- Миришеш ми на село.
- На село бях.
- И как изкара?
- Наслаждавах се... Говорих си с патока, с двата петела, с пуйките...
- И те какво ти казаха?
- Че Бог ни връща на село, да се осъзнаем. Да видим колко е просто всичко. И вечно. Яйце, кокошка, пиле. Пак яйце. Не мислиш ли, че думите клочка, жътва, любов с тракториста са най-възвишените на земята.
- Кой ти ги каза?
- Една млада жена. На 27 години, Здравка се казва. Тъкмо се беше прибрала. Беше копала царевица. Разказа ми и за коня си. Но знаеш ли, тя нито веднъж не използва думата кон, а само конче. Дори когато то ги е обърнало с каруцата и без малко да ги затисне, тя пак казваше – кончето ни.
Той е легнал на едната си страна в леглото. Полутъмно е. Само от прозореца прозира онова любимо мое синьо. Пред очите ми - оная картина, в която Бог протяга ръка и всеки момент ще докосне човека и ще му... вдъхне живот. Продължавам.
- Нали съм ти разказвала, че селото замръква различно от града. Земята си прибира деня и топлината, част от светли ...