Колко красиво е навън, си мислеше девойката. Студено, но и красиво. Сама в купето, тя се радваше на снежните картини, които се редяха една след друга като на филмова лента. В този момент ù се искаше влакът да спре и тя да слезе и да се порадва на снега, както правеше като малка. Но много неща се бяха променили… Изведнъж ù се прииска да беше отново петгодишното хлапе с плитките, което прави снежен човек с баща си. Вместо това сега тя беше младото момиче, пътуващо във влака незнайно накъде. Несъзнателно тя беше сложила ръка на прозореца, жалейки за миналото, но бързо я дръпна, стресната от отварянето на вратата на купето. Млад мъж се появи, сякаш от нищото.
-Може ли да седна?
-Да, разбира се.
-Благодаря.
И той се настани срещу нея. Изглеждаше интересен, загадъчен дори. Черна коса, тъмни очи, черно дълго палто. Зелените ù очи започнаха да го изучават. А той сякаш изобщо не забелязваше. Стоеше все така неподвижно, загледан в далечината през прозореца. И тъкмо когато тя реши, че няма нищо интересно в него и трябва да насочи мислите си другаде, той я заговори отново:
-Красиво е, нали?
-Кое, извинете?
-Зимата в цялото ù величие.
-Да… красиво е.
-Но ти не мислиш за това…
-Моля?
-Сега къде ще отидеш? Това беше единственото място, което можеш да наречеш свой дом. Или поне можеше…
-Познавам ли те?
-Всъщност не. Не би и трябвало. Аз съм последното, което виждат хората. Не биваше да се стига дотук.
Той погледна към ръцете ù. Тя отвърна поглед от него и реши да погледне в същата посока. Пръстите ù бяха посинели от студ. А тя не ги чувстваше… Погледна пак към мъжа. Известно време неговите очи се впиваха в нейните. Едва сега тя забеляза, че той има проницателен и по някакъв начин привличащ поглед. Този поглед, тези очи… тя го беше виждала някъде… Но къде?
-Ти… познавам те.
-Виждала си ме веднъж, но едва ли това може да се нарече познанство.
В ума ù изникна картина от миналото. Тя беше малко момиченце, смееше се. Баща ù стоеше срещу нея и се усмихваше. Играеха в снега. Изведнъж усмивката му стихна. Изражението стана сериозно и постепенно премина в безмълвна молба за помощ.Той се свлече на земята и зарови лице в снега. Никой. Една фигура се приближи и клекна до него.
-Ще се оправи ли? – попита малкото момиче.
-Не.
Горещи сълзи се стичаха по лицето на детето.
-Тате…
-Време му е.
-Ами аз?
-И твоят ред ще дойде. – той я погледна право в очите.
Този поглед... тъй проницателен...
-Това си ти!
-Да. Аз съм. – младежът стана и се наведе към нея. Целуна я. Най-сладката целувка...
В следващия момент във влака се чуха викове за умряла девойка в купе № 6. Една жена говореше през сълзи, че момичето умряло, явно от студ.
25.11.2008
Санди
© Александра Томова Todos los derechos reservados