Да, сама съм, но не съжалявам. Поне знам, че дори и сама, аз обичам силно и искрено, но за съжаление човек, който не заслужава дори и моето уважение. Но някак си, нещо ме кара с всеки изминал ден да го обиквам все по-силно и по-силно.
Може би съм малко объркана... или много, но това не мисля, че е от значение, щом обичам с цялото си сърце. Не мисля, че ми трябва да разсъждавам над нещо. Това си е просто чувство, това е ЛЮБОВТА.

В момента усещам радост и тъга, слабост, болка, безсилие... да върна човека на мечтите си отново в тях. Да, всъщност той е една реална мечта, която вече не мога да достигна, а как силно копнея да се докосна до него отново. Да хвана ръцете му в моите и да му прошепна, че го обичам или по-точно да го изкрещя на целия свят...

Но той сам избра да си отиде от мен. А неговите ръце изтриха толкова много сълзи, но аз никога не го видях да плаче... Беше слаб, но със силен дух.

Някой ден, когато се срещнем отново, ще разберем, че сме скрили истината от самите нас. И ще усетим болка, ще разберем, че сме сгрешили... Приятельо, кажи ми помниш ли нощта любовна, а първата ни среща?
По-добре не крий сълзите в очите си, толкова време бяхме заедно, знам кога се радваш, знам и кога страдаш. А в този миг знам, че си безсилен да поправиш стореното. Но ти сам избра да си тръгнеш от сърцето... само запомни, че от мен ще бъдеш обичан завинаги.
Не мисля да се боря, не защото не искам, а защото просто не ми останаха сили. Просто не мога повече да продължа сама напред, не мога повече да се мъча да те достигна, да върна любовта такава, каквато беше преди.

Мммм да... не си мисли, че съм забравила за теб. Не си мисли, че съм забравила твоя рожден ден. Хммм... какво си помисли, че от всичко написано няма да спомена днешния ден, деня, в който си се родил. Ооо, явно не ме познаваш толкова добре. Не съм забравила нито едно нещо, което съм научила за тебе, нито един миг, преживян до теб. Толкова години под ред празнувахме този ден заедно и остава да съм го забравила, бих казала, че това е невъзможно. Но за съжаление този път е различно. Вместо да съм с теб и да се радвам, аз съм сама и сълзите от очите ми не спират да се ронят. Вече усещам наистина, че любовта я няма и не може да се върне, а как ми се иска отново да позвъниш на моята врата и да ме прегърнеш така силно сякаш не сме се виждали от дълги години... но това остава само в сънищата ми. Написах толкова много и се чудя защо ли изливам душата си, може би си мисля, че така ще ми олекне, но това е невъзможно - болката в сърцето ми не може да я заличи нито времето, нито хубавите моменти в живота ми, а те сякаш напоследък без теб са все по-малко.
Защо ли след толкова много време на самота и мъка аз се сещам за теб, и повярвай ми, заличих всичката си болка и омраза, която изпитвах към теб... просто не мога да те мразя. Ти си човекът, за когото бих дала всяка една частица от мен и мисля, че много пъти съм ти го доказала, всичко това не е само на думи. С толкова много постъпки ти показах, че можеш да ми се довериш и да оставиш в моите ръце сърцето и любовта си, но ти предпочете да си ги задържиш, а аз дадох всичко от себе си, доверих ти се и всичко мое беше и твое, дадох ти и най-скъпото - сърцето си. Но ти се подигра с него и го захвърли като непотребна вещ, можеше поне да ми го върнеш, вместо само да го употребиш и да го изхвърлиш... за съжаление то вече е много захабено и немощно да обича отново. А твоето, то е като чисто ново, защото през цялото време, в което беше в мене, аз го пазех старателно, то за мен беше всичко, но когато си го поиска, аз ти го върнах без възражения, защото знаех, че не мога да притежавам нещо, което не е за мен, не можех да го задържа против волята ти. Но аз бях така добра и оставих моето при теб, защото знаех, че това е единственото нещо, което ще ти напомня за мен, знаех, че скоро ще забравиш всички общи спомени, всичката радост и тъга, която споделяхме толкова много години... и съм сигурна, че не сгреших, че направих тази голяма жертва, все пак беше в името на любовта, в името на моята огромна любов към теб...

Последно искам да ти кажа, че макар и толкова много да ме нарани, аз те обичам все по-силно и съм готова да дам и последното нещо, което имам за теб, но никога за нищо на света не бих заменила спомените и миговите, прекарани с теб, в твоята нежна и успокоителна прегрътка, с твоите страстни и изпълващи ме с топлина целувки, незабравими спомени... и последната вечер, в която се молех никога да не идва денят, никога да не изгрее слънцето, за да остана сгушена до теб, за да не си тръгнеш и повече да не видя очите, които ме караха да се усмихвам, да, точно тези искрящи и изпълнени с живот очи ме карат да продължавам да се боря за твоята любов, която съм сигурна, че един ден ще стигна, ще стигна колкото и болезнен да бъде пътят, ще ме крепи една единствена мисъл, че отново ще те видя, ще те прегърна и повече никога няма да те пусна да си тръгнеш, защото животът е нещо странно, трудно може да бъде описан с думи, животът и любовта - това са нещата, които никога няма да разберем напълно. Неща, които ни доставят огромна радост и още по-огромна болка. Никой не знае какво ни предстои, никой не може да каже дали ще съжалява за дадени свои действия, но аз знам едно, за да успееш в живота - трябва да използваш ума си, за да успееш в любовта - СЪРЦЕТО СИ!