Тя беше от онези хора, които не искаш да познаваш. От онези, които не искаш да срещаш на улицата, още по-малко, да приемаш в рода и дома си. Носеше името на една от римските богини, но освен него нямаше нищо общо с богинята. Тя беше човек саможив. Далечен на всяка мисъл, логика и разсъждение. Неподатлив на какъвто и да било благороден опит за ползотворно влияние. Някои хора я оприличаваха на болест. От тези, заразните, които като те хванат, после трудно пускат. И понеже знаем, че едно зло никога не идва само, то и този случай не правеше изключение. Тя беше заразила неизлечимо и децата си. Имаше двe, момче и момиче. Красиви бяха като звезди, но в иначе красивите им глави майка им не беше способна да налее нищо ценно. А баща им беше от типа мъже, които обикновено мълчаха. Комай беше мъж под чехъл. Кокошка кудкудякаше в този дом, а кукуригането на петела се чуваше само в редки случаи. Той беше по професия шофьор. Често отсъстваше от вкъщи на дълги кирии до далечни страни, в опит да задоволи финансовите нужди на семейството си. И липсата му се усети след години. Оставени само на  майчиния си контрол и модел на поведение, децата им се оказаха не дотам научени и правилно възпитани. А за самостоятелни и дума не можеше да става. Но на друго те бяха научени. Сама вярваща си, че е център на Вселената, нашата героиня съвестно беше предала тази вяра и на децата си. И тази "света троица" с думи и дела беше подредила галактики, планети и слънца в своя услуга. Всички те се въртяха на пета и прилежно изпълняваха поставените им задачи. А те нямаха край. Някои от по-умните звезди бяха натоварени с писането домашното на наследниците, докато  междувременно последните с любопитство вдишваха дима от първата си цигара. На една от изпъкващите със своето трудолюбие планети беше поверена направата на зимнината. А тя, тази планета, нали беше кротка и с добро сърце и все от нея минаваше, правеше зимнината, без да се оплаква. Да не забравяме, че "светата троица" живееше в апартамент и по някаква причина всички трябваше да я съжаляват за това неудобство и липса на пространство и сами да се сещат да пълнят и запечатват есенните буркани за зимата. А и в крайна сметка въпроси от такъв незначителен характер дори нямаше нужда да бъдат обсъждани. Пък нали и жената не разбираше много от запечатване на буркани, а децата винаги и за всичко бяха "още малки", та и тримата ни герои бяха хранени главно от съпруга и бащата и поддържани от цялата Вселена, която се въртеше около тях. И то се въртеше така, че чак свят ù се завиваше. И нямаше значение кой какъв беше, богат или беден, умен или не дотам. Всеки имаше с какво да бъде полезен и изстискан като лимон. По-заможните бяха задължени да помагат със заеми, по-бедните с труда си, по-умните със знанията си. И при все, че всички работеха усърдно на повикване, тази жена и децата ù нямаха угаждане. Колкото повече се усилваха оборотите на небесните тела в слугуване, толкова по-стриктни и абсурдни ставаха изискванията към тях. Не в редки случаи се появяваха безочливи коментари и хапливи забележки. Вглеждането в себе си обаче на нея ù беше непознато. Вина в себе си тя не виждаше. Погледът ù бе насочен  винаги навън към другите и раздаваше обвинителни присъди на когото и когато можеше. Нейната роля в живота беше тази на винаги онеправданата жертва. И изумително за околните, тя наистина вярваше, че всички обитатели на Вселената са ù длъжни с нещо. Тук и сега! Животът около нея се превръщаше в бреме за всичко живо. В една трагикомедия. Не знаеше човек да се смее ли на глупостта или да плаче от наглостта. Да съжалява горкото, сърдито на света създание, или да го удави в собственото му недоволство.  И този театър на абсурда вероятно щеше да продължи да съществува, ако търпението на една звезда не беше достигнало точката си на кипене в един телефонен разговор.
 В този ден въпросната звезда си беше свършила обичайните къщни задължения и със семейството си беше седнала на раздумка за отминалия делник. Вечерта беше спокойна и приятна. Не вещаеше високо кръвно налягане и нерви. В миг обаче телефонът иззвъня и прочела на дисплея името на обаждащата се, звездата въздъхна тежко.
  "О, небеса! Не и ти отново! Какво ли ще искаш този път?" - помисли си тя и отговори на обаждането. Но преди да успее да поздрави дори, отсреща се чу запъхтян, ехиден глас и думи изливащи се като порой!

 - А, и защо ми вдигаш телефона? Знам аз, че имаш безплатни минути. Толкова ли не можа да ми затвориш и да ме набереш ти. Всичките се правите на тарикати. Отидохте на бригада с брат си и колко пари спестихте, а един телефонен разговор се скъпите на направите. Ама така е то. Вчера видях майка ти на пазара. Продаваше яйца. На мен не искате да дадете, ами продайте ми ги тогава по-евтино. Поне от съжаление. Обадих се на брат ти. Днес ни докараха дървата. Извиках го да дойде и да ги нацепи. Само два кубика са. Ама той отишъл с колеги да празнува. Било осми декември. И какво? Толкова ли не можа да стане и да дойде? Жал нямате. И как не се сетихте, че на дъщеря ми изследванията са готови. Никой не отишъл да ги вземе. Утре в осем да дойдеш на...

Тук нормалното човешко търпение се изгуби и чашата тотално преля. Телефонът беше изключен в същата секунда. "Какво, по дяволите, си мисли тая? - изкрещя звездата и опули яростно очи. - В името на бездънния пъкъл, това беше, до тука беше!" - викаше звездата и жълтото и преминаваше вече в червено. С един замах тя се облече, подреди домочадието в редица и нареди - "Тръгвайте!" И те, разбрали мигом какво става, тръгнаха след нея. Звездата тръгна в организиране на въстание. За няколко минути тя вече беше отскочила до комшиите и предала посланието. Видели нейния яд и имащи свой в сърцата си, вселенските обитатели за отрицателно време се подредиха в колона след предводителката си. Бяха се събрали десетки звезди, безброй планети, няколко галактики, че дори и две свръхнови. Намерили се за по-малко от час пред дома на нашата любима героиня, те започнаха своя протест, който след това прерасна във въстание.  Нощта едва сега започваше и обещаваше да бъде дълга и тежка...





                                       ***********************************





Повествованието за водената битка се е изгубило във времето. Подробностите са избледнели. До нас е достигнал само крайният резултат, който за радост и облекчение на всичко, живеещо във Вселената, довел до сваляне на жената-слънце от нейния трон. Казват, че битката била тежка. Тя не се предала без бой, но вселенското негодувание било по-силно от всичко.
След тази нощ денят изгрял по-светъл и радостен. Някак било леко в душите на целия всемир. На вечно недоволното, искащо и сърдито човече вече никой не обръщал внимание. Всички отишли да празнуват свободата. И празнували... три дни яли, пили и се веселили!!!



                                                                     КРАЙ







                       Всяка прилика с действителни лица и събития... не е случайна!