Преди да те срещна, бях...

            След като те срещнах, ти ме превърна в откачен. Аз ли сам се промених? Ти ли ме промени? Мисълта за теб ли ме промени? Не знам какво ме караше да горя така. Да съм толкова раздразнителен и да говоря толкова много.

            Преди да те срещна, аз не говорех, защото не считах за нужно да слушам гласа си в продължение на повече от десет секунди. Не считах околните за заслужили да го слушат, или пък за способни да разберат какво им казвам. Гледах ги изпод вежди, ядосвах се мисловно на глупавите им истории и живот, аз не бях по-различен от тях, но тревогите им на мен ми се виждаха лицемерни, та дори пошли и долни. Смехът за мен беше непознато нещо. Не се чувствах обвързан с неговото съществуване.

            Защо тогава изведнъж станах толкова различен, защо? До днес нямам отговора.

            Ти влезе надълбоко под кожата ми, изкопа ров в сърцето ми и се загнезди там, притискайки гърдите ми с отчайваща нужда за предишния контрол и незаинтересованост. Да ти пука е много, много по-трудно. Имах чувството, че отнемаш нещо от мен всеки път, когато действах както не бих действал преди. Затова ще бъда честен – опитвах се да не ме разбереш напълно, да не знаеш всичко, да не ти казвам всичко и да не го изразявам на лицето си. Беше си същинска борба така, като възпирах части от мен – но просто ме беше страх. Какво ще стане, ако знаеш всичко? Ще се изпаря ли като цигарен дим, разтваряйки се във въздуха на твоята същност?

            Защото ти си точно като въздуха, който дишам. Навсякъде, невидим. Проникваше в душата ми без да съм те поканил. Но за да живея, аз трябваше да дишам... затова те допусках. Все по-навътре и все по-навътре.

            Знам, че ти си мислеше, че ти ме обичаш повече, отколкото аз теб. Това беше само една постановка, една игра от моя страна, заради първичния ми страх да не изчезна. Защото аз те дишах, разбираш ли? Дишах чрез теб, бях жив чрез теб.

            Наистина те обичах, затова ме заболя много, когато ти се обърна срещу мен, заболя ме да бъда срещу парещите ти светли очи и да бъда обект на онова изражение, което досега винаги виждах да ме закриля, обърнато навън към света. Не можах да понеса обвинението ти, думите ти, жестовете... и трябваше да избягам, преди да ме разкъсат. Затова не ти дадох никакво обяснение. Не защото не ми пука.  Не бях способен на обяснение. Бях обвинен в нещо, което не беше истина и чрез моето бягство го направих истина за теб. За това съжалявам, изключително много съжалявам, че не бях по-силен тогава. Че не ти обясних, че грешиш.

            Не знам повече какво да ти напиша... искам само да знаеш едно нещо със сигурност. Обичах те... повече от всичко, което притежавах и бях. Аз те обичах. Няма смисъл да се опитвам да ти казвам колко много и да търся безброй метафори, епитети и други подобни за да ме разбереш по-добре. Знаеш, че не ме бива в изразителния език.  Надявам се от написаното по-горе си разбрала същността на това, което остана неизказано между нас. Мисля, че трябваше да го знаеш, сега след като и двамата поехме по различни пътища. И ми липсваш. Липсва ми... да дишам от твоя въздух.

            И все пак – благодаря ти за всичко. За подкрепата, за обичта, за музиката, която ми посвети – всичко. Благодаря ти за вятъра, с който разлюля целия ми живот.

            Преди да те срещна, аз бях просто една суха клонка.

            След като те срещнах, аз се превърнах в песен.

            А сега, когато те няма... аз съм...