Беше сухо и горещо лято, слънцето печеше силно и по Балкана, но жарките му лъчи бяха по-поносими, по-жалещи. Горите бяха столетни и прохладни, селцата дишаха под сенките на високите планински баири. Природата беше благодатна към хората, сякаш беше съпричастна към голямата им мъка, към свободата за която жадуваха. Те работеха по цял ден, но залъка им горчеше, страхът от турците се беше впил в сърцата им, още от люлката, така се раждаха, така живееха и така умираха от векове. В едно младо семейство, омразата към поробителя беше по-силна и непримирима, предаваща се от поколения на поколения. Георги беше силен мъж: тялом и духом и беше готов на всичко за да защити семейството си, ако се наложеше. Този дух щеше да предаде и на децата си, да почитат традициите, да помнят българското, да пазят семейното огнище. Иначе беше кротък човек, говореше винаги тихо и бавно, не повишаваше глас на никого, но станеше ли въпрос за турци, кръвта му закипяваше. Не влизаше в разпра с хората, особено когато идваха да мелят брашно в неговата караджейка на брега на реката, все се съгласяваше и отстъпваше. Всеки ден с по-малкия си брат Иван работеха от сутрин до вечер, шумът на воденицата заглъхваше чак на свечеряване. Жена му Яна беше хубава балканджийка, черните й дебели плитки падаха отпред на гърдите ѝ, лицето ѝ беше бяло с извити черни вежди и гъсти, тъмни ресници на клепачите. Снагата ѝ тънка остана, като на мома, въпреки че бе родила две деца – момиче Калина на около 6 години и момче, пеленаче на няколко месеца, кръстено Стоил. Тя шеташе из къщи, гледаше децата, работеше на нивата и все тъй чевръсто, умятно и хубаво, какъвто беше и нрава ѝ: - добродушна, усмихната, работлива, сръчна и все ще каже блага дума на човек. В къщата живееше и старият ѝ свекър, който постоянно кашляше и все му беше студено, та по цял ден се препичаше на слънце и подкачаше децата, които играеха на двора. Дойдоха размирни времена, чуваше се че в много населени места българите се вдигали на бунт и въстания, а това разсърдило и без това враждебните турци. Напоследък турски аскер идваше в селото все по-често и бяха по-свирепи и зли към българския народ. Ядяха, пиеха и нощуваха по къщи и ханове, без да плащат, обиждаха мирния народ, даже и убиваха, когато някой им покажеше неподчинение. Хората започнаха да живеят в страх и несигурност. Чуваха се разкази за юнаци хванали гората по хайдутлук, за избити българи, поругани моми и невести, за изгорени махали и села. Един ден Иван беше заминал да товари зърно, а Георги сипваше пшеница на големия камък във воденицата, когато чу кучето да лае силно. Погледна през процепа между дъските и видя по пътя конници с чалми на главите. Сякаш някой му спря въздуха и сърцето му силно заблъска в гърдите. Веднага погледна надолу по течението на реката, защото обикновено жени от селото идваха там на леските да перат. Бяха далеко, но видя три жени, които бяха по ризи и нищо неподозиращи перяха до скалите. Георги силно се надяваше турците да отминат, но докато се чудеше какво да прави чу някой от тях да казва на коня си: - Дурррр (спри). Видя, че започнаха да слизат от конете по-нагоре, за да не ги видят жените и веднага разбра, какво са намислили. Откъм реката воденицата имаше малка вратичка и можеше човек лесно да скочи на една висока скала. Георги бързо скочи на големия камък и влезе във водата, която беше дълбока до кръста. Прекоси малкия вир, качи се на най-високата скала, замаха с ръце и силно извика към жените:

- Бързо бягайте, турци идат…

Жените писнаха, взеха коя каквото можа да свари и побягнаха по пътеката в гората, водеща към селото. Вечерта по-малкият брат намери Георги удавен и с рани по тялото в малкото вирче под караджейката. Яна останала вдовица продължаваше да се грижи за децата, къщата, нивата и за болнавия си свекър. Девер й Иван им даваше брашно от воденицата и по някоя пара от време на време. Лятото се беше преполовило, когато някой донесе слух, че турски аскер и башибозук е изпепелил съседното село, много хора избягали високо в Балкана, а тези които останали в селото избити до един. Хората сякаш предусещаха бедата и място не си намираха от тревога, един друг се плашеха или успокояваха. Един горещ следобед пастирче видяло черкези и башибозуци на коне и пеша да вдигат прах по пътя между двете села, идвайки към селото, на един час път. Бързо се разнесе новината, хората не знаеха какво да правят, запищяха жените, ревяха децата и всички се лутаха по дворовете да прибират покъщнина. Някой предложи да бягат към планината и от къща на къща стигна до ушите на Яна. Изплашена затърча из къщи, но в един момент разбра, че трябва да вземе малко неща и да не се бави. Бързо отвори стария сандък, вдигна дрехите и взе от дъното една златна пендара увита в кърпичка и едно дървено кръстче вързано с конопена връв. Мушна ги в пазвата си и започна да вади пелени за детето и дрехи за Калина. През ръцете й мина дебелия кожух и тя си спомни, че горе в Балкана е студено дори лятно време, тъй като малка беше ходила с майка си да носят храна на дървари. Взе кожуха и отиде в задната стая, облече един атлазен елек и обу старите, скъсани цървули, които пазеше закачени на една греда за зимата. Извади двата поизсъхнали хляба от долапа, зави ги с кърпа и ги сложи при дрехите в една торба. Облече Калина, обу я, пови кърмачето с дебели пелени и го задяна в цедилото, закачи една кратуна с вода на кръста си и излезе. Отиде при свекъра си и му каза:

- Хайде татко тръгвай, че няма време. Трябва да стигнем другите - старецът спокоен я погледна и каза:

- Върви дъще, аз нямам сили! Каквото е рекъл Господ, това ще стане...

Очите ѝ се напълниха със сълзи но нищо не каза, само се обърна, хвана Калина за ръка и тръгна. Като излезе от двора видя жени, деца и мъже да бягат в една посока, нагоре към планината. Тръгна и тя, водеше момиченцето за ръка, а сърцето ѝ щеше да изскочи от гърдите. Стигна останалите и започнаха да изкачват баира, всички изплашени плачеха и шушукаха в страха си. Яна вървеше мълчешком и носеше Стоил на гърба си, а той беше най-малкото дете в навалицата, опитваща да се спаси. Вървяха и от време на време поглеждаха надолу към поляната над селото, от където постоянно прииждаха хора. В един момент съзряха пушек и запалени къщи в долния край на селото, хората започнаха да плачат с глас, но някой се сети и започна да вика да мълчат, че турците са наблизо и ще ги последват. Яна вървеше по средата, но бебето започна да плаче и не спираше. Опитваше се да го успокои, но то продължаваше да реве, другите я поглеждаха и започнаха да подхвърлят, че ако не го успокои и не млъкне ще ги издаде. Тя взе детето на ръце, прегърна го и му говореше тихо, но Стоил не спираше да плаче. В следващият момент едно момче ги настигна задъхано и каза, че турците убивали наред, де когото сварят, палят къщи, настигнали много хора на поляната и ги изклали до крак. Ужасът обхвана всички, тогава някой се обърна към Яна и й каза:

- Бульо, остави веднага бебето, иначе оставаш тук, ще ни издаде... - и още хора се обърнаха към нея:

- Остави го, турците ще го чуят и ще ни изколят всички, чу ли остави го, ще ни погубиш...

Яна спря и развърза цедилото, извади кожуха, постла го в шумата и остави отгоре ревящото дете. Лицето ѝ беше обляно в сълзи, хвана Калина за ръка и я придърпа към себе си. Бързо извади от торбата пелените на бебето, отчупи едно малко парче хляб и го пъхна в пазвата си, а торбата нарами на момичето, като и каза:

- Пази хляба и яж по-малко!

Отвърза кратуната с водата от колана на чапразите си и я подаде на детето. Отново бръкна в пазвата си и извади дървеното кръстче с конопената връв, сложи го на врата на Калина, която плачеше и ѝ рече:

- Пак ще се видим, не плачи!

 Яна задяна ревящото бебе в цедилото, грабна дрехите и се заоглежда за етърва си. Повървя малко нагоре и я видя, викна ѝ да изчака и каза:

- Моля те, Стойне! Вземи я и я пази! – наведе се към момичето, целуна го по челото, побутна го и му рече:

- Върви!

Калина плачеше но последва стрина си, а Яна със Стоил на гръб се отклони от останалите, хвана една пътека вляво на гората и тръгна по нея. Вървеше сама с детенцето и сълзите ѝ капеха по нападалата шума в гората. Стоил все още плачеше, но вече по-тихо, явно се беше поуспокоил, като нямаше изплашените хора покрай него и бяха останали сами с майка му. Яна вървеше и не спираше, прекоси един дол и една стръмнина, спусна се надолу и се озова отново в един дол, където реши да си почине. Заоглежда се, видя че започва да се свечерява, затова почина малко и тръгна нагоре по дола. Взе да се стъмнява и трябваше да намери някъде да пренощуват. Вървеше и в един момент видя стърчащите корени на един бук, подкопани навътре от водите на дола. Спря и остави цедилото на земята, взе кожуха зави детето и започна да копае навътре с ръце. Пръстта беше мека и рохкава и Яна видя, че там в кухината която се е образувала може да се скрият. Беше ѝ студено, но с кожуха обви детето за да не настине, накърми го и то заспа в скута й. Яна дълго време гледаше в тъмното и тихо плачеше. Страх, болка и отчаяние я завладяха, но нямаше какво да направи. Притискаше към себе си Стоил, топлеха се и така след малка дрямка се събуди, когато небето леко побеляваше. Детето спеше, а тя го гледаше, мислеше за Калина, какво ще стане с тях, дано се скрият в малката пещера. Докато го накърми се разведели, стана и тръгна нагоре, слънцето започна да пробива с лъчите си през преплетените клони на гората. На едно място дола правеше уширение, дърветата не бяха така на гъсто, печеше слънце на два по-големи камъка и тя седна да си почине. Хапна от хляба, който си беше отчупила и се напи с вода. Стоил беше спокоен и мълчеше, а това някак я успокои. Помисли, че трябва да начупи клони и да ги сложи на пръстта в дупката под бука, за да пренощуват. Извади пелени и препови детето, накърми го и завърза цедилото на две по-ниски дървета, за да го преспи. След това изпра дрехите в дола, сложи ги на скалите да съхнат и отиде да начупи шума за постелка. Така изкараха няколко дни и нощи. Нямаше вече, какво да яде, а трябваше да се храни за да кърми бебето. Задяна Стоил и тръгна на изток към селото, вървя доста време докато откри една малко поляна, била някога бахчия, сега запустяла, но имаше дървета с диви ябълки, круши, сливи, а по край гората храсти с къпини и боровинки. Една нощ заваля дъжд и през деня валя, но пеленачето не се измокри обвито в кожуха на майка си, а и тя го пазеше с тялото си, приведена над него. След няколко дни тръгна по-високо в гората и намери стара изоставена колиба на дървари, стърчаха само коловете, защото клоните с шумата бяха изсъхнали. Яна остави спящото дете, завързано на едни дървета и започна да чупи клони със зелена шума. Махна старите от колибата и натрупа нови, постла и на земята. Направи врата като преплете клони и ги преви, както се плете кошница. През нощите спеше с детето в ръце, завито с кожуха. Ядеше плодове, намери гулия и див лук и така се изхранваше, а детето кърмеше. Пиеше вода от дола, миеше себе си и малкият Стоил и переше в едно малко вирче. Няколко пъти чуваше воя на диви кучета и вълци, страхуваше се, но знаеше че в колибата са защитени. Още два пъти валя слаб дъжд, колибата почти не капеше и живяха в гората около месец и половина. Лятото свършваше, есента приближаваше и го показваше с все по-студените си нощи. Листата започнаха да капят и тя реши, че е време да слязат към селото, защото в планината са обречени. Една сутрин задяна детето и тръгна надолу през стръмнини и долове, докато накрая излезе от гората на едно пасище над селото. Като погледна към него, камък заседна в гърдите ѝ. Селото беше почти изпепелено, навсякъде се виждаха стърчащи, недоизгорели греди на покриви, черни и порутени стени, а гробището се чернееше от много дървени кръстове. Само към западната страна на селото се виждаха няколко непокътнати къщи. Яна страхливо се спусна надолу и навлезе между първите порутени къщи, като вървеше бавно държейки Стоил на ръце, а сърцето ѝ блъскаше в гърлото. Не срещаше хора, тук-там някое куче ще се мерне по калдъръмения път, докато изведнъж пред нея изскочи една дребна, прегърбена бабичка, със съсухрено лице и облечена в черни дрехи. Бабата я погледна със зачервените си очи и рече:

- А бульо Яно, ти ли си? Как се спаси, бе чедо?

Яна се разплака и тихо отговори:

- Детето ме спаси майчице, детето!

Яна видимо беше поотслабнала, чапразите ѝ се бяха смъкнали надолу по широкия сукман на тънката снага, лицето ѝ беше бледо, очите хлътнали, но силите ѝ се бяха запазили. Бебето беше здраво, с румени бузи и спеше спокойно в ръцете на майка си. Малкото детенце нищо не разбираше и нищо не запомни, само че след двадесет и няколко години навсякъде хората разправяха за Стоил войвода – страшилище за турци и родоотстъпници, роден от юнашка майка, българка!