планета, Вие мечтаете. За какво мечтаете, това вече не мога да кажа. Нито мога да предполагам какво Ви се е случило, за да изпаднете в такова положение, но това не е от значение в момента. – Стори ù се, че очите му потъмняват. Добиха цвета на облачно небе, на бурно море. Сякаш току-що бе вкарала отрова в сърцето му.
- Откъде знаеш? – запита. – Как може едно дете да ми говори за болка и самота? Изпитвала ли си ги? Какъв живот живееш? – в гласа му се долавяше иронията, но също така и любопитството. Изглежда момичето бе успяло да го заинтригува и да внесе до известна степен интерес в живота му. Тя се забави с отговора си няколко секунди. Искаше да му каже всичко за себе си. Знаеше, че би ù олекнало, ако му сподели, дори и той да не реагира по никакъв начин на казаното. Осмисли думите си добре и след това каза:
- Аз съм момиче на 15 години. Би трябвало да изживявам всеки миг от живота си с радост, но вместо това аз го проклинам. Историята ми е дълга, едва ли би могла да се побере в едно пътуване между няколко автобусни спирки. Бих искала да чуя Вашата история, но не за да Ви се подиграя, а за да може двамата да осъществим акта на споделянето. Да бъдем съпричастни и по този начин да не се чувстваме толкова самотни. Да изпитаме радост от съществуването на другия, било то и за съвсем кратко време. – Мъжът беше смаян от думите ù. Тя беше два пъти по-малка от него, но чувствата, които изпитваше, бяха същите като неговите.
- Разкажи ми. – Момичето започна да говори. Сподели му за всекидневните мъки, през които минаваше вкъщи и в училище. Подигравките на съучениците ù, тормозът, наложен ù от полуделия ù, нещастен баща. При тези думи той леко докосна бузата ù и с жален поглед попита:
-Той ли ти го причини?
- Не го виня – поклати глава тя. – Разбирам го. И аз бих изпаднала в такова състояние след нещата, които му се случиха. Преживява голяма болка през тези години. Може би по този начин я премахва от душата си. Поне за кратко. – Той кимна и момичето предположи, че това му е познато. Продължи да разказва. Каза му за хубавите дни, които прекарваше в стария град и колко ù липсват. Откри пред него всяко ъгълче на своята, забулената в мрак, душа. Не знаеше защо го прави, но усещаше как с всяка дума започва да се чувства по-добре. Отдавна имаше нужда да сподели на някого за тегобите си.
След като той внимателно изслуша историята ù, дълбоко въздъхна и затвори очи.
- Съжалявам – продума той. – Никой не заслужава такова страдание, особено дете на твоята възраст. Но ние трябва да продължаваме да се борим, въпреки  трудностите, пред които ни изправя животът. Защото именно това е той – лабиринт от заплетени ситуации, странна смесица от противоречиви мисли и чувства, които ние се оказваме длъжни да отразим правилно в определен момент. Затова всичко е толкова сложно. Човек не винаги може да знае какви ще бъдат последиците от избора му. Но въпреки това, животът е изпълнен и с хубави моменти. Те винаги са около теб, просто трябва да ги съзреш. – Тогава момичето отново се загледа в божествените му очи. Той беше прав. Кимна към него, подканяйки го да започне своя разказ. Мъжът побърза да говори, защото не искаше да губи ценно време.
- Вероятно ние с теб никога повече няма да се срещнем. Затова ще ти споделя. Родих се в един далечен град, в провинцията на една далечна държава. Семейството ми беше богато, имах трима братя, от които аз бях най-малкият. Майка ми ме презираше за това, че ù бях донесъл страдание. Тя искаше да си има момиченце, а аз се оказах просто едно ненужно изчадие в семейството. И тя, и баща ми никога не ме погледнаха по начина, по който родители гледат малкото си дете и се радват за това, че го имат. Братята ми се отнасяха безразлично с мен. Създавах само неприятности. Една част от тях, нарочно, за да им върна болката, която пораждаха в мен, а друга – просто защото съм роден с буен нрав. Усещах как съм нежелан в къщата. Страхувах се, че някой ден баща ми ще каже „Махай се от тук!“ и когато този момент най-после дойде, аз не изпитах нищо друго, освен радост. – Той направи кратка пауза, за да се увери дали момичето го слуша изобщо. След като видя съсредоточеното ù изражение, примесено с лека тъга, се усмихна горчиво и продължи - Тъкмо бях завършил училище и реших да поема по собствения си път. Откраднах малко от състоянието на баща ми и тръгнах по големия свят. Обиколих много държави, станах свидетел на интересни случки, видях прочути забележителности, срещнах се с много хора, създадох си приятелства и във всяка страна, в която бях навлязъл, оставих по една жена, която да ме чака, с обещанието скоро да се завърна и да се оженя за нея. – Той се засмя и поклати глава. – Бях наивен. Мечтател, търсещ своето съкровище. Имах достатъчно пари да живея спокойно още поне 5 години. Докато изведнъж, при престоя ми тук, не осъзнах, че не искам да продължавам този живот. Парите се превърнаха в проклятие. Прахосвах ги наляво и надясно, без да ми мигне окото. По жени, по скъпи хотели, по кръчми… Но нищо не ми доставяше истинска радост. – В очите на момичето се бяха появили сълзи. Тя не знаеше дали това, което този странник ù разказва, е истина, но продължаваше да слуша захласната. Зад ужасния вид, който имаше, се криеше един човек с наранено сърце, съвсем обикновен като всички останали. Изглеждаше добре образован, приятен за компания. Вероятно, ако се погрижеше малко повече за външния си вид, ако се облечеше в хубави дрехи и срешеше буйната си тъмна коса, тогава може би щеше да се превърне в неземно красив мъж. Със сигурност е притежавал същия чар още от най-ранно детство и всяка жена би се смаяла на красотата му. Той продължи с тъжна нотка  в гласа си:
– Липсваше ми майчината милувка, която така и не усетих никога през живота си. Липсваха ми бащините думи, които да ме насърчават да се боря в този прокълнат свят, които така и не чух. Липсваха ми и братските игри и разговори, в които не участвах. Споделянето, както го нарече ти преди малко. Но като се замисля, от всички хора, които някога съм познавал, с теб говоря най-свободно, най-открито.
- Има нещо божествено в начина, по който говориш. Думите ти сякаш съдържат свръхестествена сила – каза тя.
- Може би защото всичко казано до тук е истина и съм го изричал толкова много пъти в ума си, надявайки се, че някой ден ще се появи подходящ човек, на когото мога да го споделя. – Момичето се усмихна и избърса сълзите си. Историята му бе така интересна и неочаквана, че я обърка.
- Станала е някаква катастрофа, затова се бавим толкова – каза той, надничайки през прозореца.
- Не мислиш ли… - започна тя, но спря по средата на изречението. Той я погледна с топлите си тайнствени очи и безмълвно я накара да продължи. - … че срещата ни тази сутрин не е случайна. – Мъжът се усмихна и подаде ръката си. Момичето преплете пръсти с неговите и почувства топлината му.
- Разбира се, че не е случайна. Дори и тази катастрофа точно сега също не е – приближи се до нея. – Нищо в този свят не е случайно. Всяко едно действие е предначертано да се случи в точния момент, за да се получи правилната закономерност.
- Тогава защо не се случват повече хубави неща? – попита тя, а гласът ù бе наситен с болка. – Хората по цял свят страдат. В това няма смисъл.
- Ако всичко в моя и твоя живот протичаше добре, щяхме ли да се срещнем? Помисли внимателно.
- Може би – отвърна момичето. – Но със сигурност нямаше да е при същите обстоятелства.
- Именно – съгласи се той. – Точно в това се крие магията на нашата среща, на разговора ни. От цялата тази мъка в сърцата ни се зароди едно хубаво приятелство. – Тя широко се усмихна и стисна ръката му.
- Прав си. Нещата не са толкова прости, колкото изглеждат – той кимна.
- Нашата среща не е единственото чудо. По света има хиляди чудеса, най-вече проявили се от болката. – Тя се замисли над думите му. Всичко, което казваше той, беше изпълнено с дълбока мъдрост. Дори такава, каквато психиката ù не позволяваше да осмисли все още. Но наистина, срещата им беше чудо. Сякаш беше премахнала всички тъмни мисли и чувства и от двамата. Единственото, което изпитваха в момента, бе любов и признателност.
- Вярваш ли в Бог? – внезапно го попита тя.
- През всички тези години Бог беше единственият ми истински приятел. – отговори. - Аз не само вярвам в Него, аз Го обичам. – усмивка се появи на лицето му. Момичето отскубна ръката си от неговата и свали кръстчето от врата си.
- За теб е. Нещо, което да ти напомня за мен – сложи го в дланта му и сви пръстите в юмрук.
- Казваш го така, сякаш никога повече няма да се срещнем – поклати глава той.
- Нека оставим Бог да реши това. – Той го окачи на врата си и го скри под якето си. Автобусът потегли. Съвсем скоро щеше да ù се наложи да слезе.
- Искам и аз да ти дам нещо в замяна – разкопча един малък сак, който държеше под краката си. Досега момичето не го забеляза. От там извади едно съвсем малко черно куфарче и го сложи на коленете ù. – За какво мечтаеш?
- От малка мечтая да рисувам. Но родителите ми така и не заделиха пари за курсове. – мъжът се усмихна.
- Е, в такъв случай се радвай, че ме срещна. Това ще ти помогне – той потупа куфара. Не беше тежък. Момичето не знаеше какво може да се крие вътре. – Отвори го вкъщи. Комбинацията от цифри е 0047. – Тя се засмя. Разказа му как в началото е имала намерение да му даде последните си 47 стотинки. Той също започна да се смее. Изведнъж стана сериозен и я прегърна.
- Обещай ми, че ще сбъднеш мечтата си. Сега разбирам защо трябваше да ми се случи всичко това. Отговорът е прост: за да те срещна и да ти помогна. – В очите ù отново се появиха сълзи. Този път, в неговите също. Сякаш поточето в очите му преливаше. Беше някак красиво.
- Благодаря ти. За всичко – каза тя и го целуна по бузата. – А ти ми обещай, че ще продължиш да живееш. Използвай парите си за нещо хубаво, създай семейство. Сигурна съм, че ще бъдеш щастлив – той се усмихна и кимна.
- Рисувай. И някой ден Бог ще ни срещне отново.
На слизане момичето се обърна за последен път. В съзнанието ù като вечен спомен останаха онези две бистро сини очи, искрящи като малки светлинки в мрака.
Тя беше пораснала. От малко момиче се бе превърнала в жена. Стройна, красива, умна, с достойнство. След онази първа и последна среща със странника през онова ранно утро в градския транспорт преди 10 години, животът ù се бе променил коренно. По лицето ù никога повече не се появиха синини, нанесени от баща ù. Никога повече не чу жалния глас на брат си, който моли за още малко храна, а майка им с насълзени очи казва: „Няма повече, синко“. Не ù се налагаше да брои последните си жълти стотинки. Вечер не заспиваше с насълзени очи. Всички мъки се превърнаха в тъмни спомени. От тогава нататък плачеше единствено от радост и от благодарност. През тези години нямаше ден, в който да не спомене в молитвите си онзи мъж с бистро сините очи, който ù вдъхна кураж и ù помогна толкова много. Молеше се на Бог да го закриля и да го дарява с щастие така, както бе дарил и нея.
В малкото черно куфарче, което той ù даде, беше поместена огромна сума пари. В него имаше също и кредитни карти с написани на лист кодове, в които се съдържаха още два пъти повече пари. С тях семейството ù си купи собствено жилище и заживя спокоен и щастлив живот. Част от тях дариха по църкви и домове за сираци и бездомници. Останалите вложиха в банкова сметка, надявайки се някой ден съдбата отново да ги срещне с онзи мъж и да имат възможността да му благодарят за добрината.
Отново беше април месец. Същия този ден, в който тя се бе запознала с него преди години. Само че сега времето беше топло, светлината от залязващото слънце се процеждаше през високите прозорци и обагряше със златен оттенък голямата зала. Помещението се пълнеше с новодошли хора. Всеки заемаше мястото си на седалките, водейки оживен разговор с някой познат. Постепенно всичките стотици места бяха заети от хора на различна възраст. Пред лицата им на сцената се издигаха бели стойки, с поставени на тях цветни картини, обградени в златисти рамки. Те бяха част от голямата изложба, подготвяна в продължение на цели 10 години. Като фон зад тях се спускаше по цялата дължина между тавана и пода платно с нарисувани на него две големи бистро сини очи, от чиито зеници сякаш струеше светлина и божа благодат. Те бяха подчертани от странните, но интригуващи смесици от цветове и форми около тях на плата.
Зад това платно тя нервно чакаше уречения час за започването на представянето на нейната изложба, състояща се от десетки картини от различни стилове (жанрове). Тръпнеше в очакване на това събитие, което бе съкровената ù мечта. Също така и обещанието, което беше дала на мъжа. Дали щеше да го види? Той щеше ли да бъде там, усмихвайки се топло с красивите си очи? Сърцето ù  се вълнуваше, подскачаше, нямаше търпение да се изправи пред всички онези хора в залата, събрали се в негова чест. Искаше да се превърне в гордост за своите родители, въпреки че според техните думи, тя отдавна го беше направила.
Една асистентка с млечно кафяв цвят на косата се приближи до нея, сложи ръка на рамото ù и каза:
- Време е. Настъпи твоят час. – Момичето пое дълбоко дъх, каза си мислено „Бъди до мен, Господи“ и пристъпи напред, заобикаляйки платното. Появи се на сцената, съпроводена от бурните ръкопляскания на публиката. Всички се бяха изправили на крака и я гледаха усмихнато. Репортери, поместени на предните редове, защракаха с фотоапаратите си, вмъквайки комплименти за блестящата ù рокля и прекрасната ù външност. Тя се изправи пред микрофона и помоли хората да седнат отново на местата си. Благодари им за топлото приветстване.
Преди да започнат въпросите от страна на журналистите, тя затърси с поглед своя приятел. Чувстваше, че той е тук, усещаше присъствието му. И наистина, той беше там, застанал в горния край на една от пътеката между редиците, достатъчно близко, за да го познае по искрящо сините очи. На врата му блестеше нейната златна верижка с кръстчето. Той не се бе променил много. Дори сякаш бе станал по-млад с годините. Красивият му външен вид, придружен с усмивка, заслепяваше всичко наоколо. До него бе застанала жена малко по-млада от него със светло руса коса и нежно лице. Между тях с объркано изражение стоеше малко момченце, на възраст не повече от 6 години. То имаше същата руса коса като майка си, но очите му бяха досущ като на баща му. Тримата изглеждаха толкова щастливи заедно.
Момичето се усмихна широко и кимна леко. И двамата бяха спазили обещанията си и Бог ги беше срещнал отново. Нямаше по-щастлив ден в живота ù от този.
Когато един репортер, запознат с вълнуващата ù история, я попита на кого дължи успеха си и последвалото щастие, тя погледна в познатите сини очи на мъжа и със сълзи в своите отвърна:
- На този велик човек.