Гневът на Анджела

Писмото

Събуди се от лекото щракване на вратата и отвори очи. Огледа се и видя капитана, който я наблюдаваше. Погледна го изпитателно и той се усмихна.

- Как се чувстваш? - попита Севаро.

Тя не отговори, а се обърна към стената. Капитанът въздъхна тежко и седна близо до леглото.

Въздишката му сякаш прободе сърцето ù! Разбра, че той страда.

- Виж, Анджела, знам, че сега ме мразиш, но се надявам един ден да разбереш, че съм положил всички усилия, за да открия Куинси, макар че през всичките тези десет години болката и самообвиненията ме разкъсваха ден и нощ. Все още мисля за Куинси. Той ми беше приятел, брат и довереник. Моля те, не ме карай да се чувствам като негодник, за какъвто всъщност ме мислиш...

- Престанете! - прекъсна го Анджела, обръщайки се рязко към него. - Никога не съм казвала, че сте негодник и няма да го направя. Куинси ви боготвореше. От него не ми остана нищо, освен едно писмо, което получих, преди да се случи това нещастие. Вие не сте виновен за нищо, капитане. Ако искате да знаете, единствената виновна тук съм аз...

- Но, Анджела...

- Не биваше да пускам Куинси на това пътешествие, което според него щеше да го направи офицер, беше прекалено малък за стажант на кораб. Но той толкова ми се молеше и плачеше, че не можах да го спра. Освен това, ако знаех кой сте, щях да ви благодаря от самото начало.

- Да ми благодариш! Но защо? - той не разбираше.

-Ще ви кажа, но не сега. Моля ви само за разрешение да се върна в каютата си.

- Разбира се! Можеш да се преместиш, когато поискаш, това е твое право. Успя ли да прегледаш вече графика?

- Не, сър, не успях.

- Добре тогава. Отменям дежурствата ти, докато се възстановиш напълно. Сега те оставям да си почиваш.

Той се изправи тежко с намерението да си върви, но Анджела го хвана за ръката и той я погледна изненадано.

- Благодаря, сър! - промълви тя със задавен глас.

- За какво?

- За това, че сте бил близо до Куинси като приятел и по-голям брат. Той беше щастлив, че ви познава.

Една сълза се търкулна по бузата ù! Севаро се наведе и нежно я изтри.

- Ние двамата, Анджела - каза той тихо, - заедно ще открием Куинси. Бъди сигурна в това.

- Да, сър!

Той взе графика и излезе.

Трябваше да го размести. Отвори на страницата с дежурствата и се вгледа внимателно в имената на стажантите. След кратко колебание реши да остави графика както си е, но бе твърде решен да поеме дежурствата на Анджела. В гърдите му напираше нова сила, за която не бе подозирал досега. Надеждата, че Куинси може да е жив, се върна и го накара да се впусне в ново приключение. Копнееше да го види отново, да се вгледа в очите му, опита да си го представи как ли би изглеждал след десет години...

- Извинете, сър! - този глас го откъсна от мислите му.

- Анджела! - възкликна той. - Какво правиш тук?

Тя бе облечена във военната униформа, но се виждаше, че още е отпаднала.

- Сър, дойдох да ви уведомя, че съм в състояние да поема отговорностите си. Аз съм тук, за да се уча, а не да се излежавам. Не искам никой да ме съжалява. Уверявам ви, че мога да поема дежурствата си.

Неочаквано капитанът избухна в смях, а Анджела се разгневи.

- Извинете ме за дързостта, сър, но държанието ви е непристойно.

Той продължи да се смее и тя се разгневи още повече.

- Може би казах нещо смешно? Или аз самата ви се струвам смешна?

Капитанът се заливаше от смях и на Анджела не ù оставаше друго, освен да си тръгне.

- Ще дойда по-късно.

- Не, почакай - махна с ръка Севаро и спря да се смее, - не се присмивах на теб, а на думите ти.

- Но какво толкова казах?

- Значи си в състояние да поемеш дежурствата си, така ли? - той и подаде огледало. - Огледай се добре, стажант де Каста. Огледай се и ми кажи какво виждаш.

Тя го погледна учудено, след което се взря в огледалото.

- Е, какво виждаш?

- Виждам отражението си, сър!

- Само това ли?

- По дяволите, полковник! Какво друго очаквате да видя?

- Ти си прекалено слаба, Анджела - той се приближи до нея и сложи ръка на рамото ù, - а сега ме погледни. Обзалагам се, че още си замаяна от лекарствата и от шока, който преживя. Ще пазиш леглото, докато се възстановиш напълно. Разбра ли ме?

- А кой ще поеме дежурствата ми?

- Аз!

- Но, сър...

- Това е заповед! - отсече Севаро като се върна на мястото си. - И още нещо, стажант де Каста - тя се обърна, - никога вече не ми повишавай тон.

- Извинете, сър! Няма да се повтори!

- Надявам се. А сега върви в каютата си и свали тази униформа. По-късно ще изпратя Самюел да провери дали си изпълнила заповедта ми.

- Ще се върна в каютата си, но не очаквайте да си легна, а още по-малко да сваля униформата си. Тя означава много за мен.

Капитанът премига учудено.

- Значи ли това, че няма да изпълниш заповедта?

Анджела се замисли.

- Само последната част от заповедта, сър!

- Да или не, стажант!

- Да, сър! - отговори след кратко колебание тя.

- По дяволите, Анджела де Каста. Ти си най непокорната стажантка, която съм имал. Куинси не беше такъв. Добре - въздъхна той и я погледна, - прави, каквото искаш в каютата си, но да не съм те видял в коридора до проверката. А сега си свободна!

- Слушам, сър! - отсече Анджела. Понечи да излезе, но изведнъж пристъпи бързо към капитана и му подаде един разпечатан плик.

- Какво е това? - попита Севаро учудено.

- Писмото на Куинси - каза тя тихо, - помислих, че ще искате да го прочетете. Все пак той пише за вас. Надявам се да разберете какво сте значили вие за него. Ще го прочетете ли?

- Може би... по-късно...

- Разрешете! - каза тя и излезе.

Севаро се върна в каютата си, остави писмото настрани и се зае с документацията.

Но работата не вървеше.

Мислеше за Анджела, за Куинси, и най-вече за това писмо.

Какво ли е писал той за него?

И защо Анджела така настояваше да го прочете?

Колебанието му трая само миг.

Той извади писмото от плика и зачете...

Посещението на Севаро

На границата на любовта

" ...Скъпа моя сестричке, пиша ти това писмо от кораба "Делфин". Тук е страхотно. Имаме прекрасен капитан, който ми е много добър приятел. Той е удивителен човек във всяко едно отношение.

Знаеш ли, Анджи, бих искал да се запознаеш с него. Ще видиш колко добре ще се разбирате. Дори съм намислил, когато се върнем от пътешествието, да го поканя у дома на чашка вино. Не се впрягай, дотогава ще съм станал офицер, дори по-добър и от моя приятел - капитана.

Липсваш ми, сестричке! Липсват ми Арчи, Мани и най-вече Ребека.

Толкова исках да я видя, преди да замина. За съжаление корабът потегли по-рано, отколкото очаквах.

Моля те, предай ù, че много я обичам. Обещах ти да се държа като мъж, затова недей да мислиш, че хленча.

Аз просто ти пиша какво става тук.

Капитанът е много добър с мен. Обичам го като брат. Само не се обиждай, обичам го точно колкото теб, всъщност ви обичам и двамата. Вие сте моето семейство - ти, капитанът, Арчи, Беки, Мани и всички мои приятели.

Е, сега приключвам с писането. Само ви моля да не ме забравяте.

И най-вече ти, Анджи!

С цялата си обич: Куинси!"

Когато капитанът прочете писмото - доколкото бе възможно, тъй като сълзите му потекоха още щом започна - вече бе станало късно.

Севаро погледна часовника си - 21 : 30 ч.

Предстоеше му вечерна обиколка.

Той изтри сълзите си и тръгна към палубата. След като обиколи каютите, реши да провери какво прави Анджела и също така да ù върне писмото.

Когато стигна до каютата ù, чу тих говор.

Кой ли можеше да е при нея? Може би Самюел?

Не, не е възможно!

Капитанът влезе направо, без да почука. Бе крайно изненадан, когато видя приятеля на Анджела - Арчи - който бе дежурен тази вечер.

Стана му неприятно и отново изпита ревност.

- Виж ти, виж ти - промърмори Севаро. - Арчибалд Мортимър, изненадан съм, че те намирам тук, стажанте. Мисля, че днес си дежурен. Прав ли съм?

- Да, сър! Просто исках да видя Анджи... исках да кажа стажант де Каста.

- Е, вече я видя. Сега можеш да продължиш дежурството си, нали?

- Слушам, сър! - младежът побърза да излезе.

- Защо го направихте? - попита Анджела, когато останаха сами.

- Какво съм направил? - погледна я невинно Севаро.

- Я стига! Вие почти изгонихте Арчи от каютата.

- О, така ли? А известно ли ти е, че "мистър Арчи" е дежурен и няма право да разговаря с никого, освен със стажант Гарсия, и то само да попита дали всичко е наред?

- Да, сър, но...

- Не искам това да се повтаря, стажант. Разбрахме ли се?

- Да, капитане! - тя замълча. - Прочетохте ли писмото?

- Да, прочетох го - каза той тихо. - Всъщност дойдох да ти го върна. Струва ми се, че Куинси е преувеличил малко. Аз не съм чак толкова добър, колкото си мисли. По-скоро съм един невежа, който...

- Знаете, че не е вярно - прекъсна го тя.

- Разбира се, че е вярно. Току-що изгоних приятеля ти. Ако това не е невежество, какво друго?

- Но вие постъпихте правилно. Той наруши правилата, а не биваше да го прави.

Те замълчаха за миг. Анджела го наблюдаваше внимателно и внезапно забеляза, че очите му са леко зачервени.

- Извинете за любопитството, сър, но ми се струва, че сте плакал. Така ли е?

Капитанът беше удивен.

- Ти си необикновена личност, Анджела де Каста - възкликна той. - Прекалено наблюдателна си. Трябвало е да станеш надзирателка в затвор.

- Не отговорихте на въпроса ми все пак - тя преглътна подигравателния тон, с който бе изречен този мним комплимент.

- Добре де! - намръщи се той. - И да е така, теб какво те интересува?

Тя се засмя.

- А вие сте най-голямото нацупено дете, което някога съм виждала.

- Защо го казваш?

- Погледнете се в огледалото, сър, и ще разберете.

Той я изгледа намръщено, но все пак се наведе над огледалото, което беше на бюрото ù. Устните му започнаха да се разтягат в усмивка, а след миг той избухна в истеричен смях.

- Господи! - Анджела бе възмутена. - Не можете ли да се държите сериозно поне за малко? Досущ като децата сте.

- Извинявай - с усилие успя да вмъкне капитанът, - извинявай... аз... стана внезапно...

- Вие сте непоправим. Това са детинщини. Не подобава на един капитан, при това с чин полковник, да се смее така.

- Добре де - прекъсна смеха си Севаро, - права си. Ти винаги си права!

- Не съм казала такова нещо.

- Това аз го казах.

- Ако нямате какво друго да ми казвате, по-добре си тръгвайте. А може би сте решили да ми върнете дежурството?

- Вече говорихме за това.

- Но утре е моето първо дежурство, а то е много важно за мен.

- По дяволите, Анджела! - Севаро започна да се разхожда нервно из каютата. - Поставяш ме в неудобно положение. Искаш от мен да отменя заповед, а това е нещо, което никога не съм правил.

- Капитане - каза тя. - Погледнете ме добре и ми кажете как изглеждам. Случайно да ви приличам на болна?

Севаро се обърна!

Анджела стоеше пред него и го гледаше право в очите. Погледът ù беше решителен, а гордо вдигнатата ù брадичка издаваше упоритостта ù. Изпита силно желание да я прегърне!

Поклати глава, сякаш да прогони това чувство. Но то не си отиваше - напротив - ставаше все по-силно!

- По дяволите, Анджела - изстена Севаро, - ти ме провокираш.

- Не е вярно - възрази тя, - просто искам да ви докажа, че съм напълно здрава и не се нуждая от никаква почивка. Моля ви само да отмените заповедта си. Все пак няма да пострадате от това, нали? Само гордостта ви ще бъде наранена.

- Не става дума за гордостта ми... ти не разбираш...

- Наистина не разбирам! - каза тя. - Зная само, че ако не правя нищо, ще полудея - гласът ù затрепери, сякаш някой я стисна за гърлото, усети как всичко се върти пред погледа ù.

Капитанът се спусна към нея и я улови за раменете.

- Господи! - извика той. - Та ти трепериш.

- Ще се оправя - промълви Анджела и опита да се освободи.

Но ръцете му я държаха здраво!

Тя се смути от прекалената близост, която се бе получила между тях. Чувстваше се леко замаяна.

- Моля ви, оставете ме сама.

- Не! - прошепна Севаро. - Не и сега! - притегли я нежно към себе си и зарови лице в косите ù. Няколко минути по-късно той я пусна и излезе.

Между тях бяха паднали всички прегради. Оставаше само една.

Преминеха ли и нея, щяха да прекрачат границата, която водеше към истинската любов!