На Яна много й се искаше да усети трепет и на този двадесет и четвърти май. Трапчинките на бузите й - тези от детството, с които съумяваше да омагьоса всекиго, усмихвайки му се, отдавна не желаеха да се появят. Напук, тя се опита да възстанови спомените си. Ето, момиченцето с белите панделки бърза на път за училище и едва се вижда от огромните букети – единият от едва разпукнали се божурени пъпчици, а другият – от пъстри рози. Задъхано влиза в училищния двор, а там вече е същинска цветна градина – дечица, цвърчащи като лястовичета и много, много цветя, от които те, заедно с учителите си, вият венци и украсяват лика на братята Кирил и Методий. Сетне чува нестройното изпълнение на „Върви, народе възродени” и усеща трепетния пламък в очите на съучениците си… „Боже, колко хубаво беше на този ден!” – възкликна Яна, но това й подейства отрезвяващо и тя изведнъж се пренесе в младежките си години, в зората на прехода и на нейните надежди. Ето – тя ще почувства свободата, ще се изправи гордо, щ ...