-          Миришеш  ми на село.

-          На село бях.

-          И как изкара?

-          Наслаждавах се... Говорих си с патока, с двата петела, с пуйките...

-          И те какво ти казаха?

-          Че  Бог ни връща на село, да се осъзнаем. Да видим колко е просто всичко. И вечно. Яйце, кокошка, пиле. Пак яйце. Не мислиш ли, че думите клочка, жътва, любов с тракториста са най-възвишените на земята.

-          Кой ти ги каза?

-          Една млада жена. На 27 години, Здравка се казва. Тъкмо се беше прибрала. Беше копала царевица. Разказа ми и за коня си. Но знаеш ли, тя нито веднъж не използва думата кон, а само конче. Дори когато то ги е обърнало с каруцата и без малко да ги затисне, тя пак казваше – кончето ни.

Той е легнал на едната си страна в леглото. Полутъмно е. Само от прозореца прозира онова любимо мое синьо. Пред очите ми - оная картина, в която Бог протяга ръка и всеки момент ще докосне човека и ще му... вдъхне живот.                                     Продължавам.

-          Нали съм ти разказвала, че  селото замръква различно от града. Земята си прибира деня и топлината, част от светлината, звуците и траките, уханието. Точно преди да мръкне става тихо. Нереално тихо. И тогава се виждаш ти самият  и си задаваш един куп въпроси. Понякога се обърквам къде точно е Бог. Май е на земята, знаеш ли?

-          И какво друго прави? – вместо да отговори, ме пита той.                                           Аз го гледам. Красотата е болезнена, някак си застинала... Стоях на двора, виждах всичко пред очите си, не осъзнавах. Филизите на лозниците се движеха, а нямаше вятър. Животните се прибираха без всякакъв крясък, вратичката на двора се отвори и затвори, без дори да скръцне. Пълен покой. Никакъв звук от никъде. Само движения и безумна красота... и онова божие докосване.

-          И какво друго прави? – пак ме пита той.

-          Веднъж танцувах... на разкошна румънска музика.

-           С кого?

-          С   Росен. Той иска да стане тракторист.

-           После?

-          После се прибрахме.  Звездите бяха  безброй, много големи... до главите ни... От ония, специалните. И цветът им... невиждан.

-          Аз си тръгвам.

-          Знам.

Той млъква. Става. Онемяла го гледам. Неистово протягам двете си ръце. Знам, разбира се. Правителството ни е готово. Тройна коалиция.                                                     Той си тръгна, аз се върнах на село. Тиквите на Росен цъфтяха и големите им оранжеви цветове и плътните им огромни, плътно зелени листа, и цялата тая невероятно красива нива ми заприлича на космическо поле.                                                И едва тогава се разплаках.

                                                                                      Стефка Галева

                                                                                      Гр.Сандански