Бобе си пееше. Откъм гърба му се чу един стол. Столът прелетя от вдигнатите ръце на кучето с вид на човек, безшумно се изтъркаля по въздуха и се разби на хиляди кристали в гърба на Бобе. Кръвта в ръцете на кучето се смъкна надолу и се добави към кръвта, с която беше пълно тялото му, в нейната по-горна и течна част, докато гъстата маса от магменоподобна кръв взе да се отлепя и да се отделя на буци надолу, към кухите му крака.
Кучето имаше вид на човек. То беше вдигнало стола от мястото му на пода и го беше разположило високо над главата си, за да може да се прицели по-добре.
Кучето насочи мислите, а после и действията си, към стола.
Столът беше в съвършен покой.
Ръцете на кучето висяха нагоре като гумени, безкръвни. Столът приличаше на човек, който се е разбил на хиляди многоцветни кристали. Над гърба на Бобе във въздуха се мятаха кристали. Въздухът приличаше на стълпотворение на светулки.
- Кога най-после ще си ходим - прошушна кучето, докато сервираше чай от мащерка в поднос от слонов ...