За Анита Данева бяха настанали тежки времена. След като се дипломира, тя започна работа в агенция за недвижими имоти, но трудно свързваше двата края, защото доходите бяха несигурни. Подписваше се, че получава заплата, но в джоба й влизаше само процент от платените комисионни. На всичкото отгоре страната се тресеше от стачки и инфлацията бе достигнала чудовищни размери. Трудно успяваше да си плати наема, а не можеше да разчита на помощ от родителите си, защото те мизерстваха в провинцията.

И в интимния живот не й вървеше, което бе още по-болезнено. Всъщност тя на практика нямаше такъв, защото бе различна. Тази нейна различност бе напът да й съсипе психиката. Като че ли нямаше изгледи щастието да й се усмихне.

Накрая тя заряза бизнеса с имоти и подаде молба за работа като санитарка. Приеха я. Заплатата бе малка, но сигурна. Анита имаше усещане, че новото занимание ще й предостави интересни възможности. Тя смяташе да се възползва от тях и да задоволи копнежите си. Не бе сигурна, че нещата ще се получат, но бе твърдо решена да опита. Неудовлетвореността вече бе подминала границата на търпимостта. Трябваше да действа.

Първия ден чисти коридори и тоалетни. Бързо свикна с неприятните миризми. После започна да влиза в болничните стаи и да изпълнява заръките на медицинските сестри и другите санитарки. Бе умна и схватлива и бързо научи основните неща. Започна да получава похвали за инициативността си. Но не похвалите бяха важни за Анита. Тя търсеше интересна пациентка, пациентка, която да предизвика емоции у нея.

Още първата седмица откри такава. Тя бе на трийсет и три години – десет години по-възрастна от Анита – и лежеше в седма стая. Казваше се Михаела. При автомобилна катастрофа бе получила тежко счупване на таза и хирурзите я бяха надупчили с външни фиксатори в опит да закрепят разместените кости. Гледката на надупчената от стомана плът бе същевременно плашеща и възбуждаща за Анита. Да, тя харесваше Михаела. Обичаше да гледа стройните й бели бедра, който винаги бяха леко разкрачени, и фините извивки на стегнатия ханш, и старателно избръснатите интимни части. Михаела имаше интелигентно лице с широка челюст и волева брадичка. Личеше си, че е борбена натура.

Когато й слагаше подлога, Анита се стараеше да не се заглежда, за да не издаде нездравия си интерес. Но всички докосвания, помествания и повдигания й доставяха огромно удоволствие. Не се гнусеше от мръсотиите, които бе принудена да чисти. Избягваше да подмива старателно, за да не бъде заподозряна. Всъщност на практика не правеше нищо по-различно с тази пациентка, просто се наслаждаваше от това, което тъй или иначе трябваше да направи. А иначе си представяше как са се прегърнали и изследват с устни и длани телата си. Това, разбира се, никога нямаше да стане. Защото Михаела бе омъжена и явно имаше други предпочитания.

Анита бе гузна, че се възползва от пострадал човек. Казваше си, че не прави нищо лошо, че само доставя наслада на сетивата си и че Михаела получава добри грижи, но неприятното чувство си оставаше. Зачуди се дали да не й признае, че я харесва, да потърси разбиране. Отказа се. Вероятно Михаела щеше да се възмути, а Анита да бъде уволнена. Спотайването трябваше да продължи.

Двете се сприятелиха. По нормален начин, благодарение на общуването и на отдадеността на санитарката. Веднъж Михаела каза:

– Анита, ти си като светъл лъч за мен. Никой, дори майка ми, не се е грижил така за мен. Без теб… щеше да ми е адски трудно.

– Я стига, лекарите са важни. Аз само чистя акото и пикото.

– Извинявай – простена Михаела и сведе виновно глава.

– Не се притеснявай. Това ми е работата. – Анита се наведе, погали бузата й и долепи устни до челото й. Трогна се от сълзите й. Незнайно защо в този момент не искаше нищо повече. Копнежът за интимност бе останал на заден план. Стисна дланта й за кураж, после излезе да чисти коридора.

Много й се искаше някога да положи глава върху гърдите на Михаела и да заспи с усещането за мекота под бузата си. Невъзможно. Двете бяха близки донякъде, но реално се намираха в различни светове. На Михаела не й трябваха ласки от жена.

Но Анита нямаше намерение да спре да се възползва. Душата й го искаше. Веднъж се престраши да подхване крака й и да плъзне длан по добре оформения прасец.

– Хей, не е редно изискана дама да завъжда такива косми – подсмихна се Анита, като се опитваше да прикрие треперенето на ръцете си.

– Знам, знам. Утре ще помоля мъжа ми да ме обръсне.

– Аз ще свърша тази работа.

– Не искам да те ангажирам. Имаш предостатъчно работа.

– Ти си специална пациентка.

Анита искаше краката на приятелката й да станат гладки като коприна. Страхотна бе тази възможност за десетки докосвания, и Анита й се наслаждаваше. Тя се надяваше, че успява да прикрие емоциите си. Уж за по-удобно намести крака, върху който работеше, в скута си. Така успя да опипа петата и глезена. Кожата отдолу бе удебелена – истинско свидетелство за редовно ходене пеш.

– Преди тичах много в парка. Изминавах десетина километра на ден – каза Михаела, сякаш прочела мислите на санитарката.

– Ще се върнат тези времена.

– Не знам. Имам чувството, че няма да мога да стъпвам.

– А, не искам да чувам такива приказки. Докторът каза, че възстановяването върви добре.

– Страх ме е, Нита. Само на теб ще кажа…
Често сънувам, че ме изправят на крака и тогава нещо в слабините ми ще се разкъсва и оставам парализирана за цял живот.

– Стига глупости! Изнервила си се от лежането. Ето, готова си. Сега ще те намажа с лосион. А утре може и да ти лакирам ноктите, за да си най-секси пациентката в цялата болница.

Михаела се засмя и в смеха си не забеляза как Анита се наведе прокара устни по свода на стъпалото й. Това специално докосване вероятно бе възприето като обикновено потъркване с пръст. Но с възползването трябваше да се внимава. Анита тръсна глава, осъзна, че рискува да бъде разкрита.

– Е, аз ще тръгвам – каза тя и излезе.

Мина месец и Михаела бе освободена от фиксаторите, които крепяха тазовите кости. После я изписаха, въпреки че не можеше да става от леглото. Анита дори не успя да се сбогува с нея, защото тогава не бе на смяна.

Така обектът на желания изчезна.

На Анита й бе криво и даже загуби ищах за работа. След като преодоля тежкия период, се почувства задължена да се грижи за всички пациентки така, както се е грижила за Михаела. Може би изкупваше вината, че се е възползвала.

Имаше и други красиви жени в отделението, но те не представляваха интерес за Анита. Тя не виждаше в тях нищо специално. Когато ги докосваше в процеса на работа, не изпитваше вълнение.

Нещата се промениха една дъждовна събота, след като в болницата бе приета двайсет и пет годишната Стела. Тя бе паднала от двайсет метра височина при опит да изкачи един връх в Родопите и бе получила фрактура над коляното на левия крак.

Впечатляващо момиче бе тази Стела. Дребничко, но с изящна фигура и апетитни гърди. Анита веднага я хареса и започна да се навърта около нея.

Лекарите изтеглиха счупения крайник с тежести. Стела бе принудена да лежи по гръб, без да мърда, което бе същинско мъчение за нея. Анита нямаше възможност да се грижи за нея – друга санитарка отговаряше за пета стая. Много неприятна ситуация.

След дълго чудене лекарите решиха да я поставят в гипс, а не да я коват с пирони. Обездвижващата превръзка покриваше крака от глезена нагоре и държеше в стегната прегръдка тънката талия, заобикаляйки слабините и седалищната буза.

Стела, както бе свикнала на активен живот, веднага започна да щъка из коридора. Подрипваше усърдно, подпряна на патериците си, без да й пука, че трябва да лежи. Болният крак постоянно стърчеше напред, заради обездвижването на бедрената става. Анита много обичаше да гледа как босото стъпало на миньончето се плъзга на една педя над пода с леко клатушкане. Много малко бе това стъпало, вероятно трийсет и пети номер, и имаше елегантно извит свод, топчеста розова пета и ситни пръстчета. Същинска наслада за окото. А как се люшкаха гърдите при всеки подскок…

Анита винаги се заемаше да мие коридора, когато миньончето излезеше на разходка. Заглеждаше се в симпатичното лице; вързаната на опашка руса коса; крехките рамене, повдигнати леко от патериците; стегнатите задни части, издуващи нощницата. Заслушваше се в ритмичното потропване на сабото, с което бе обут здравият крак. Много й се искаше да поопипа, с подобаваща сдържаност, тази очарователна феичка.  

Заприказваха се веднъж-дваж, после им стана навик да си бъбрят. При едно слизане по стълбите на Анита се удаде възможност да придържа Стела за кръста и под едната мишница. Много приятни бяха тези мигове. За жалост Стела, въпреки че бе окована в гипс, се справяше с почти всичко без чужда помощ. А как само искаше да помага санитарката… Но не, докосванията бяха голяма рядкост. За сериозно възползване, както при Михаела, не можеше да става и дума.

– Би ли ми разтрила раменете? Схваната съм – каза веднъж Стела, докато се наместваше на табуретката до прозореца.

Анита веднага заряза парцала и се приближи. При сядането гипсираният крак на миньончето бе подскочил нагоре и бе застинал в хоризонтално положение. Нежното стъпало се бе изпънало напред, сякаш в опит да имитира балетна стъпка. Пръстчетата помръдваха нервно. Санитарката положи длани върху раменете на Стела и започна внимателно да ги масажира. Чу се тих стон. Миризмата на парфюма се усещаше силно. Стегнатите гърди се очертаваха ясно под тясната нощница. „Какво съвършенство в несъвършенството“ – каза си наум Анита, докато се взираше в дебелия слой гипс, покриващ увредения крайник.

– Харесваш ли ме? – попита Стела, като погледна през рамо.

– Да, разбира се – отвърна веднага Анита, защото забавянето щеше да означава, че се е притеснила. Чудеше се какво точно има предвид Стела с тези думи. За секунда в съзнанието й проблесна надежда, че желаната близост може да се постигне. Може би Стела бе търсеният от години човек. Да, не я познаваше достатъчно добре, но имаше огромно желание да я опознае.

Стела се подсмихна.

– А колко ме харесваш? Какво си готова да направиш за мен?

Анита се чувстваше като в небрано лозе. Може би това бе някаква провокация, целяща да я разобличи.

– Готова съм да ти помагам във всичко, да съм винаги до теб – каза санитарката в изблик на смелост.

– Знаех си, че си лесбийка. Веднага усетих, по начина, по който ме гледаше.

Анита сведе виновно глава и се отдръпна.

– Защо мълчиш? – попита Стела. – Няма ли да ми се обясниш в любов?

– Не. Разколебах се. Нещо не е наред в приказките ти?

– А на теб не ти е наред главата, мръсницо! Сигурно си започнала работа тук, за да можеш да опипваш пациентките.

– Не е толкова просто, колкото си мислиш, Стела. Аз не съм лош човек. Просто природата ми е такава. Не можех да си намеря партньорка. Не знаех къде да търся.

– Хм. Хубаво е, че си признаваш. Изненада ме с тези приказки. Сега ми помогни да стана. Няма да мога сама.

Анита знаеше, че тя може да стане без чужда помощ. Дали това не бе някаква подигравка?

Подхвана я под мишниците и я изправи, после й помогна да се подпре на патериците. Страхуваше се да я погледне в очите, за да не види в тях презрение.

– Мислех да се оплача на шефа на болницата, но се отказах – изпъшка Стела. – Не си чак толкова отвратителна, колкото предполагах. Всъщност… излъчваш доброта и наистина си грижовна. Ще продължиш да се възползваш от болните, нали? – попита Стела и закуцука по коридора.

– Ще продължа да търся сродна душа и любов.

– Добре, добре, да спрем дотук! Повече не се мотай край мен и не ме заглеждай. Разбрахме ли се?

– Разбрахме се?

– Дано не греша, като оставям това без последствия.

– Дано, Стела.

– Сбогом, Анита.

– Сбогом, Стела. Пожелавам ти всичко най-хубаво. – Анита се постара да не проследи с поглед отдалечаващата се дребна фигура. Само слушаше потракването на сабото и поскърцването на гумичките на патериците. Натъжи се, същевременно си каза, че миньончето заслужава уважение. После дълго мисли дали да не се откаже от работата като санитарка.

От този момент нататък Анита всячески избягваше Стела, не че не й се искаше да я вижда. Когато се случеше да се разминат по коридора, си кимваха. Лоши чувства между тях нямаше.

Цял месец мина без вълнения. Но един ден най-неочаквано се появи Михаела. Бе дошла да почерпи. Изглеждаше добре, само дето походката й бе малко неуверена. Анита, която никога не я бе виждала изправена, способна да ходи, много се зарадва.

– О, колко се радвам, че си се възстановила! – възкликна санитарката и си взе шоколадово бонбонче.

Двете се прегърнаха и Анита се развълнува от този миг на близост. Спомни си докосванията, копнежа… и срама от възползването. Помисли си, че едва ли ще види повече тази очарователна дама.

Подкрепяна от съпруга си, Михаела напусна отделението. Анита се свря в една тоалетна и поплака. Олекна й на душата, все пак нейната приятелка бе щастлива – това бе най-важното.

Половин година Анита си вършеше съвестно работата, без да се възползва изобщо. Изпитваше удовлетворение, че помага на болните. Лекарите и сестрите се отнасяха с уважение към нея. Дори й възлагаха задачи, които са несвойствени за нейната медицинска компетентност.

И тогава докараха Галя. Тя изглеждаше много уплашена. Красивите й светлосини очи се кокореха стреснато срещу всеки, който я приближеше. Несъмнено бе преживяла голям стрес. Десният й крак бе счупен и лекарите го бяха поставили в гипс до средата на бедрото. Вратът й бе стегнат в ортопедична яка заради увредени прешлени. Галя не можеше да става от леглото, което отваряше много работа на Анита.

Санитарката хареса Галя, поне на външен вид. Лицето на новата пациентка бе кукленско, а страхът в очите й предизвикваше съчувствие. Освен това тя имаше великолепно тяло – леко пухкаво на пръв поглед, но „вината“ за това бе на малкия кокал.

Анита се развълнува и първоначално доста поопипваше, особено когато слагаше подлогата, но после я завладя чувство на неудобство и престана. Не бе редно да се възползва от такова невинно, уплашено същество. Разбира се, нямаше как да не я докосва, защото трябваше да си върши работата. От време на време си позволяваше да се загледа в милото й лице и в стърчащите от гипсовата превръзка тумбести пръстчета. Всяка част от тялото на тази жена изглеждаше мека и приятна за пипане. Но Анита се въздържаше. Като видеше треперещите ръце на Галя, й ставаше криво и й се приискваше да помогне.  

Лекарите даваха на пострадалата успокоителни, но въпреки това тя приличаше на кълбо от нерви, даже понякога получаваше пристъпи на задух. Караха я да става и да ходи, но тя не смееше да се надигне от леглото, сякаш се бе предала.

Една нощ Анита й каза:

– Затвори очи и се опитай да заспиш, мила.

– Не мога.

– Нали си изпи хапчетата.

– Вече не ми действат.

– Мисли за нещо хубаво.

– Няма за какво хубаво да мисля.

– Галя, иде ми да те напляскам. Лекарите казват, че е време да се изправяш, нараняванията ти не са чак толкова тежки.

– Не мога. Веднъж рехабилитаторката ме вдигна, но ми се зави свят й…

– Трябва да се бориш!

– Няма за какво да се боря.

– Е, вече наистина се ядосах – изръмжа Анита. – Ставай от леглото!

Галя започна да протестира, но Анита безцеремонно я измъкна от завивките и й връчи патерици.

Здравия й крак, макар и стъпил стабилно на пода, трепереше.

– Ще падна – проплака Галя.

– Няма да паднеш. До теб съм. Дори и да залитнеш, ще те хвана.

– Защо ме мъчиш!

– Защото искам да оздравееш.

   После Галя се успокои и направи десетина крачки. С всеки изминал ден разходките ставаха все по-дълги. Анита бе доволна от постигнатото.

Галя й сподели как е пострадала. Мъжът й бил много ревнив. Вдигнал й скандал, задето се е усмихнала на някакъв непознат. Тя се заклела, че повече няма да прави така, но той продължил да беснее. Тя му обърнала гръб и заслизала по стълбите. Той я дръпнал, искал разговорът да продължи. Галя загубила равновесие, тъй като блузата й се раздрала, и паднала.

– Трябва да зарежеш този човек!

– Той не е лош, просто е избухлив. Обича ме, затова ревнува толкова.

– Твоя си работа. Нямам право да ти се меся.

Мина време и Галя се успокои. Като че ли бе преодоляла депресията. Скоро щяха да я изпишат от болницата.

Анита набираше смелост, нещо я караше да рискува. Веднъж ръката й уж случайно се плъзна по бедрото на пациентката. Контрастът между мекотата на голата плът и твърдостта на гипсовата превръзка бе удивителен. Сърцето й се разтуптя от вълнение. Отдръпна се, за да не бъде разкрита.

– Нита, ела насам – рече Галя.

– Какво?

– Ще ти го кажа на ухото.

Анита приседна на леглото и се наведе.

Галя заговори:

– Разбирам те, не се притеснявай. Преди да се омъжа, пробвах с жена, съвсем за кратко бяхме заедно с нея. Не че те насърчавам…

– Значи ти…

– Бях рухнала психически. Ти много ми помогна. Благодарна съм ти.   

– Искаш ли … после да сме заедно? – попита плахо Анита.

– О, не, няма как да стане. Омъжена съм, знаеш. Искам деца. Освен това всички биха ни се подигравали. А родителите, роднините? Какво ще кажат те? И как ще се справям финансово без Пешо? Съжалявам, Нита. Не биваше да повдигам този въпрос.  

Анита кимна, потупа я по рамото и излезе. Дълго плака, скрита в тоалетната, но не се почувства по-добре. Не винеше Галя, бе свикнала с разочарованията.

Сутринта я уволниха, без да вдигат шум. Някой бе чул разговора й с Галя и се бе оплакал.

– Нищо, животът продължава – измърмори Анита, докато си събираше багажа.