Беше топла пролетна вечер, луната грееше в небето - нито пълнолуние, нито новолуние, а точно по средата - магическото време. В една не съвсем обикновена горичка на една малко странна полянка имаше една съвсем обикновена дървена пейка, зелена на цвят. Един случаен наблюдател, ако въобще може да има нещо случайно във време като това, би видял как човекът седна на пейката и сключил ръце зад врата си, се загледа в луната. Той остана така дълго време, толкова дълго, че луната се премести на небосклона... но не с много... Същият случаен наблюдател, ако беше там, щеше да види, как в един момент образът на човека се разми и няколко мига нямаше да му е съвсем ясно какво точно вижда, а после Вълк в Сянка скочи от пейката, протегна се, подуши въздуха и в лек тръс се запъти нанякъде.

- Закъсня - каза Ръмжачът, като се срещнаха.
- Погледах луната - оправда се Вълк в Сянка.
- Причината е основателна - кимна другият вълк, а после махна с лапа на север с думите - Хайде да тръгваме.

- Само не разбрах - оплакваше се Но Щен Вълк - Защо, точно когато започна да се затопля временцето, ние се забутахме толкова на север, където още е зима?!
- Защото искам да ви покажа нещо - отговори му Ръмжачът.
- А защо - явно това, че тичаха през обилен снеговалеж, въобще не му пречеше да си мърмори - Той може да носи шал и шапка, а на мен не ми разреши?
- Защото той не се оплаква от студа - отговори му алфа вълкът - За разлика от теб.
- Логично, защото е с шал и шапка - възропта Но Щен Вълк, а после измърмори недоволно под нос - Всички нормални същества правят обратното, а ние...
- А?! - възкликна Вълк в Сянка - Патиците ли са нормални, или някои от техните пернати роднини?!
- Шът! - изшътка му Но Щен Вълк - Ти с шала и шапката не се обаждай!

Ръмжачът се засили, последва взрив на мускули и невероятен скок от към пет метра над реката, на отсрещния бряг се обърна и махна на спътниците си да го последват. Другите два вълка се спогледаха, а Но Щен Вълк попита:
- Ще се справиш ли?
- Фасулска работа - отговори му Вълк в Сянка с повече увереност, отколкото изпитваше.
- Като стана дума за ядене - сподели с него Но - Нещо съм гладен.
- И аз - каза Сянка - Хайде да скачаме.
Учудващо, но през този ден в тази река нямаше изкъпани вълци.

Когато стигнаха при заслона, вътре на една ниска масичка ги чакаха три чинии вкусно миришеща димяща яхния.
- Да хапнем - подкани спътниците си Ръмжачът.
- Хм - зачуди се Вълк в Сянка - Как така се появи тук това ядене, при това топло?!
- Първо се храни - поучи го с пълна уста Но Щен Вълк - А после се чуди.
- Скоро ще разбереш - отговори на въпроса му алфа вълкът.
- Ми добре - съгласи се Сянка и също се нахвърли върху манджата, защото беше гладен като вълк.

- Стигнахме - обяви Ръмжачът.
- Я?! - възкликна Вълк в Сянка - Също като Стоунхендж.
- Ахам - съгласи се с него Но Щен Вълк - Само че е от живи дървета.
- Ей там има два зара - посочи им средата на кръга алфата - Всеки да хвърли по един.
Другите два вълка отидоха на посоченото място и всеки разгледа зарчето в лапата си, преди да го хвърли. На всяка от страните имаше различна картинка, коя от коя по-причудлива, а колкото и да въртяха заровете си - картините не се повтаряха.
- Аз хвърлям тук, а ти там - посочи на другаря си Но Щен Вълк - За да не ги объркаме.
- Оки - съгласи се Вълк в Сянка и хвърлиха...
Образите се замъглиха пред очите на Сянка, докато се опитваше да проследи картините на търкалящия се зар, което търкаляне продължи учудващо дълго време. Постепенно зарчетата забавиха движението си и накрая спряха. Всеки вълк се загледа преценяващо в своя зар.
- Хъм - изхъмка Но Щен Вълк.
- Ахъм - каза и Вълк в Сянка.

- Ох - изохка човекът, докато размърдваше схванатите си мускули, а над една не съвсем обикновена горичка над една малко странна полянка и над една съвсем обикновена дървена пейка зелена на цвят луната, която тази нощ бе в своята най-магическа фаза, тихо залязваше...

- Ако знаеш какво сънувах - казаха в един глас Но Щен Вълк и Сянка, когато се видяха на следващия ден. Последва кратка пауза, в която двамата се гледаха замислено, а после Но попита:
- Каква картинка ти се падна на зарчето?
- Е... хайде сега - съвсем по вълчи се захили Сянка - А на теб?
- Е... и аз така - отвърна му с напълно човешка усмивка Но Щен Вълк.