Възхвално слово за Симеон, наричан Велики

Скоро след като отдал заслуженото на първородния си син Владимир Расате и предалите го боляри, Борис-Михаил възкачил най-малкия си син княз Симеон на престола, а сам той надянал калугерското расо и се врекъл в служение на истинската вяра.

Младият Симеон вложил всякакво усилие и ум, и страсти, и управлявал страната си от 893 до 927 година.

Така първоначалното намерение на Борис - Симеон да стане високопоставен духовник и да оглави българската православна църква, не се осъществили и вероятно поради това самият той се отдал за пълната ù подкрепа.

Водените успешни войни срещу сърби и византийци довеждат до неимоверно разширение границите на държавата върху почти целия Балкански полуостров и осигуряването ù на излаз на три морета – Черно, Бяло и Адриатическо. 

Вечните му търсения, новаторски възгледи и знанията му, получени в Магнаурската школа в ромейската престолнина, го карат да издаде нареждане българският език да стане единствен за държавата му и се заема с изграждането на нова величествена столица, опасана от два реда крепостни стени, която нарича с името Преслав, по едноименния княжески манастир при устието на река Тича, в който е бил първоначално замонашен. Заради блясъка си новата столица, която ще се възцарява през следващите 100 години, често била сравнявана с Константинопол.

Още с възкачването му на престола, алчните търговци, жадни за печалба и сребролюбци, преместват тържището на българите от Константинопол в Солун, в кратка близост до Елада.

Симеон уведомил за стореното император Лъв, но той сметнал това за дреболия. Икономическите интереси на България били засегнати и тогава Симеон, силно разгневен, събрал войски и се отправил срещу византийците.

Опитът на Лъв VІ да спре българите се оказал напразен. Армията му била разгромена и, в голямата си част, пленена. А чувствайки, че не е подготвен за по-продължителна война, Симеон се оттеглил на север.

Императорът, по стара византийска традиция, изпратил свои хора при унгарците (маджарите) Арпад и Кусан, на които било платено достатъчно, за да нападнат българите в гръб. Сам императорът смятал със своята флота да превози унгарските войски до делтата на Дунав, а от юг да изправи сухопътните си войски, предвождани от пълководеца Никифор Фока, победителят на арабите.

Българските войски същевременно били съсредоточени по южните граници и в кратък срок унгарците опустошили необезпокоявани Добруджа.

Симеон бил принуден от обстоятелствата да започне преговори и използвайки знанията си получени в Константинопол през младежките си години, протакал достатъчно време и осигурил съюз с печенегите от север. Така унгарците са прогонени далеко на запад към Панония, където са и днешните им поселища.

Византийската армия е разгромена при Булгарофигон, византийският император е принуден да проси мир и скоро премества отново тържището в Константинопол.

Симеон не се смирил, а завладял още близо тридесет крепости на югозапад, в днешна Албания и така България стъпва на Адриатическото крайбрежие, места, където растат палми и портокали, както по ромейското крайбрежие.

През 904 година арабите плячкосват Солун и отвеждат в плен голяма част от жителите му. Симеон решава да завладее града и да го насели с българи, но след дълги преговори, за сметка на плодородните солунски полета на югозапад,  получава териториални отстъпки в Македония и Тракия и границата остава малко по на север, зад планините, на двадесет километра северно от Солун, за което е подписан и съответния договор.

След едно от поредните сътресения в костантинополския двор, когато византийците отказват да пращат ежегодния данък, в 913 година Симеон отново обсажда Константинопол.

Ромеите са стреснати от българската мощ.

Пред вратите е посрещнат от патриарх Николай, който прочел молитва, Симеон се преклонил пред него, а негово преосвещенство увенчал главата му със собствената си стема, вместо императорска корона. При това “духовно осиновяване” българският владетел получава титлата кесар, вероятно отговаряща съответно на “цар на българите”.

В края на септември е сключен мир, с което официално е призната царската титла на българския владетел.

В следващата година в Константинопол е извършен нов преврат от императрица Зои, която анулира всички досегашни договори.

В отговор Симеон навлязъл на юг и поставил под свой контрол земите около Одрин.

Императрица Зои не оставила нещата така, и през есента на 917 година двете армии се срещнали при река Ахелой. Там българите удържали велика победа и петдесет години след битката, все още по тези места можело да се видят купчини белеещи се кости, останали от съсечените ромеи.

Скоро Симеон се отправил на запад към княза на Сърбия, който водел анти-българска политика.

В следващата година нахлул дълбоко в Елада, дотам докъдето били навлизали преди много векове траките и скордиските живеещи по нашите места, опожарил историческата Тива и  не спирайки военните си действия стигнал до Дарданелите на изток. Така земите до Бяло море станали български.

Вече се титулувал “Симеон в Христа Бога – самодържец на всички българи и ромеи”, а народът му го наричал Велики.

След проведените преговори с римския папа Йоан Х, Симеон се надявал той също да го признае като самодържец на целия Балкански полуостров, а в едно с това и царствения му титул.

Същевременно сърбите подкокоросани от византийците нападат от запад.

Симеон поискал сътрудничество от арабите от Фатимидския халифат, заради силния им флот и липсата на такъв при българите. Намерението му било да завземе Константинопол и да обезпечи владенията си до Дарданелите и по-късно да възседне императорския престол, но поради разни стечения  на обстоятелства това не се осъществило.

Тогава в 924 година Симеон се отправил на запад и Сърбия била изличена от картата на балканите.

След две години продължава действията си на запад срещу хърватите, но тази война се оказва неуспешна за уморената му армия, след продължителните и непрекъснатите битки с ромеите.

В следващите три години тече усърдна подготовка за завладяването на Византийската столица.

Походът не се състоял, поради ненавременната му смърт, причинена от удар на 27 май 927 година.

Първият му син, кръстен на баща му, Михаил Български се замонашва, а престола е зает от Петър, второродният.

В едно с постигнатите достижения в архитектурно отношение, в множество стари източници в които се говори за Симеон, се набляга върху неговото книголюбие и за създадения около него “Симеонов кръг” от тогавашни автори. Създадени са множество преводи, преписи на евангелието, похвални слова и жития, поезия, хроники и летописи. Дори се стига до там някои автори да твърдят, че цар СимеонІ и Черноризец Храбър са едно и също лице, което би могло да се окаже че е вярно.

Българската православна патриаршия (архиепископия) включва диоцеза между трите морета и така българските глоголически текстове се разпространяват по целия славянски свят, та чак на север до Карпатите. Било постигнато политическо, религиозно и културно обединение на народът живеещ между трите големи морета.

Така неговото царуване се явява като период на висок духовен и културен разцвет и издигането на българския народ като главен фактор в Югоизточна Европа и балканите, по време на Първата Българска държава.

След всичко това вече може да се говори за Златен век в българската книжнина, култура и архитектура.

И с право можем да назоваваме СимеонІ Велики.

От цикъла "Жалони на българщината"